ЛИЗ ДЖОУНС: Силата на Кейт ме накара да се засрамя. И има една самосъжаляваща се забележка, за която сега винаги ще съжалявам...
Принцесата на Уелс в нейното видео съобщение. „Бях най-трогнат, че в ден, когато тя трябваше да трепери от нерви и несъмнено уморена, тя беше положила толкова усилия с външния си вид“, пише Лиз Джоунс
Докато гледах видео съобщението на Кейт, стисках една възглавница, задушавайки ридания, от които гърлото ме заболя. И най-накрая видях жената зад безупречните тоалети, спокойствието, усмивката. Бях много трогнат, че в ден, когато тя трябваше да трепери от нерви и несъмнено уморена, тя направи толкова много усилия с външния си вид – дори беше направила косата си за нас. Беше се облякла: семпло, в дънки и бретонско топче, но все пак безупречно. Тя седна изправена.
Най-важното беше, че успя да се усмихне. Загрижеността й изглежда беше за нас и за семейството й. Само веднъж се спъна в думите й и това я направи да изглежда по-човешка. Спокойствието й ми напомни за покойната кралица, която толкова лесно можеше да се разплаче за загубата на свободата си, когато се възкачи на трона едва на 25 години. И двамата ни поставяха на първо място. Напомням си и за майка ми, осакатена от артрит и деменция, но която успя да повтори като папагал две фрази, които повтаряше на всеки, който питаше: „Добре съм“ и „Оправям се, благодаря“.
Какъв контраст, откровение, когато всички сме насърчени да се въргаляме, да притежаваме собствената си скръб, да се „грижим за себе си“ преди всичко – разпространено послание чрез книги за самопомощ, подкасти, успокояващи продукти и свещи.
Преди видеото на Кейт да бъде излъчено, току-що бях прекарал седмица почти в нервен срив. Бях толкова стресиран, че не можех да ям или да мисля трезво. Треперех и се потях, изправена пред потенциално променящи живота решения за преместване на къща, преместване при мъж, промяна на ежедневието ми. Дори не можех да се изкъпя, камо ли да си измия косата, тъй като какъв е смисълът? Никой не можеше да ми помогне, никой не можеше да ми даде съвет. Всичко, което можех да направя, беше да избягам в безсмислената телевизия. Дори не можех да се съсредоточа, за да прочета книга: думите танцуваха по страницата.
Но гледайки Кейт, разбрах, че единственото, което има значение, е нашето здраве. Веднъж написах в колона, в погрешно преценен момент на ярост, обзет от самосъжаление, че „по-скоро бих получил рак, отколкото да бъда банкрутиран“. Когато имате проблеми с парите, никой не проявява съчувствие, тъй като вярват, че всичко е ваша собствена глупава грешка... Никой не се появява с тенджера яхния, или цветя, или помощ'.
Виждайки млада жена – която има три малки деца, отговорности – да се изправи пред рака със стоицизъм и изящество, ме накара да се почувствам дълбоко засрамен. Каква хленчеща нация сме станали. Особено жените, които се поддават толкова лесно на котките, менопаузата, всеки, който се отнася с нас неуважително по някакъв начин. Поставяше в перспектива, че можем да бъдем повалени във всеки момент от нещо наистина сериозно и животозастрашаващо.
Кейт промени нагласата ми. Сякаш натисна превключвател. Трябва да ценим всеки ден. Стани, облечи се. Бил съм моден писател от много десетилетия и едва сега осъзнавам, че това, което носим, може да бъде униформа, демонстрация на сила, която променя не само как изглеждаме, но и как се чувстваме.
Защото, ако ракът може да се случи на Кейт – толкова добра, толкова здрава, външно без притеснение на света – може да се случи на всеки от нас. И с нашето сегашно отношение аз аз аз, много малко ще бъдат готови...
