Изгубени в ориентализма: Арабските християни и войната в Газа

На 21 февруари беше оповестено, че архиепископът на Кентърбъри Джъстин Уелби е отказал да се срещне с Мунтер Айзък, палестински лутерански свещеник, откакто Исак се е появил на професионална среща - Митинг в Палестина с някогашния водач на лейбъристите в Обединеното кралство Джеръми Корбин. Айзък, чиято проповед на Бъдни вечер стана вирусна заради осъждането на израелското нахлуване над Газа и съпътстващото западно християнско безмълвие, неведнъж е призовавал за икуменически мир на фона на палестинското страдалчество.

Седмица по-късно Уелби се извини и се съгласи да се срещне с Айзък. Но в своята извинителна X обява архиепископът съобщи, че е неправилно да се отбягва Исак „ в този миг на надълбоко страдалчество за нашите палестински християнски братя и сестри “, без да се загатва равното страдалчество на палестинските мюсюлмани, с които Исак неведнъж е стоял взаимност.

Днес, когато католиците и протестантите честват Великден, на палестинците от тези деноминации е неразрешено да посещават своите свети места в Йерусалим. Нито англиканската черква, нито други западни църкви са осъдили тези ограничавания върху свободното свещенодействие от израелското държавно управление.

Отказът на Уелби да се срещне с Исак и продължаващото безмълвие на западните църкви по отношение на израелските закононарушения, осъществени против палестински християни и мюсюлмани, са единствено спомагателни напомняния, че за арабските християни тяхното място на Запад остава едва заради ориенталистките и ислямофобски възгледи на арабите свят.

Рядко им е разрешено да приказват за себе си, арабските християни са изобразявани на Запад или като нещастни жертви, чийто брой продължава да понижава заради „ ислямския фундаментализъм “, или като еретични християни, чиято религия е белязана от културната си непосредственост с исляма. Движенето на това е един ориенталистки взор, който вижда арабския свят като безчовечен и некултурен, като единствено западните цивилизационни задачи и страната Израел служат като опора против неговия „ гнет “.

На собствен ред се подценяват прекарванията и вероятностите на арабските християни, които са живели дружно със своите съседи арабски евреи и арабски мюсюлмански съседи в условен мир и сигурност от седми век до последния интервал на Османската империя и началото на западния империализъм.

От кръстоносните походи нататък западните християни са виждали арабските християни като жертви на „ ислямския гнет “, нуждаещи се от избавление. Едно от оправданията на папа Урбан II за Първия кръстоносен поход (1095-1099), който докара до западното завземане на Йерусалим, беше, че мюсюлманите унищожават църкви, изнасилват християнски дами и принуждават християнските мъже да бъдат обрязани.

По сходен метод западни наблюдаващи през Средновековието и през 16-ти и 17-ти век настояват, че възприеманото теологично незнание и беднотия на християнските общности, като коптите в Египет и маронитите в Ливан, се дължат на потисническите мюсюлмански владетели, които облагал ги с налози, отказвал им позволение да строят или ремонтират църкви и посредством разнообразни средства убеждавал от ден на ден християни да одобряват исляма.

Когато арабските християни не са били възприемани като жертви на „ ислямския гнет “, те са били обсъждани като негов артикул. Това отношение е явно в писмата на католически мисионери, които са били изпратени от Рим в Близкия изток в опит да укрепят броя на католиците след загубата на огромни елементи от Европа от протестантството при започване на Реформацията.

Много от тях бяха ужасени, че арабските християни сякаш са били ислямизирани и затова се нуждаят от културна промяна. Те също по този начин виждат арабските християнски религиозни практики и теологични вярвания като доказателство както за незнание, по този начин и за беднотия, както и за вековно въздействие на исляма.

Католическите мисионери постоянно се разочароваха, когато локалните християнски общности, като коптските православни и сирийските православни, отхвърлиха да трансформират вярванията си в интерес на далечния Рим, наричайки ги упорити и невежи простаци, които приличаха повече на техните мюсюлмани и евреи съседи, в сравнение с техните европейски единоверци.

В интервала на европейския империализъм европейските сили сътвориха мисионерски учебни заведения като част от напъните си за колонизация в Египет, Ливан, Палестина и Сирия. Европейците се стремяха да реформират и цивилизоват това новопокорено население и виждаха арабските християни като евентуални съдружници за подкопаване на мюсюлманските сили.

В резултат на необятно публикуваното западнячество и рационализация в цялата Османска империя, известни като промените на Танзимата (1839-1876 г.), християнските общности в Близкия изток постоянно са политизирани като западни пети колони, които евентуално подкопават сектантското равновесие на османското общество. Това докара до 5000 убити души при клането в Алепо (1850 г.) и над 20 000 убити в споровете през 1860 година в планината Ливан и Дамаск.

Докато множеството арабски християни отхвърлиха сходни западни намеси и доста мюсюлмани опазиха своите християнски съседи по време на протести, арабските християни все пак станаха, както твърди историкът Усама Макдиси, „ най-очевидният знак на новия, насочен към Европа османски ред на нещата “.

И въпреки всичко, даже когато арабските християни са католици, англиканци (като починалия палестински академик Едуард Саид) или лутерани (като Мунтер Айзък), те не престават да се възприемат първо като араби, а по-късно като християни. Те са расови, ориентализирани и заличени в европейския мироглед за това по какъв начин би трябвало да наподобява един християнин.

Това, което постоянно липсва в този ориенталистки мироглед за арабските християни, са техните богати истории, култури и обичаи. Пренебрегнати са огромните приноси на арабски християни, като Хунайн ибн Исхак ал-Ибади (808–873), чиито преводи и мнения са неразделна част от запазването на древногръцката философия през Средновековието и по-късно, и Ахмад Фарис ал-Шидяк (1805/ 1806-1887), централен създател на Нахда, или Арабското събуждане, интервал на голяма културна промяна и рационализация в арабския свят.

Бързо разяснявайки хипотетичното антихристиянско и антисемитско принуждение на исляма, западните християни останаха най-вече безмълвни по отношение на тежкото състояние на палестинските християни в ръцете на Израел. В основата на тази позиция е дългогодишното ориенталистко разбиране, че всички араби са „ мюсюлмански фундаменталисти “, решени да убиват християни и евреи.

Но това подценява многообразието на арабския живот и по какъв начин религиозният икуменизъм сред трите авраамически вероизповедания от дълго време надвишава разликите и сплотява хората в арабския свят. Западните християнски водачи като архиепископ Уелби би трябвало да видят оттатък своите ориенталистки възгледи, които отхвърлят терзанията на араби и палестинци като Мунтер Айзък, без значение от тяхната религия. В противоположен случай плурализмът на арабския свят и едно същинско икуменическо бъдеще за всички ще останат изгубени в западните ориенталистки, морални и политически опасения.

Възгледите, изразени в тази публикация, са лични на създателя и не отразяват безусловно публицистичната позиция на Al Jazeera.