Африка трябва да предизвика плана за колониална игра на Запада за Палестина
Старите (колониални) навици умират трудно.
След двудневна среща на външните министри от богатите страни от Групата на седемте (G7) в японската столица Токио в началото на ноември държавният секретар на САЩ Антъни Блинкен обяви, че на палестинското съпротивително движение Хамас вече няма да бъде позволено да управлява Газа.
„Израел многократно ни е казвал, че няма връщане към 6 октомври преди варварските атаки на Хамас“, каза Блинкен, добавяйки, че Газа – обсадена и отделена от останалата окупирана Палестинска територия – в крайна сметка трябва да бъде обединена със Западния бряг, но само „под палестинската власт“.
Следователно страните от Г-7 – Съединените щати, Канада, Япония, Обединеното кралство, Франция, Германия и Италия – плюс Европейският съюз привидно пренебрегнаха това, което останалият свят и, най-важното е, че палестинците в Газа и другаде могат да мислят или искат и еднолично да решат, че с Хамас на практика е свършено и Палестина след тази война ще бъде оформена според желанията на Израел.
Като африканец намирам за изключително снизходително и обезпокоително, че водещите бивши колониални сили в света седнаха около малка маса в Токио и разработиха временен план за социално-политическото бъдеще на Палестина, всички без ясен мандат или значителен принос от палестинците.
И нямаше как да не забележа, че съмнителната конвенция в Токио имаше поразителна прилика с прословутата Берлинска конференция от 1884-1885 г., където западните сили се срещнаха, за да заложат незаконните си претенции към Африка територии.
Въпреки че една от предполагаемите цели на Берлинската конференция е да се вземат предвид интересите на местното население, Ото фон Бисмарк, първият канцлер на Германската империя, не покани африканци на 104 -целодневна конференция.
Според мен ексклузивното рандеву на Г-7 в Токио беше десетият момент в Берлин през 1884 г. в Газа през последните седем десетилетия.
Защо палестинците не могат да упражнят своето демократично право да изберат правителство по свой вкус? Защо Г-7 трябва да наложи ново политическо споразумение и разпределение, което конкретно ще изключи Хамас? Дали демокрацията в Палестина е само синоним на исканията на Запада (и на Израел)?
За да бъде ясно, Блинкен – най-високопоставеният дипломат на страна, която е водила безброй кървави войни по света в името на „демокрацията“ и „правата на човека“ – не спомена каквото и да било на тази среща, която не включваше палестински представители, относно палестинското самоопределение. Той не е правил никакви планове за подпомагане на оцелелите жители на обсадения анклав, за провеждане на референдум за политическото бъдеще на Газа или за представяне на пътна карта за провеждането на демократични избори, за да изберат следвоенно ръководство по свой вкус.
Далеч от установяването на жизнеспособен мир в Газа и Западния бряг, страните от Г-7 искат да заличат волята на палестинския народ, очевидно с напразната надежда, че това ще улесни проблемното връщане към приятелски настроен към Израел режим под управлението на президента на Палестинската администрация Махмуд Абас, силно непопулярен и неефективен лидер, който отдавна желае да „сътрудничи“ с Израел, за да запази правителството си на власт и палестинската съпротива срещу апартейда и окупацията под контрол.
Хамас управлява Газа, откакто победи партията на Абас Фатах на парламентарните избори през януари 2006 г. Оттогава западните страни заговорничат да свалят правителството на Хамас и да върнат Газа под контрола на ПА поне още веднъж.
През 2006 г. тогавашният президент на САЩ Джордж Буш и неговият държавен секретар Кондолиза Райс са одобрили таен план за партията Фатах на Абас за сваляне на правителството на Хамас в Газа. В случай, че заговорът се провали, администрацията на Буш беше отделила 1,27 милиарда долара за пет години, за да обучи 4700 нови войници на Фатах, които да се опитат да разстроят и в крайна сметка да свалят демократично избраното правителство на Газа.
Въпреки че тези планове се провалиха и сега са широко заклеймени като незаконни, неморални и контрапродуктивни, днес САЩ и техните мощни съюзници отново изглеждат решени да се отърват от Хамас и да премахнат цялата окупирани палестински територии под послушно, приятелско на Израел марионетно правителство.
Това не трябва да се допуска. Принуждаването на палестинците да се подчиняват на правителство, което е палестинско само по име и което е поддържано от и задължено на колониалните сили, няма да постигне устойчив мир или да възстанови справедливост.
Като африканци знаем, че такива неоколониални марионетни правителства или бързо се провалят и предизвикват подновяване на кръвопролития, или остават на власт за продължително време чрез насилие, потисничество и външна подкрепа, докато превръщат земята, която управляват в името на своите колониални господари, в блато на корупция, нарушения на правата на човека, крайна бедност и широко разпространена безработица – блато, чието пълно почистване отнема последователни години, ако не и десетилетия на националното правителство.
Лично аз преживях първия сценарий.
Роден съм в Родезия, колониална държава на бели заселници в Южна Африка (днешно Зимбабве), където африканците бяха дискриминирани и имаха само малко, много ограничена земя, социално-икономически, политически и човешки права.
Както повечето страни на нашия красив континент, свободата не беше предоставена на нас, зимбабвийците, на сребърен поднос. Хиляди мъже и жени се биеха и загинаха в Първата Чимуренга от 1896-1897 г. и Втората Чимуренга от 1964-1979 г. (революционно-освободителни войни).
Националистическите успехи във Втората Чимуренга и нарастващият международен натиск за политическо разрешаване на конфликта доведоха до формирането на ново чернокожо правителство на предполагаемия умерен африкански националист епископ Абел Т Музорева.
Родезия-Зимбабве обаче все още беше държава, контролирана не от местните си жители, а от белите заселници. Краткотрайната конституция позволи на заселниците да запазят своите незаконно придобити ферми и да направят всички важни правителствени назначения и повишения. Музорева и неговите черни министри от кабинета не бяха нищо друго освен красноречиви и добре образовани политически марионетки, които служеха за защита на превъзходството на белите и възпрепятстваха 89-годишната борба на зимбабвийците за земя и независимост.
Народът отказа да подкрепи марионетната администрация, а Патриотичният фронт, партизански съюз, който води въоръжена борба срещу заселниците, продължи борбата си за напълно независима държава.
Организацията на африканското единство, предшественикът на Африканския съюз, също отказа да признае правителството на Музорева.
Нечестивите планове на заселниците да кооптират няколко черни умерени политически елита и да управляват чрез беззъб фронт се провалиха в рамките на една година и Зимбабве получи своята независимост през април 1980 г.
Навсякъде в Африка, за съжаление, някои марионетни режими издържаха.
През януари 1960 г. Франция успешно установи неоколониално правителство в Камерун под ръководството на Ахмаду Ахиджо, президентът основател на западноафриканската държава. В резултат на споразумение за сътрудничество, подписано от Ахиджо и тогавашния френски президент Шарл дьо Гол на 26 декември 1959 г., Франция има контрол върху политическото, икономическото и социокултурното направление на Камерун. Той също така предостави на Камерун CFA франка, валута, гарантирана от Франция и обвързана първоначално с френския франк, а след това с еврото, и продължи да експлоатира стратегическите суровини на Камерун. Френските съветници дори имаха правомощията да отхвърлят камерунските министри при вземането на решаващи политически решения. Камерун на практика беше превърнат във френски имперски преден пост и Ахиджо се съгласи с него. Тя придоби независимост през 1960 г., но основните облагодетелствани от нейната свобода бяха френската хазна, френските политици, френските фирми и обикновените французи и жени. Към днешна дата Камерун все още работи, за да се освободи напълно от задушаващата хватка на своя бивш колониален владетел.
Както беше показано в Зимбабве, Камерун и много други африкански страни, марионетните режими са сигурна рецепта за катастрофа.
Би било колосална грешка да се позволи на Запада да си проправи път в Палестина и да гарантира, че всички окупирани палестински територии се управляват от марионетен режим като този на Абас, който през целта служи само на израелската държава, която я държи на власт.
Устойчивият мир в региона може да бъде осигурен само след формирането на независима палестинска държава по границите от 1967 г. и нищо по-малко.
Точно както ние, африканците, направихме преди няколко десетилетия, когато живеехме под колониална окупация, палестинците днес имат правото да се съпротивляват на Израел по какъвто начин намерят за добре, и да избират свои собствени политически лидери, те от Хамас, Фатах или друга политическа организация. Африканските държави и Африканският съюз трябва да се противопоставят и да не признават каквото и да е политическо решение или пътна карта, които задушават демократичната воля на палестинския народ.
Докато Израел изяснява плановете си след края на тази война да окупира Газа за неопределено време, да разшири незаконното си начинание за заселване на Западния бряг и да продължи да отрича палестинското право на самоопределение, африканските държави, които познават такива колониалната злоупотреба добре, не трябва да стои безучастно.
Те трябва да скъсат дипломатическите връзки с Израел и да го окажат натиск да следва международното право.
Времето е назряло за края на западната колонизация в Палестина и Африка трябва да изпълни своята роля, за да поправи нещата.
Възгледите, изразени в тази статия, са собствени на автора и не отразяват непременно редакционната позиция на Al Jazeera.
