През юли дойде заповедта за евакуация. Имахме една възможност – бомбардиран апартамент в Газа

Когато стартира тази война, си представях, че ще продължи седмица или две. Приятели, живеещи в чужбина, се обаждаха да ни ревизират и аз ги уверявах, че скоро животът ни ще се възстановява. Нямаше потребност да напущаме дома си от 20 години. Майка ми има проблем с гръбнака и мъчно върви. И по този начин или другояче всичко щеше да свърши скоро.

Всяка заран подреждах къщата ни в квартал ал-Фухари, източно от Хан Юнис, и приготвях закуска за родителите си. След това прочетох Корана, изпълних резервоарите с вода на ръка и изперах облеклата ни. Не беше елементарно, само че най-малко бяхме вкъщи. Това беше домът, в който се преместихме, когато бях на 10 години; предходната година Израел беше унищожил предходния ни дом.

Останането в нашия дом ми даде известно успокоение, само че може би повече от това се опасявах да го напусна. Като дете съм бил разместван доста пъти. Всеки път, когато имаше война, отивахме в постройката на дядо ми в бежанския лагер в Хан Юнис. Този път бях решен да не си потеглям.

Но това беше преди доста месеци и в тази война няма различен избор с изключение на изселване.

По-малки стъпки

Първоначално преместването ни ставаше с по-малки стъпки – когато бомбардировката стана прекомерно мощна и стените на къщата ни започнаха да се тресат, ние тръгвахме за през нощта, бягайки към Европейската болница единствено на 10 метра (33 фута). Сутрин се връщахме в дома си с облекчение да го открием, че към момента стои.

След това, през декември, сестра ми, нейният брачен партньор и двете им деца пристигнаха да живеят при нас. Техният апартамент – в същата постройка, в която бяхме избягали като деца – беше бомбардиран.

С продължаването на войната и повишаването на гибелта и разрушенията вероятността за разселване става все по-голяма. Все отново се утеших с мисълта, че този призрачен сън ще свърши, преди да бъдем принудени да избягаме.

След това на 1 юли пристигна заповедта от израелската войска да изтегля нашия квартал.

Чувствах се по този начин, като че ли тежестта на планина беше сложена върху гърдите ми. Не знаех какво да кажа. Погледнах майка си, само че тя можеше единствено да се моли.

Нямахме къде да отидем.

Бежанският лагер, в който бяхме бягали толкоз доста пъти преди, беше мястото на израелска сухопътна интервенция сред януари и март. Сред руините стояха палатки. Беше съвсем невероятно за младите да оцелеят в такива условия. Как биха съумели моите нежни, възрастни родители?

Останките от вкъщи на сестра ми

Имахме единствено една опция: останките от вкъщи на сестра ми. Събрахме каквото можахме от нашия дом, знаейки, че съвсем всичко в нейния беше унищожено. Плакахме, до момента в който си тръгвахме – сълзи за това, което оставяхме след себе си и за това, което се страхувахме, че ще намерим.

На 2 юли се отправихме към лагера. Но когато стигнахме до него, не разпознахме нищо. Улиците по нищо не приличаха на това, което беше там преди. Сякаш беше ударено земетресение, което събори здания и остави земята осеяна с отломки.

В последна сметка намерихме постройката и се изкачихме на четвъртия етаж – до жилището на сестра ми.

Няма стени и таван. Покрихме пространствата, където трябваше да са стените, с огромни найлонови листове, макар че към момента можем да забележим – и да бъдем видени от – разрушената улица изпод.

Всичко е изгорено. Кухнята е покрита с пепел, която не отива, колкото и да я почиствате. Пепелта замърсява всичко и прави ръцете ви черни.

Тоалетните бяха съвсем разрушени. Само един остава работещ, само че няма врата, тъй че го използваме допустимо най-бързо.

В резервоарите няма вода. Инфраструктурата в лагера е изцяло разрушена, тъй че денят ни стартира на разсъмване, когато жителите се разсънват рано, с цел да вземат вода от Палестинското общество на Червения полумесец, на към километър (0,6 мили) от лагера. При разрушените улици е мъчно да теглиш каруца по тях. Така че би трябвало да вземете тъкмо това, което можете да носите, макар че това не е задоволително за деня.

Почти невероятно е да си представим да живеем измежду такова опустошение. Тази постройка ми се коства толкоз нестабилна и непрекъснато се опасявам, че ще поддаде и ще падне върху моята петгодишна племенница и тригодишния ми племенник.

В тези моменти се усещаме по този начин, като че ли този лагер е нашата орис – тъкмо както е било през всичките тези времена преди.