Никой палестинец не е в безопасност никъде по света
На 26 ноември следобед получих обаждане от директора на училището, в което преподавам, и ме информира, че трима бивши ученици са били застреляни в Съединените щати.
Хишам Авартани, Кинан Абдулхамид и Тахсин Али Ахмад, едни от най-умните ученици, които познавах и на които преподавах, бяха застреляни и почти убити. Задавих се от сълзите си, докато се обадих на друг учител, за да я уведомя.
Започнах да преподавам английски в Ramallah Friends School в централния окупиран Западен бряг през октомври 2019 г. На следващата година започнах да преподавам на Хишам и Кинан и срещнах Тахсин. Запознах се с тях, докато се готвеха да пресекат финалната линия на гимназиалната си кариера и за една година успяха да оставят невероятна следа в мен като техен учител.
Тяхното усърдие и отдаденост към отлични резултати в обучението им ме мотивира да бъда най-добрият учител, който мога да бъда.
Приятелското училище в Рамала е единственото международно бакалавърско и квакерско училище в окупирания Западен бряг. Нашето студентско тяло е разнообразно и включва студенти от окупирания Западен бряг и Йерусалим, но също и двойни граждани от западни държави.
Всички ученици идват от семейства, които работят неуморно, за да осигурят на децата си възможно най-доброто образование, което Палестина може да си позволи. Нашите студенти преминават през строга учебна програма, за да бъдат по-подходящи за кандидатстване в университети в чужбина.
И все пак животът в условията на несигурност на военната окупация означава, че моите ученици редовно пропускат часовете поради общи стачки, които се провеждат, след като израелски войници убиват деца и възрастни – понякога на метри от училището или домовете си.
Всеки палестински ученик, независимо дали посещава частно или държавно училище, има съученик, който е бил арестуван, задържан, измъчван или убит от израелската армия.
Палестинските деца непрекъснато се сблъскват със своята смъртност и трябва да бъдат свръхнаясно със заобикалящата ги среда всеки път, когато пресичат контролно-пропускателен пункт или пътуват до друг град.
Моите студенти – и палестинските студенти като цяло – които кандидатстват да отидат в университет в чужбина, търсят по-добри възможности и в крайна сметка по-безопасни.
Kinnan, Hisham и Tahseen са кандидатствали в много висши университети. Ясно си спомням, когато Кинан и Хишам споделиха, че са били приети в Хавърфорд и Браун с мен. Това беше първият път, когато най-накрая видях целия им стрес и безпокойство да избледняват.
Те пресякоха най-важната финална линия на гимназиалната си кариера. Бях невероятно горд, но не и изненадан. Бях свидетел на техните красноречиви и интроспективни мисли в клас. Видях ги да се справят с учебния материал и да се справят с отлични резултати. Знаех какво са способни да постигнат, дори когато самите те не можеха да го видят веднага. Аз бях техен учител, а те бяха мои ученици и това беше всичко, което имаше значение за мен в този момент.
Когато Кинан, Хишам и Тахсин завършиха, осъзнах, че това най-вероятно ще е последният път, когато ги виждам, тъй като заминаваха за САЩ. Никога не съм предполагал, че следващият път, когато чуя от тях или за тях, ще бъде, че са станали жертва на стрелба.
Мисля, че мога да говоря от името на цялата си училищна общност, като кажа, че всички бяхме в състояние на шок и неверие. Западните медии и правителствени служители не могат да разграничат опита за убийство на нашите студенти от продължаващия геноцид в Газа, нападението над бежанския лагер в Дженин, кражбата на земя и серийното насилие на заселниците и колонизацията на Йерусалим и окупирания Западен бряг – всичко това извършено от Израел.
Моите ученици бяха застреляни, защото техният език и тяхната идентичност се възприемат като заплаха от съзнанието на белия колонизатор.
Замислих се дали да кажа нещо за стрелбата. Взех решение, когато видях прочувственото и принципно изявление на Хишам, прочетено на бдение на свещи в университета Браун.
Въпреки че не бях изненадан от мъдростта му, все пак бях поразен. Той постави нещата в перспектива за мен и много други с заключителното си изречение: „Вашият ум не трябва да се фокусира върху мен [него] като индивид, а по-скоро като горд член на потиснат народ.“
Жестокостта на тази трагедия ме остави в състояние на безпокойство. Как да се изправя пред моите ученици? Как да ги мотивирам и да им дам надежда? Как да осигуря тяхната безопасност? Реалността да си учител в Палестина означава, че тези въпроси преследват ума. Това е несравнимо с това как се чувстват палестинските родители всеки ден.
Истината е, че след 26 ноември разбрах, че моите ученици винаги са ми давали повече надежда, отколкото аз на тях, и че никой палестинец не е в безопасност навсякъде по света.
Възгледите, изразени в тази статия, са собствени на автора и не отразяват непременно редакционната позиция на Al Jazeera.
