След като са отворили вакуум, няма гаранция, че САЩ и Израел ще харесат това, което следва

Вижте всички тематики Връзката е копирана! Следвайте

Подкопаването на този миг на облекчение за доста репресирани иранци е, че убийството на висшия водач аятолах Али Хаменей е рисково просто решение на доста комплициран проблем.

Управлението на Хаманей беше белязано от неприятно ръководство и в последна сметка приключи с един от най-бруталните епизоди на репресиите върху непокътнатата му марка – насилието, което неговият режим упражни, с цел да резервира властта.

Отстраняването му провокира празненства в Техеран, както и 40-дневен формален печал и големи прорежимни тълпи – само че също по този начин и битка за това, което остава от режима, с цел да се разбере какво следва.

Израелски публични лица намекнаха, че ударът е бил интензивен, с цел да се употребява прозорецът на опцията денем, когато се срещнаха висши ирански водачи. А президентът на Съединени американски щати Доналд Тръмп наподобява още веднъж е протегнал ръка към схемата на Венецуела, предполагайки, че е имал поради правоприемник – както направи след залавянето на Николас Мадуро, помазвайки заместник-лидера Делси Родригес за собствен желан събеседник.

Попитан късно в събота, Тръмп по-специално отхвърли да каже кой счита, че ще играе тази роля в този случай. Скоро обаче Техеран ще би трябвало да разгласи проект за заместничество.

Но Иран безусловно не е толкоз безапелационен, колкото беше Венецуела до момента.

За 47 години една теокрация се трансформира в автокрация и клептокрация. Голяма част от над 90-милионното население на страната разчита на режима за препитанието си, а малцинство е окървавено по ръцете си, тъй като му оказва помощ да потиска несъгласието.

Когато режимът на Асад в близката Сирия се срина в края на 2024 година, нейните сили за сигурност бяха изпразнени – а стопанската система й беше опустошена – от години на цивилен спор. Силите за сигурност на Иран преди малко имаха обновителен курс за силата на дивачеството, до момента в който потушаваха въстанието през януари.

Съединени американски щати и Израел наподобяват обединени в оценката си, че премахването на най-горния пласт на иранския режим ще ги остави на по-добро място.

Освен Хаменей, министърът на защитата Азиз Насирзаде, ръководителят на иранския Съвет за сигурност Али Шамхани и командирът на Корпуса на гвардейците на ислямската гражданска война (IRGC) Мохамад Пакпур бяха убити за броени часове. Това е хайлайф по сигурността, възобновен неотдавна след унищожаването на 12-дневната война през юни.

Кой се намесва?

Но в историята липсват положителни образци за въздушни акции, които елементарно са сваляли режими и са довели до смени, желани от нападателите.

Твърдолинейните ще се надпреварват да запълнят празнотата, просто с цел да оцелеят. Те може да не са склонни да бъдат идващите в американо-израелския мерник, само че този боязън не е довел до дефицит на претенденти в предишното. Възможно ли е да се появи консенсус, че с цел да издържи, автокрацията би трябвало да подписа мир със Съединени американски щати и района и да се преструва на сдържаност за известно време?

Може би. Но това рискува да покаже слабостта, към която Техеран е толкоз алергичен.

Няма елементарно заместващо държавно управление в съпротива върху кутия, което Тръмп да може да разпространява.

Реза Пахлави, правоприемник на от дълго време сваления шах, не може да влезе в Техеран и да поеме юздите, без да рискува сърдит IRGC да се опита да го убие. В Иран в действителност не е останала съпротива. Както в Каракас, всяко решение евентуално ще би трябвало да пристигна от вътрешността на останките на режима.

В доста връзки неверните стъпки на Хаманей улесниха работата на Съединени американски щати и Израел. Неговите репресии и неприятно икономическо ръководство значат, че Иран изпитва обезверена и явна потребност от смяна, а народът му копнее да бъде по-свободен и по-богат.

Неговите ясни заповеди да отмъсти толкоз гневно на тези удари – осъществени, наподобява, посмъртно – разгневиха по-голямата част от района, удряйки съседи, които бяха призовали Съединени американски щати да се откажат от ударите, в този момент обезумели, че техните цивилни бяха подложени на иранска офанзива с ракети и дронове. Иран като че ли продължава да се прави все по-слаб, само че не стопира.

Важен риск в този момент е счупването; че никоя обособена секта не печели, а смесеното принуждение и празненствата разделят Иран, което води до колапс, който дестабилизира освен нацията, само че и района.

Ограниченият обсег на вниманието на Тръмп и алергията към дълготрайно военно присъединяване просто ускоряват този риск. На президента липсва политическият капитал вкъщи, подготовката на неговия електорат за война или ресурсите на театъра, с цел да води тази борба в продължение на месеци.

Освен това е запазил задачите си тънки и постижими. Ядрената стратегия на Иран, неговите ракети и способността му да тормози Съединени американски щати, както той може да твърди, са понесли още един голям удар. Тръмп в никакъв случай не е заявявал категорично, че промяната на режима е негова цел – той просто я насърчаваше. Той може да разгласи победа в миг по собствен избор, без значение какво значи това за бъдещето на Иран.

Превъзходната технология, разузнаването и огневата мощност на Съединените щати и Израел им разрешиха да измислят бързо и просто решение на техния дълготраен проблем с Иран. Но занапред следва да се оправи с явните и може би непреодолими сложности на Иран, които го държат бодил в очите на Съединените щати в продължение на половин век.