Как международното право се използва за прикриване на израелския заселнически колониализъм
На 7 октомври Израел обяви, че е „във война“. След нападение над южните израелски градове и селища, израелското правителство обяви, че започва „мащабна операция за защита на израелските цивилни“. Два дни по-късно нейният министър на отбраната Йоав Галант обяви пълна блокада на Газа, прекъсвайки доставките на електричество, гориво, вода и храна; „Ние се борим с човешки животни“, каза той.
Оттогава повече от 17 700 палестинци са били убити от израелската бомбардировка на ивицата Газа, повече от една трета от тях деца. Повече от 1,7 милиона души са разселени в рамките на анклава, като цивилните нямат безопасна зона, в която да избягат.
На фона на тази смърт и разрушения доминиращият разказ в западните медии и политически кръгове е, че това е „война“, Израел има „правото да се защитава“ срещу „тероризма“, а палестинското тежко положение е „хуманитарно " проблем. Това рамкиране на случващото се – подкрепено с език, заимстван от международното право – напълно изкривява реалността на място.
Всичко, което се случва сега в Израел-Палестина, се случва в контекста на колонизация, окупация и апартейд, които според международното право са незаконни. Израел е колонизираща сила, а палестинците са колонизирано местно население. Всяко позоваване на международното право, което не припомня тези обстоятелства, е изопачаване на историята.
Израел: колонизатор
Статутът на Израел като колонизираща държава беше ясен в ранните дни на Обединените нации. Трябва да се отбележи, че голяма част от особеностите на случая с Палестина и на свой ред, нейната податливост на невярно представяне и манипулация е, че тя е била колонизирана в момента, когато масовата колонизация на Глобалния Юг теоретично е приключила.
Например, представителят на Еврейската агенция, Айел Вайцман, един от основните участници в осъществяването на ционисткия проект, описа случващото се по това време като еврейска „колонизация на Палестина“ по време на изслушванията на Специалния комитет на ООН по Палестина през 1947 г., когато се обсъждаше признаването на държавата Израел.
Резолюциите, издадени от Общото събрание на ООН през 50-те и 70-те години на миналия век, имаха тенденция да свързват Палестина с други колонизирани нации. Например Резолюция 3070 от 1973 г. заявява, че Общото събрание на ООН „Осъжда всички правителства, които не признават правото на самоопределение и независимост на народите, особено на народите на Африка, които все още са под колониално господство, и палестинския народ“.
По подобен начин случаят с Палестина също беше представен като близък роднина на случая с апартейда в Южна Африка. Например в Резолюция 2787 от 1971 г. се казва, че Общото събрание „потвърждава законността на борбата на хората за самоопределение и освобождение от колониално и чуждо господство и чуждо подчинение, особено в Южна Африка и по-специално тази на народите на Зимбабве, Намибия , Ангола, Мозамбик и Гвинея [Бисау], както и на палестинския народ с всички налични средства в съответствие с Хартата на Обединените нации.”
След войната от 1967 г. израелската окупация на Западния бряг, Източен Йерусалим, Газа, Синайския полуостров и Голанските възвишения доведе до Резолюция 242 на Съвета за сигурност на ООН, която в преамбюла си подчертава „недопустимостта на придобиването на територия от война” и призова за „изтегляне на израелските въоръжени сили от териториите, окупирани в неотдавнашния конфликт”.
Въпреки това, преднамерената двусмисленост на резолюциите по отношение на „окупираните територии“ в английската версия на текста е използвана от Израел, за да оправдае своята окупация и анексиране повече от половин век. Освен това проправи пътя за Израел да започне да строи селища – нещо, което Франческа Албанезе, специалният докладчик на ООН за положението с човешките права в палестинските територии, определи в своя доклад A/77/356 като „колонизиране“ на Западния бряг.
Контекстът на колонизацията и окупацията беше отметнат настрани с подписването на Споразуменията от Осло през 1993 г., които бяха представени в международното споразумение като „мирно споразумение“, което сложи край на „палестинско-израелския конфликт“. Разбира се, не направи такова нещо.
Потисничеството и лишаването от собственост на палестинския народ от ръцете на техните израелски колонизатори продължи.
Правото на защита и правото на съпротива
Премахването на контекста на колонизацията и окупацията улесни изобразяването на палестинците като изключително една от двете категории: „жертви“ на хуманитарна криза или „терористи“.
От една страна, формулирането на тежкото положение на палестинците като хуманитарна загриженост прикрива коренните причини. Както се посочва в множество доклади на ООН и правозащитни организации, израелската окупация и апартейдът опустошиха палестинската икономика и тласнаха палестинците към бедност. Фокусът върху хуманитарния елемент увековечава зависимостта от помощта и отстранява исканията за отчетност и репарации
От друга страна, разказът, който представя палестинците като „терористи“, замъглява реалността, че целта на израелската армия винаги е била изкореняването на „палестинския проблем“ с всички възможни средства, включително етническо прочистване, подчинение и разселване. То също отрича правото на палестинския народ на съпротива, което е посочено в международното право.
Всеобщата декларация за правата на човека подчертава в преамбюла си, че „за да не бъде принуден човек да прибегне, като последна мярка, към бунт срещу тиранията и потисничеството, е изключително важно правата на човека да бъдат защитени от върховенство на закона”. На практика това означава, че бунтът срещу тиранията и потисничеството, когато човешките права не са защитени, е приемлив.
По същия начин много резолюции на Общото събрание на ООН от 1950-те и 1970-те години, Първият протокол на Женевските конвенции и съдебната практика на Международния съд предоставят доказателства за легитимността на борбата на народите с всички средства, с които разполагат в упражняването на самоопределение.
Разбира се, докато оказват съпротива под каквато и да е форма, палестинците са обвързани от правилата за водене на военни действия в международното хуманитарно право.
Отказът на правото на съпротива за палестинците върви ръка за ръка с Израел и неговите съюзници, които постоянно напомнят за израелското „право да се защитава“. Но член 51 от Устава на ООН, който узаконява въоръжената агресия в името на самоотбраната, не може да бъде използван, когато заплахата произтича от окупирана територия.
Международният съд отново потвърди този принцип в своето консултативно становище относно правните последици от изграждането на стена в окупираната палестинска територия (2004 г.).
Важно е да се отбележи, че въпреки че Израел едностранно изтегли своите войници и селища от Газа през 2005 г., той все още упражнява ефективен контрол над територията. Тази реалност беше крещящо очевидна през последните два месеца, когато Израел прибягна до прекъсване на храната, водата, медицинските консумативи, електричеството и горивото – всичко необходимо за съществуването на населението на Газа.
Съгласно международното хуманитарно право, Газа е окупирана от Израел и последният не може да претендира за самозащита като легитимна причина за своята агресия срещу заплаха, която произтича от територия, върху която има ефективен контрол.
В този смисъл Израел извършва военни престъпления, престъпления срещу човечеството и престъплението геноцид в Газа не в контекста на „самозащита“, а на окупация. Израелската армия предприе безразборно и непропорционално използване на експлозивни оръжия, принудително разселване на над 1,7 милиона души в Газа, спиране на гориво, електричество, храна, вода и медицински доставки, равносилно на колективно наказание.
За съжаление, тези престъпления не са аномалия, а част от продължаващото системно насилие, нанасяно от Израел на палестинския народ през последните 75 години.
Остарели военни закони
Опитвайки се да оправдаят шокиращия брой на цивилните жертви в Газа, Израел и неговите поддръжници често се позовават на законите на войната, използвайки термини като „доброволни човешки щитове“ и „пропорционалност“.
Освен погрешните аргументи и липсата на доказателства, от които страдат тези твърдения, те също разчитат на набор от норми, които са кодифицирани от колониалните сили и са безобразно остарели.
Законите на войната са съставени по време на колониалните времена, за да регулират използването на сила между суверенни държави. Колониите очевидно не се смятаха за суверенни равни и законите бяха предназначени да поддържат господство над местните народи, територии и ресурси.
Тези закони не отчитат асиметрията във властта между страните в конфликта. Те не реагират на технологичните промени във войната. Те не са предназначени да отчитат икономически и политически интереси, оформящи войната. През последните 75 години бяха положени значителни усилия за справяне с тези недостатъци, но държавите от Глобалния север систематично ги подкопаваха.
Това не е изненадващо, като се има предвид, че повечето съвременни войни се случват извън Глобалния Север и печалбите, идващи от военния бизнес, се вливат предимно в икономиките на Глобалния Север.
Не е в интерес на могъщи държави да актуализират тези закони по начин, който съответства на реалността на място. Вместо да актуализира законите на войната, за да ги деколонизира, през последните 20 години Глобалният север наложи нова рамка, която приспособява неговата „война срещу тероризма“.
Следователно не е изненадващо, че тъй като Израел унищожава палестинците в Газа и Западния бряг, основната международна правна реакция отразява продължаващо колониално отношение, което пренебрегва изкривяванията и погрешните представи и отказва да назовава нещата с техните имена – заселнически колониализъм , съпротивата и правото на хората на самоопределение.
Единственият изход от циклите на брутално насилие е колониалният контекст в Палестина да бъде напълно и недвусмислено признат. Израел трябва да сложи край на своята колонизация, окупация и апартейд в Палестина и да се ангажира с помирение и репарации.
Възгледите, изразени в тази статия, са собствени на автора и не отразяват непременно редакционната позиция на Al Jazeera.
