Covid-19 промени начина, по който хората се чувстват по отношение на смъртта, сочи проучване
Около 70 процента от хората, опечалени по време на пандемията, смятат, че техният близък не е получил смъртта, която са искали, според ново изследване.
Проучването „Време за размисъл“ беше поръчано от Irish Hospice Foundation, за да изследва въздействието на Covid-19 върху възприятията за смърт по време на пандемията.
Повечето участници съобщиха, че пандемията е променила възгледите им за умирането, смърт и тежка загуба, като сътрудниците съобщават за по-голяма осведоменост за скръбта и загубата, дължащи се на Covid-19.
Повече от половината от 2259 респонденти в избраното от тях проучване казаха, че са преживели смъртта на някой близък тях по време на пандемията.
Почти три четвърти съобщават, че пандемията е попречила на техен близък от смъртта, която биха желали.
Около 86 процента от участниците се съгласиха, че преживяването им от смъртта на любим човек е било отрицателно повлияно от Covid-19.
По-малко от 20 процента от опечалените участници са успели да прекарат време с любимия си човек преди да умрат и повече от половината участници не са присъствали, когато любимият им човек е починал.
Тези трудни преживявания бяха повлияни от мерките за обществено здравеопазване на Covid-19, ограничаващи събиранията и присъствието в болници, както и напрежението на здравни и социални служби.
Повече от 60 процента от опечалените казаха, че способността им да скърбят е била отрицателно засегната.
Само 54 процента от анкетираните съобщават, че техният близък са получили необходимото ниво на грижа в края на живота си.
Около 70 процента от хората съобщават, че семейството и приятелите са били изключени от погребенията поради мерки за обществено здраве.
Междувременно 40 процента казаха, че не са получили необходимата подкрепа след смъртта на любим човек.
Един участник си спомни смъртта на техния зет от късна диагноза рак по време на пандемията.
Съпругата и децата на мъжа не можаха да седнат с него или да го утешат.
Сътрудникът каза : „Само в последните му минути, когато той вече беше в кома, те бяха допуснати до леглото му.
„Те никога не успяха да се сбогуват, дори по-лошо, никога не успяха да го утешат, да му кажат, че обичат него, докато все още ги чуваше. Никой от нас не трябва да се сбогува. Трябва да има по-добър начин.“
Здравните работници бяха особено засегнати от мъката да станат свидетели на толкова много смъртни случаи и трудните обстоятелства, пред които са изправени.
Една медицинска сестра каза, че не е в състояние да даде на всичките си пациенти времето, което заслужават.
Тя каза: „Можете да сте с един болен пациент до един час и да отидете при следващия, и те можеха да лежат там мъртви, защото знае колко време.
„Невъзможно е да не се обвиняваш. Чувствахте се така, сякаш сте провалили пациента и семействата му.“
Един участник каза в проучването: „Като здравеопазване работник, въздействието на това, че пациентите не могат физически да видят близките си, е една от най-трудните части в моята медицинска сестринска кариера.
„Да видя семейство да гледа през прозореца и да гледа умиращия си баща беше толкова травмиращо и сърцераздирателен. Това е момент във времето, който никога няма да забравя.“
Друг каза: „Работейки на фронтовата линия, често беше мъчително. Гледайки членове на семейството навън в дъжда, гледайки как любимият им умира вътре само с един член на семейството.
„Роднините често бяха трудни за преминаване с нас, [което влоши] абсолютната мизерия, която бяхме чувство.“
Ограниченията върху броя на присъстващите на погребения и траурни ритуали също бяха цитирани като оказващи влияние върху преживяването на скръбта на опечалените хора.
Сътрудник си спомня самотата, която са изпитвали, докато са погребвали любим човек: „Само най-близкото семейство беше допуснато до гробището. Портата беше затворена. Не ни беше позволено да носим ковчега.
„Свещеникът каза бързо няколко молитви. Всичко свърши за броени минути. Почти никой не говори с нас, докато се прибирахме вкъщи в шок.“
Ирландската фондация за хосписи препоръчва да се отдаде голямо значение на „съсредоточена към личността състрадателна грижа в края на живота“ с участието на семейството в събитието за бъдещи кризи или извънредни ситуации в общественото здравеопазване.
Той също така иска непрекъснато обучение за качествени грижи в края на живота и при тежка загуба за здравния персонал, както и по-големи инвестиции и ресурси в услугите за подкрепа при тежка загуба.
