52-годишното усилие от 1400 мили най-накрая да видим затъмнение

Подобно на милиони други американци, планирам да видя пълното затъмнение в понеделник следобед.

За разлика от повечето, аз съм готов да предприема донякъде крайни мерки, за да увелича шансовете си да имам чисто небе, под което да го направя.

Виждате ли, надявах се да видя затъмнение през последните 52 години, като започнах с едно пътуване от 1800 мили и връщане като 11-годишен. Но това затъмнение беше помрачено в последния момент.

Последният ми лов на затъмнение беше пътуване до Средния Запад, което включваше повече от 500 мили шофиране, което завърши с мен и членовете на семейството, сгушени под навес в дъжда. Трябваше да видя как земята около мен става тъмна като нощ и двата пъти. Но малко друго.

Така че тази година, когато направих планове къде ще видя затъмнението, реших да изградя плановете си около две думи – мобилност и гъвкавост. Когато наскоро някой ме попита къде ще видя затъмнението, аз отговорих „Някъде по протежение на 1400-километров участък от пътя на съвкупността“.

Тази гама от опции се простира от Покахонтас, Арканзас, в северната част на този щат, до Хартланд, Ню Брънзуик, в Канада, точно над границата с Мейн.

Но само след дни от голямото събитие, все още не съм сигурен какво ще включват плановете ми и дали ще са достатъчни.

Минали разочарования

Желанието да прекарам толкова много часове в колата, преяждайки подкасти, гледайки небето и стискайки палци, вероятно е резултат от тежко разочарование преди 52 години и повторното разочарование преди седем години.

За разлика от това „Голямото американско затъмнение“, затъмнението от юли 1972 г. беше предимно канадско събитие, докосвайки Съединените щати само в северна Аляска.

Усилията ми да го видя дойдоха след 900 мили шофиране до северен Квебек с членовете на астрономическия клуб на Robert E. Bell Middle School. Ръководител на пътуването беше г-н Мур, съветникът на учителите в клуба, който сега осъзнавам, че трябва да е бил някакъв светец, за да направи такова пътуване с кемпер Фолксваген, пълен с маниаци от 6-ти, 7-ми и 8-ми клас.

Спомням си много за това пътуване.

Спомням си как се научих да играя покер в един от къмпингите, където спряхме.

Спомням си стикера на бронята на Макгавърн върху микробуса на г-н Мур.

Спомням си красивото езеро, което открихме на разходка от къмпинг в нощта преди затъмнението, достатъчно живописно, че аз и друг член на клуба решихме да опънем палатката си там, вместо да останем с по-голямата група.

И си спомням пясъчните мухи, които влязоха в палатката и почти ни изядоха живи през нощта, оставяйки гърба ми покрит с множество червени рани.

Но повечето от това, което си спомням, са облаците, които застанаха между нас и слънцето точно преди началото на затъмнението и останаха на мястото си, докато не свърши. И си спомням моите сълзи, които последваха.

Втори неуспешен опит

Разочарованието от 2017 г. не беше нищо за сравнение. Всъщност беше забавно пътуване с дузина членове на семейството. Останалата част от групата дори не изглеждаше разочарована, че успяха да видят само как пейзажът около нас потъмнява, вместо да видят самото затъмнение.

Но 11-годишната ми версия отново беше ужасно разочарована и докато избегнах сълзите този път, не скрих разочарованието си толкова добре, колкото трябваше.

Ето защо този път планирах по-мобилно и екстремно усилие, което беше достатъчно, за да изплаши съпругата ми Лиз от идеята да се присъедини към мен и моята 21-годишна дъщеря, бивш съпредседател на клуб по астрономия в гимназията себе си.

Когато Лиз ме попита защо съм готов да прекарвам дни в кола, карайки дълги разстояния само за възможността да гледам няколко минути затъмнение под ясно небе, аз отговорих: „Има ли нещо, което се опитваш да направиш повече повече от 50 години, които не сте успели да направите?“

Този въпрос изглежда я задоволи. И дори отговорът й на въпроса да беше не, това не промени желанието й да се присъедини към нас.

Когато обясних плановете си на шефа си, той отговори: „Ти си ангажиран“. И аз отговорих: „Лиз със сигурност смята, че трябва да бъда.“

Тръгване по пътя

Нашите планове изискваха само да резервирам едно пътуване със самолет за моята дъщеря и мен, до и от Сейнт Луис, с възстановими полети на Delta Air Lines в събота и понеделник.

Да бъдем в Сейнт Луис би ни позволило да шофираме навсякъде по протежение на 400-километровия участък от пътя на съвкупността в понеделник сутринта, от северен Арканзас до Блумингтън, Индиана, и все пак да се върнем до летището в Сейнт Луис за нашия полет за вкъщи, който вечер. Бързото прибиране вкъщи е ключът, за да може дъщеря ми да се върне в часовете си в колежа на следващия ден.

Всяка точка за наблюдение на север и изток от тази част от пътеката можем да постигнем, като шофираме от моя дом в Ню Джърси. Индианаполис ще бъде участък - около 11 часа път с кола. Но изпълнимо. Дъщеря ми е подходяща за дългото пътуване с кола до повечето от тези места.

Пътуването ще става все по-кратко, колкото по-на изток се придвижват нашите планове за гледане, докато щях да бъда само на около четири часа и половина с кола до Осуего, Ню Йорк, на брега на езерото Онтарио, близо до Рочестър.

И ако точката на наблюдение се премести на изток оттам, пак мога да видя затъмнението с малко по-дълго пътуване. Ще бъде само девет часа и половина с кола до гореспоменатия Хартланд, Ню Брънзуик, където се намира най-дългият покрит мост в света, според Google.