Cop28 е фарс, нагласен да се провали, но има и други начини, по които можем да се опитаме да спасим планетата
Джордж Монбиот
Бездействието и личният интерес са вградени в срещите на върха за климата. Вместо това се нуждаем от система за гласуване, която не може да бъде подкопана от производителите на изкопаеми горива. Делегатите говорят и говорят, докато земните системи се плъзгат към смъртоносни повратни точки. От началото на преговорите за климата през 1992 г. повече въглероден диоксид от изгарянето на изкопаеми горива е бил освободен в световен мащаб, отколкото през цялата предходна човешка история. Тази година вероятно ще постави нов рекорд за емисии. Те ни довеждат до забрава.
По време на тези срещи на високо равнище на Конференцията на страните (Cop) лобисти на изкопаемите горива гъмжаха от коридорите и заседателните зали. Това е като да позволите на производителите на оръжия да доминират на мирна конференция. Тази година лобистите са повече от всички национални делегации без един. И те не са единствените: Cop28 също се бори с лобисти за месо и добитък и представители от други индустрии за боклук. Това, което би трябвало да бъде най-важната среща на върха на Земята, се третира като търговски панаир.
Не е изненадващо, че двете решителни мерки, които тези преговори трябваше да доведат в началото – споразумения за напускане изкопаемите горива в земята и да се сложи край на по-голямата част от животновъдството – никога не са фигурирали в крайния резултат от която и да е среща на ченгетата. Нито трябва да се учудваме, че тези споразумения благоприятстват нерешения като улавяне и съхранение на въглерод, чиято единствена цел е да осигурят извинение за бездействие.
Назначаването на султан Ал Джабер като президент на Cop28 може да се разглежда като развръзка на това фиаско. Дневната му работа е главен изпълнителен директор на държавната петролна компания на Обединените арабски емирства Adnoc. Сега Adnoc планира мащабно разширяване на своите нефтени и газови операции. Преди да започнат срещите, Ал Джабер планираше да ги използва като възможност за лобиране, за да продаде продуктите на своята компания на делегатите. В спор с хора, призоваващи за по-ефективни действия, той рецитира класически тропи на индустрията за изкопаеми горива, включително този стар фаворит: ако трябваше постепенно да премахнем изкопаемите горива, ще се върнем към живота в пещери. Изкопаемите горива представляват истинската заплаха за цивилизацията. Имаше някои невдъхновяващи президенти на международните срещи на върха за климата, но никой не беше толкова явно неподходящ за ролята.
Може би не е изненадващо, че от 27 срещи на върха, завършени досега, 25 са били явни провали, докато два (протокола от Киото от 1997 г. и споразумението от Париж през 2015 г.) бяха половин успех. Ако някой друг процес имаше 3,7% успех, той щеше да бъде изоставен в полза на нещо по-добро. Но правителствата по света продължават да правят едно и също нещо в очакване на различни резултати. Почти бихте могли да си представите, че искат да се провалят.
Първата и най-очевидна реформа е да се изключат лобистите. Но лобито за изкопаеми горива, колкото и гротескно да е, в никакъв случай не е единственият проблем с начина, по който се управляват тези джамборета. Самият процес е окончателно провален.
Единствените глобални преговори, които се организират като срещите на върха за климата, са други срещи на върха за околната среда, като например конференциите на ООН за биоразнообразието. Когато държавите искат нещо да се случи – търговски споразумения например – те използват различни методи. Провалът на срещите на ченгетата е опечен. През 1994 г. Саудитска Арабия, подкрепена от други членове на петролния картел ОПЕК, настоя, че всички общи решения трябва да се вземат с консенсус. Тъй като този въпрос никога не беше решен, правилата на ООН за вземане на решения остават във форма на проект.
Резултатът е, че петролните държави получиха това, което искаха, по подразбиране. Това, което означава „консенсус“, е, че всяка нация има право на вето: 198 делегати могат да се съгласят с мярка, но тя може да бъде блокирана от 199-и. По замисъл преобладават най-смъртоносните интереси. Единственият начин, по който подобни безизходици могат да бъдат разрешени, е чрез решителен президент, който „избива“ решения чрез: настояване, че е постигнат консенсус и надявайки се, че никой не ги обявява за блъф. Не е лесно да си представим Ал Джабер, играещ тази роля.
Откакто започна този ужасен фарс преди 31 години, много хора предложиха реформи. Предложенията са в три категории. Едната е да се подобри начинът, по който се вземат консенсусни решения. Колкото и да са добронамерени, те са безполезни: можете да промените процеса, но той ще остане нефункционален.
Друг подход е да замените вземането на решения с консенсус с гласуване, опция, която остава, като проект, в правилата на ООН. Очевидното възражение е, че мнозинството би наложило решения на други нации. Но това отразява тясна концепция за това какво може да направи гласуването. Има много начини да гарантирате, че всеки може да бъде чут, без да разчитате на груби двоични избори. Един от най-обещаващите е броят на Борда, метод за вземане на решения, предложен за първи път през 1435 г.
Модифицираният брой на Борда, разработен от Института де Борда, изглежда особено полезен. Първо, делегатите се съгласяват кои са основните въпроси. След това те се превръщат в списък с опции, по които всеки трябва да се съгласи (опциите могат да варират от незабавно спиране на изкопаемите горива до планетарен Армагедон). Вариантите са изброени в бюлетина и всеки делегат е помолен да ги класира по ред на предпочитание. Система за точкуване дава точки за всяко класиране. Колкото повече опции класира делегатът, толкова повече точки струва всяка от тях. Това позволява да се вземат сложни решения, без да се изключва никого.
Третият подход, който може да върви заедно с втория, е да се заобиколи процесът Cop чрез разработване на нови обвързващи договори. Професорът по екологична политика Антъни Бърк предлага подход, моделиран на договора от 2017 г. за забрана на ядрените оръжия, конвенцията за забрана на противопехотните мини от 1997 г. и конвенцията от 2008 г. за касетъчните боеприпаси. В тези случаи държави и граждански групи, разочаровани от липсата на напредък, започнаха да създават договори без участието на могъщите нации – по-специално САЩ – които се опитваха да им се противопоставят. Те развиха достатъчно инерция не само за да прокарат договорите през Общото събрание на ООН, но и да установят нови дипломатически норми, които направиха неподчинението на договорите много по-трудно за оправдаване, дори за нации, които отказват да ги ратифицират.
Бърк предлага договори за обезлесяването и премахването на въглищата, както и по-силна версия на договора за неразпространение на изкопаеми горива, който други са разработили. Той предполага, че ако те не спечелят незабавно подкрепата на общото събрание, те могат да започнат като регионални договори, установявайки например зони без обезлесяване. Той твърди, че тези договори трябва да бъдат сгънати в всеобхватна конвенция за парникови газове, подкрепена от Международна агенция за климата, моделирана по Международната агенция за атомна енергия.
Както и да го правим, имаме нужда да сломим силата на поглъщащите Земята индустрии, преди те да ни сломят. В противен случай ще продължим да гледаме как още една година е пропиляна, още един от последните ни шансове изгаря и се свива. Скоро няма да останат години.
Джордж Монбио е колумнист в Guardian
