Сирийски изгнаници преследват мъчителите на Асад в завладяващ трилър в Кан
„Пътеката на призраците“, която отвори страничната лента на Седмицата на критиката в Кан тази седмица, проследява преследването на сирийски изгнаник на човека, който го е измъчвал по време на гражданската война в страната. FRANCE 24 разговаря с френския режисьор Джонатан Миле, чийто впечатляващ дебют в Кан представи един от първите хитове на фестивала.
Далеч от грабващите заглавия празненства на холивудските титани, откриването на ярки нови таланти е за много киномани истинското удоволствие в Кан. Такава е и способността на киното да се рови под цикъла на новините, изследвайки все още отворените рани от войни, които са били прогонени от други, по-скорошни конфликти.
„Пътеката на духовете“, мощният пълнометражен фантастичен дебют на режисьора Джонатан Милет отговаря и на двете кутии. Вдъхновен от реални събития, той проследява усилията на сирийски изгнаник да проследи човека, който е измъчвал него и безброй други в прословутия сирийски затвор Седная, наречен от активистите „кланицата за хора“.
Френско-тунизийският актьор Адам Беса представя страхотно изпълнение в ролята на Хамид, опечален бивш професор от Алепо, погълнат от мъка по загубата на съпругата и дъщеря си и копнеещ за някаква форма на обезщетение. Той е част от подземна клетка от бежанци и активисти, които поддържат тайни онлайн чатове чрез мултиплейър видеоигра, опитвайки се да проследят поддръжниците на Башар ал-Асад, укриващи се в Европа, и да ги изправят пред правосъдието.
Следата отвежда Хамид в Страсбург в източна Франция, където той се убеждава, че бившият му мъчител е приел самоличността на студента Сами Хама, изигран от също толкова страхотния Тауфик Бархом. Проблемът е, че Хамид е бил със завързани очи по време на побоищата в затвора и трябва да разчита на други сетива, за да разпознае гласа, стъпките или миризмата на своя мъчител.
Опашката скоро разкрива пропаст в съответния им опит на изгнание на Запад, като Сами се слива много добре, докато Хамид е задържан от травма. И докато войната се проточва и Асад се вкопчва във властта, повишавайки вероятността справедливостта никога да не бъде въздадена, Хамид е изправен пред мъчително решение дали да вземе нещата в свои ръце.
И на филмовия фестивал в Кан Украйна се бори за
Повече от просто завладяващ трилър, „Пътеката на призрака“ е и завладяващо и чувствително изследване на героите, което умело засяга темите на изгнание и травма, които Милет вече изкопа в по-ранната си документална работа. Той говори с FRANCE 24 за справянето с толкова тежки теми във филма и решението си да се насочи към жанровото кино.
И преди сте работили върху бежанците и темата за изгнанието. Как избрахте точно тази история?
Първоначалният план беше да се направи документален филм за бежанците от войната и травмата. Прекарах повече от две години в интервюиране на хора, травматизирани от войната, слушайки техните въздействащи и мъчителни разкази за лишаване от свобода, изтезания и разбити животи. Но не можах да намеря начин да ги снимам, да позиционирам камерата, който да оправдае техните истории. Тогава чух за тези тайни групи, които проследяват военнопрестъпници, и веднага бях поразен. Тяхната истинска история е свързана с желанието ми да направя филм, който да разказва сетивно преживяване за шпионаж и преследване на хора.
Затова ли избрахте художествена литература, и наистина жанров филм, пред документален?
Фантастиката ми се стори най-добрият начин да предам силата на техните истории, да придам съдържание на това, през което са преминали в затвора. Те бяха в пълен мрак, разчитайки само на докосване и обоняние. Те си спомниха как биха усетили нещата, регистрирайки стъпките на своите пазачи и всичко останало. Изискваше се специфичен тип кадри, звуци и монтаж, за да се опита да предаде това сетивно изживяване. Целта ми беше да разкажа тяхната история от силно субективна гледна точка, предлагайки различен ъгъл в сравнение с, да речем, журналист, който пише подробно документиран материал.
Сирия получава много малко отразяване в днешно време, като медиите са фокусирани върху други войни. Може ли киното да запълни празнината?
Войната получи голямо отразяване през първите години, след това фокусът се премести върху бежанците, които се насочват към Европа, а сега медиите продължиха напред. Киното е по-малко обвързано с тази временност, тази непосредственост. Това е повече за намиране на начини да се разкажат нещата по различен начин. Като казахме това, в този конкретен случай ние всъщност работихме в крак с новините. Когато започнах да пиша филма, усилията за издирване на военнопрестъпници все още се проявяваха. Започнахме да снимаме точно когато започнаха първите процеси в Германия. И когато приключихме филма, Франция току-що беше издала заповед за арест на Асад.
[Бележка на редактора: през януари 2020 г. германски съд осъди бивш офицер от сирийската армия на доживотен затвор за престъпления срещу човечеството, в първото наказателно дело в света, заведено за водени от държавата изтезания в Сирия.]
Онлайн чатовете между членовете на клетката предполагат нарастващ страх, че няма да има форма на справедливост. Това нещо ли стана от вашите интервюта с бежанци?
Причината, поради която тези тайни клетки бяха създадени, е, че руското и китайското вето в ООН ефективно осуетиха всякакъв вид международна намеса. Така че от самото начало има това чувство за безнаказаност, този страх, че правосъдието никога няма да бъде раздадено. Сирийски режим ми разказа за срещата си с бившия си мъчител в берлински супермаркет. Виждаше, че документите на мъжа са изрядни, че всичко е наред за него и че никой няма да си направи труда да разбере кой е всъщност или да го изправи пред правосъдието. Ето защо тези групи се сформираха, достигайки до адвокати и събирайки доказателства за бъдещи процеси.
Друго нещо, което ме интересуваше, беше тяхната дилема, страхът им, че ако съобщят на властите, че сред бежанците има сирийски престъпници, тогава Европа ще затвори границите си.
Всеки от героите във вашия филм е на много различни етапи от своята интеграция – несъответствие, което сте изследвали преди във вашата документална работа. Беше ли важно за вас да продължите тази нишка във вашата белетристика?
От самото начало моите филми разказват истории за изгнание, лагери за задържане, миграционни маршрути и пристигане в чужда страна. Моята цел винаги е била да разказвам отделни истории, да отида отвъд абстрактните фигури, показвайки как всяка история на изгнание е уникална. Една от целите на този филм е да покаже, че всяко изгнание носи уникално минало, специфичен багаж от травма, изкореняване на неща и хора, изоставени. По същия начин се опитах да покажа как всеки от тези изгнаници има свой собствен начин на подход към живота в новата си страна.
Можете ли да ни разкажете малко за процеса на кастинг и как вашите главни актьори се опитаха да предадат този багаж на изгнание?
Първоначално си мислех, че ще избера сирийски актьори, но е много за сирийците е трудно да участват във филм за изтезанията в родната им страна. Мнозина бяха загрижени за безопасността на роднините си у дома или за собствените си перспективи един ден да се върнат.
Много е трудно да се изиграе такъв тип персонаж, защото трябва да изразите обратното на това, което мислите, като същевременно давате на зрителите представа какво всъщност се върти под повърхността. Адам (Беса) прекарва няколко нощи, слушайки разкази на свидетели за изтезанията, подлагани на затворниците, за да добие представа за ужаса и да намери начини да го предаде. Работихме много върху неговите жестове, как да предадем несъзнателното наследство на затвора и, разбира се, върху придобиването на сирийски акцент.
Тауфик (Бархом) от друга страна, трябваше да научи френски и да го направи достатъчно надежден, за да създаде представата за човек, който е прекъснал връзките си с родината си и иска да се асимилира във френското общество. И той го направи възхитително.
