Изгубени в ориентализма: Арабските християни и войната в Газа
На 21 февруари беше обявено, че архиепископът на Кентърбъри Джъстин Уелби е отказал да се срещне с Мунтер Айзък, палестински лутерански пастор, след като Исак се е появил на професионална среща - Митинг в Палестина с бившия лидер на лейбъристите в Обединеното кралство Джеръми Корбин. Айзък, чиято проповед на Бъдни вечер стана вирусна заради осъждането на израелското нападение над Газа и съпътстващото западно християнско мълчание, многократно е призовавал за икуменически мир на фона на палестинското страдание.
Седмица по-късно Уелби се извини и се съгласи да се срещне с Айзък. Но в своята извинителна X публикация архиепископът заяви, че е погрешно да се отбягва Исак „в този момент на дълбоко страдание за нашите палестински християнски братя и сестри“, без да се споменава равното страдание на палестинските мюсюлмани, с които Исак многократно е стоял солидарност.
Днес, когато католиците и протестантите празнуват Великден, на палестинците от тези деноминации е забранено да посещават своите свети места в Йерусалим. Нито англиканската църква, нито други западни църкви са осъдили тези ограничения върху свободното богослужение от израелското правителство.
Отказът на Уелби да се срещне с Исак и продължаващото мълчание на западните църкви относно израелските престъпления, извършени срещу палестински християни и мюсюлмани, са само допълнителни напомняния, че за арабските християни тяхното място на Запад остава слабо поради ориенталистките и ислямофобски възгледи на арабите свят.
Рядко им е позволено да говорят за себе си, арабските християни са изобразявани на Запад или като нещастни жертви, чийто брой продължава да намалява поради „ислямския фундаментализъм“, или като еретични християни, чиято вяра е белязана от културната си близост с исляма. Движенето на това е един ориенталистки поглед, който вижда арабския свят като варварски и нецивилизован, като само западните цивилизационни мисии и държавата Израел служат като опора срещу неговия „терор“.
На свой ред се пренебрегват преживяванията и перспективите на арабските християни, които са живели заедно със своите съседи арабски евреи и арабски мюсюлмански съседи в относителен мир и сигурност от седми век до последния период на Османската империя и началото на западния империализъм.
От кръстоносните походи нататък западните християни са виждали арабските християни като жертви на „ислямския терор“, нуждаещи се от спасение. Едно от оправданията на папа Урбан II за Първия кръстоносен поход (1095-1099), който доведе до западното завладяване на Йерусалим, беше, че мюсюлманите разрушават църкви, изнасилват християнски жени и принуждават християнските мъже да бъдат обрязани.
По подобен начин западни наблюдатели през Средновековието и през 16-ти и 17-ти век твърдят, че възприеманото теологично невежество и бедност на християнските общности, като коптите в Египет и маронитите в Ливан, се дължат на потисническите мюсюлмански владетели, които облагал ги с данъци, отказвал им разрешение да строят или ремонтират църкви и чрез различни средства убеждавал все повече християни да приемат исляма.
Когато арабските християни не са били възприемани като жертви на „ислямския терор“, те са били разглеждани като негов продукт. Това отношение е очевидно в писмата на католически мисионери, които са били изпратени от Рим в Близкия изток в опит да укрепят броя на католиците след загубата на големи части от Европа от протестантството в началото на Реформацията.
Много от тях бяха ужасени, че арабските християни уж са били ислямизирани и следователно се нуждаят от културна реформа. Те също така виждат арабските християнски религиозни практики и теологични вярвания като доказателство както за невежество, така и за бедност, както и за вековно влияние на исляма.
Католическите мисионери често се разочароваха, когато местните християнски общности, като коптските православни и сирийските православни, отказаха да променят вярванията си в полза на далечния Рим, наричайки ги упорити и невежи глупаци, които приличаха повече на техните мюсюлмани и евреи съседи, отколкото техните европейски единоверци.
В периода на европейския империализъм европейските сили създадоха мисионерски училища като част от усилията си за колонизация в Египет, Ливан, Палестина и Сирия. Европейците се стремяха да реформират и цивилизоват това новопокорено население и виждаха арабските християни като потенциални съюзници за подкопаване на мюсюлманските сили.
В резултат на широко разпространеното западнячество и модернизация в цялата Османска империя, известни като реформите на Танзимата (1839-1876 г.), християнските общности в Близкия изток често са политизирани като западни пети колони, които потенциално подкопават сектантското равновесие на османското общество. Това доведе до 5000 убити души при клането в Алепо (1850 г.) и над 20 000 убити в конфликтите през 1860 г. в планината Ливан и Дамаск.
Докато повечето арабски християни отхвърлиха подобни западни намеси и много мюсюлмани защитиха своите християнски съседи по време на бунтове, арабските християни въпреки това станаха, както твърди историкът Усама Макдиси, „най-очевидният символ на новия, ориентиран към Европа османски ред на нещата“.
И все пак, дори когато арабските християни са католици, англиканци (като покойния палестински учен Едуард Саид) или лутерани (като Мунтер Айзък), те продължават да се възприемат първо като араби, а след това като християни. Те са расови, ориентализирани и заличени в европейския възглед за това как трябва да изглежда един християнин.
Това, което често липсва в този ориенталистки възглед за арабските християни, са техните богати истории, култури и традиции. Пренебрегнати са големите приноси на арабски християни, като Хунайн ибн Исхак ал-Ибади (808–873), чиито преводи и коментари са неразделна част от запазването на древногръцката философия през Средновековието и след това, и Ахмад Фарис ал-Шидяк (1805/ 1806-1887), централен автор на Нахда, или Арабското пробуждане, период на огромна културна реформа и модернизация в арабския свят.
Бързо коментирайки предполагаемото антихристиянско и антисемитско насилие на исляма, западните християни останаха предимно мълчаливи относно тежкото положение на палестинските християни в ръцете на Израел. В основата на тази позиция е дългогодишното ориенталистко убеждение, че всички араби са „мюсюлмански фундаменталисти“, решени да убиват християни и евреи.
Но това пренебрегва многообразието на арабския живот и как религиозният икуменизъм между трите авраамически вероизповедания отдавна надхвърля различията и обединява хората в арабския свят. Западните християнски лидери като архиепископ Уелби трябва да видят отвъд своите ориенталистки възгледи, които отхвърлят притесненията на араби и палестинци като Мунтер Айзък, независимо от тяхната вяра. В противен случай плурализмът на арабския свят и едно истинско икуменическо бъдеще за всички ще останат загубени в западните ориенталистки, морални и политически опасения.
Възгледите, изразени в тази статия, са собствени на автора и не отразяват непременно редакционната позиция на Al Jazeera.
