Какво означават „тунели“ и „заложници“ в Газа
Прекарах по-голямата част от живота си на ивица земя, не много по-голяма от Манхатън, заобиколена от масивна ограда от бодлива тел. През повечето време се чувстваше така, сякаш ние, жителите на Газа, бяхме единствените хора, които забелязаха, че живеем в затвор на открито.
Преследвах кариера като фотожурналист, за да документирам живота в Газа и да се опитам да накарам останалата част от света да разбере тежкото положение и нейните издръжливи хора. Във времена на относителна тишина се съсредоточих върху вдъхновяващи и повдигащи духа истории. И във времена на насилие и смърт се опитах да документирам последствията – болката и белезите, които щяха да останат, след като бомбите спрат да падат и светът отново загуби интерес.
Вече не съм в Газа и въпреки това, като палестинец, произхождащ от тази малка, оградена ивица, не бях пощаден от потоп от обвинителни съобщения през последните няколко седмици. Входящата ми кутия е залята със съобщения за Хамас. Те не се стремят да разберат Хамас или защо направиха това, което направиха на 7 октомври. По-скоро искат аз да отговарям за действията им.
Няма значение, че загубих 50 колеги за шест седмици или че съседите ми и техните семейства бяха убити при израелски въздушен удар, след като избягаха на юг, както им беше наредено от Израел.
Няма значение, че всеки ден се страхувам за живота на моето семейство, което остава в Газа, и всеки път, когато се опитам да им се обадя, получавам лек пристъп на паника, когато няма отговор.
Първият въпрос винаги е бил дали осъждам Хамас. Имах чувството, че съм помолен на прослушване за съчувствие.
Всеки ден чувам думите „тунели“ и „заложници“, изречени в медийни репортажи или разговори, заклеймяващи „терористична организация“.
Но тези думи имат много различно значение за мен.
За мен и палестинците от Газа тунелите се превърнаха в нещо като основна инфраструктура. През 2007 г. Израел наложи изтощителна обсада на Газа и като окупационна сила успя да контролира напълно какво може да премине през граничните пунктове, включително този с Египет в Рафа.
През последните 16 години израелските власти решиха произволно да забранят влизането на определени стоки в ивицата като още една форма на колективно наказание на населението. Например през 2009 г. те решиха, че пастата не може да влезе в Газа. Да, паста.
И така, палестинците прокопаха тунели, за да се опитат да внесат нелегално тестени изделия и всякакви други основни артикули, които Израел би забранил произволно.
Храна, лекарства и гориво започнаха да се стичат от това, което стана известно като „Метрото“ – което вероятно имаше повече спирки от системата на метрото във Вашингтон, окръг Колумбия и, смея да твърдя, беше малко по-безопасно.
Когато първата ми дъщеря се роди през 2011 г., имах нужда от бебешка формула за колики за нейната възраст 0-3 месеца, която не се предлагаше в местните магазини. Изпитах облекчение, че успях да се сдобия с няколко кутии – с любезното съдействие на „Метрото“.
Тунелите станаха толкова постоянна част от живота ни, че понякога се шегувахме, че си поръчваме пържено пиле от Кентъки през тях, тъй като това се смяташе за „лукс“, който нямахме в Газа.
Но имаше неща, от които обсадата ни лиши и които тунелите не можаха да осигурят.
Правилното снабдяване с питейна вода беше едно. Често не можехме да се къпем, когато пожелаем, защото водата беше ограничена. В резултат на това ще се опитаме да поддържаме ваната пълна, за да не бъдем принудени да използваме морска вода, когато бъде отрязана.
Електричеството беше друг лукс, от който често се лишавахме. Средно имахме достъп до електричество само 4-6 часа на ден.
Свободата на движение беше друга „привилегия“, с която тунелите нямаше да помогнат. Пътуването до и извън Газа не беше възможност за повечето хора, дори много преди Хамас да съществува.
Когато бях на 17, планирахме да посетим семейството на майка ми в Египет. Чакахме три дни на граничния пункт Рафа, преди да ни бъде разрешено да напуснем. Докато нашият таксиметров шофьор минаваше през портите, израелските войници внезапно откриха огън. Шофьорът се обърна ужасен, крещейки им да спрат.
По-късно разбрахме, че това е тяхната обедна почивка и те не искаха да бъдат прекъсвани, въпреки че трябваше да ни позволят да минем. И така, летните ни планове бяха отменени просто така.
„Заложници“ е друга дума, която звучи с различно значение в съзнанието ми.
Мнозина сега настояват за освобождаването на всички израелски заложници, преди дори да може да се обмисли прекратяване на огъня. Наистина, напълно съм съгласен: всички цивилни заложници трябва да бъдат репатрирани без условия. Но това трябва да включва и палестински заложници.
Има повече от 2000 палестинци, които в момента са задържани за неопределено време в „административно задържане“ в израелски затвори без никакви обвинения. Много от тях са деца, някои на 12 години.
Онези, срещу които действително са повдигнати обвинения, се съдят от военен съд, където процентът на осъдителните присъди често надхвърля 95 процента, което показва, че затворниците вероятно нямат дори елементарен достъп до надлежен процес или способността да изследват „секретни доказателства“ срещу тях.
Израел е единствената нация в света, която редовно преследва деца във военен трибунал. Най-често срещаното нарушение? Хвърляне на камъни. Тези „затворници“ са деца, държани в плен от окупационна армия, която внезапно и брутално ги е отнела от семействата им.
За съжаление, никой не поставя имената и лицата си на плакати в Ню Йорк или Лондон. Когато хората са хвърлени в затвора без обвинения и нямат достъп до надлежен процес, те са точно това: заложници.
Станах фотожурналист в Газа, защото вярвах, че е важно да документирам реалността на живота там, реалността, която повечето не виждат.
И докато вече не живея там, нямаше да изпълнявам задълженията си като журналист, още по-малко като палестинец, ако не се опитах да ви кажа каква е била нашата реалност много преди палестинците да пробият бръснача- телена ограда на 7 октомври.
Възгледите, изразени в тази статия, са собствени на автора и не отразяват непременно редакционната позиция на Al Jazeera.
