Западно отразяване на Газа: Случай от учебника за журналистиката на колонизаторите
Ако сте следили западните медии, за да се опитате да разберете сърцераздирателните образи и истории, идващи от Газа по време на инвазията на Израел, вие сте ще бъдете разочаровани.
От началото на последното израелско нападение срещу обсадения палестински анклав – което се оказва едно от най-бързите усилия за етническо прочистване в историята – западните новинарски организации многократно публикуваха необосновани твърдения, казани от едната страна историята и замазваха насилието избирателно, за да оправдаят нарушенията на международното право от Израел и да го предпазят от контрол.
По този начин западните журналисти изоставиха основни стандарти в отразяването си на поведението на Израел спрямо палестинците. Нищо от това не е ново. Провалите на западната журналистика помогнаха на Израел да оправдае своята окупация и насилие срещу палестинците в продължение на повече от 75 години.
На 6 август 2022 г., повече от година преди нападението на Хамас срещу Израел на 7 октомври, в особено грубо прекъсване на добрата журналистика, The New York Times погреба водещата за смъртта на шест палестински деца в своя доклад за „ факел” в „Борбата между Израел и Газа”.
В доклада журналистите изчакаха до втория абзац, за да споменат, че шест деца са сред убитите от израелските удари в бежанския лагер Джабалия в Газа и без дори да нарушават изречението, добавиха, че „Израел каза някои смъртните случаи на цивилни са резултат от това, че екстремисти са скрили оръжия в жилищни райони“ и „поне в един случай неуспешно изстреляна палестинска ракета уби цивилни, включително деца, в Северна Газа“.
В училищата по журналистика това се определя като репортажи „задъхани“. И се оказа, че докладването също е грешно. Десет дни по-късно израелската армия най-накрая призна, че стои зад ударите, които убиха тези деца в Джабалия.
Ню Йорк Таймс не отрази това малко задъхано.
Мога да го нарека непрофесионално – което би било вярно, тъй като отразяването на този конфликт в западните медии очевидно е оформено от идеология, а не от строга проверка на фактите. Подобна оценка обаче би замазала един по-дълбок, по-дълбок проблем в западната журналистика: колониалността.
Докладването на конфликти е едно от най-хиперколонизираните кътчета на най-големите редакции в света. Дори в расово различни редакции, докладването на конфликти може да бъде трудно. Но фрапиращите грешки, които изглежда преминават през редакционните филтри в редакциите, които се гордеят с точността на техните доклади за конфликти, трябва да бъдат отчетени. Също така трябва да се регистрира, че с тези постоянни грешки западните журналисти „посредничат“ в конфликта в Палестина, а не просто го докладват.
Ще си съкратя думите, ако не го нарека това, което е: учебникарски случай на журналистика на колонизаторите. Това е журналистика, правена от практици от страни колонизатори, които се гордеят със своите имперски завоевания и имат извисено самочувствие, всяка фибра подхранвана от векове на хищническо натрупване на богатство, знания и привилегии. Тези журналисти изглеждат убедени, че техните страни са се борили и побеждавали особено неморални и могъщи врагове през цялата история, спирали са злото на пътя му, защитавали са цивилизацията, спасили са положението. Това е доминиращата история на Запада и в последствие историята на западната журналистика също.
Доминиращата история обаче често не е истинската история – това е просто историята на победителите.
И днес западните медии отново разказват историята на победителите в Газа, както са правили безброй пъти преди в отразяването си на конфликти, кризи и човешко страдание в постколониалните нации.
Виждал съм това в отразяването на тропически болести от репортери, които знаят, че маларията, денга или ебола никога няма да преминат през вените им или да засегнат техните общности. Виждал съм го след геноцида на рохингите, когато оцелели от геноцид са били питани дали са били „задържани от петима или седем мъже“, докато са били групово изнасилвани.
Западната журналистика в самата си същност е журналистиката на победителя – тя никога не се опитва да деконструира истории, да ги подреди в правилния ред или да добави подходящ контекст, за да каже истината на властта и да изложи на показ продължаващите ексцесии, агресия и насилие на „победители“ на историята.
И когато става въпрос за Палестина, това е журналистика за окупацията от хора, които никога няма да разберат какво е чувството да живееш под окупация. Това е воайорски репортаж без морален компас или основа за благоприличие.
В журналистиката на колонизаторите езикът е оръжие, което се използва за заличаване на човечеството на колонизираните. В The Wretched of the Earth, в който анализира дехуманизиращите ефекти от колонизацията, философът Франц Фанон пише за алжирското страдание (по време на имперското завоевание на Франция) като изобразено в медийните доклади като „пълчища жизненоважни статистики“ за „истерични маси“ с „ деца, които сякаш не принадлежат на никого”. Книгата е написана през 1961 г., но нейните изводи се отнасят напълно за отразяването на палестинските страдания днес в западните медии.
Тази дехуманизираща употреба на език е най-видима при преброяването на смъртните случаи. В началото на ноември лондонският The Times отбеляза: „Израелците отбелязаха месец, откакто Хамас уби 1400 души и отвлече 240, започвайки война, в която се твърди, че са загинали 10 300 палестинци“. В западните новини израелците умират активно – Хамас ги е „убил“ или „убил“ – докато палестинците умират пасивно. Те „дехидратират до смърт, когато чистата вода изтече“, както веднъж каза Guardian, сякаш това не е умишлено престъпление срещу човечеството, а случайно Божие действие.
Според пропагандната машина на Запада Израел има правото да унищожи Газа, Западния бряг, Източен Йерусалим, Иран, Ливан, Йемен и всяка друга страна в региона, за да запази израелците в безопасност. Може да убие почти всеки мюсюлманин, евреи, които искат прекратяване на огъня, служители на ООН и лекари от Лекари без граници (Лекари без граници или MSF), журналисти, шофьори на линейки и дори бебета в процес на насочване към Хамас. И все пак малко новинарски организации изобщо обсъждат какво означава за Израел и света, ако единственият начин той да се чувства сигурен е да изсипе смърт и нещастие върху милиони хора. Никой от тях – тъй като сега има „ние“ и „те“, един разделен свят на колонизираните и колонизаторите – никога не е поставил под въпрос дали победа, постигната за сметка на живота на хиляди невинни деца, може някога да се счита за победа на първо място.
В тази хитра пропаганда на война западните журналисти прикриват истинската история, пред която сме изправени тук – че Израел, подкрепян от най-мощната армия в света, води война срещу хора без гражданство, живеещи под неговата окупация и унищожаването на хиляди невинни мъже, жени и деца. Историята, че западните правителства позволяват тази касапница, докато изнасят лекции на света за своите висши ценности, благоприличие и любов към демокрацията. Всеки, който живее в постколониалния свят, знае, че техните приказки за благоприличие и любов към демокрацията и изключителна журналистика и достойни политици са всичко друго, но не и измама.
В този късен час, когато войната бушува и децата гладуват, а Израел е съден за „правдоподобен геноцид“, е изключително важно да се посочи кръвта в ръцете на западните журналисти. Те, в перфектна координация със своите могъщи правителства, злепоставиха и лишиха правомощията на многостранни институции като ООН, придадоха на израелските разкази за „самозащита“ вид на почтеност и направиха палестинските истории и перспективи неуместни.
Малкото палестинци, на които беше дадена платформа – в името на „баланса“ и добрата журналистика – бяха обезсърчени да обсъждат десетилетията на потисничество, окупация и малтретиране, на които са претърпели от Израел. Беше им позволено просто да плачат за мъртвите си роднини и да молят за повече помощ, за да нахранят гладуващите си деца – след като осъдиха Хамас, разбира се.
Може би с тази война играта най-накрая е готова за западната журналистика. Докато гледат войната на Израел срещу Газа в своите социални медии и виждат какво се случва със собствените си очи чрез докладите и свидетелствата на самите палестинци, все повече и повече хора по света признават ролята на западните медии в увековечаването на колониалната власт, нейния език и идеологии.
В наши дни има нарастваща критика за това как западните лидери са се провалили, но не се говори достатъчно за това как западната интелигенция, и особено онези, които ръководят най-влиятелните редакции на Запада, също са се провалили. Не само западният либерализъм и основан на правила ред са превърнати в развалини в резултат на войната на Израел срещу Газа, но и легитимността на западната журналистика.
В отразяването си на войната в Газа западните новинарски организации демонстрираха ясно, че гледат на масовата смърт, глада и безграничното човешко нещастие като приемливи и дори неизбежни, когато са причинени от техните съюзници. Те показаха, че конфликтната журналистика, както се практикува в западните редакции, не е нищо друго освен друга форма на колониално насилие – такова, което се реализира не с бомби и дронове, а с думи.
В този момент на огромно варварство, цветнокожи журналисти като мен са поразени от монументалната аморалност на редакциите, на които ни е казано да се взираме. Най-малкото, което западните журналисти, с тяхната значителна власт, биха могли да направят в този момент, е да поискат постоянно прекратяване на огъня и да ни спестят още една порция журналистика на колонизаторите.
Възгледите, изразени в тази статия, са собствени на автора и не отразяват непременно редакционната позиция на Al Jazeera.
