Какво може да ни научи Аида от Хан Юнис за смелостта
В дните преди Рамадан чухме обнадеждаващата дума „прекратяване на огъня“. Изрече го американският президент, а медиите го повториха. За кратък момент животът на палестинците в Газа висеше на косъм, хванат между възможността за примирие за свещения месец и безмилостния стремеж на Израел да елиминира моя народ от лицето на Земята.
Международният ден на жената дойде и си отиде; жените в Канада, където физически живея, празнуваха; жените в Газа, където е сърцето ми, са изправени пред още един ден, борейки се да помогнат на семействата си да оцелеят. Все още няма признаци за прекратяване на огъня.
Вечерта по телевизора – който не сме изключвали в нашата къща от 7 октомври – чухме извънредни новини: израелските окупационни сили (IOF) са атакували района около кулата Ал-Масри в Рафах.
Ал-Масри е един от най-старите жилищни блокове в Рафа. Някога в него живееха десетки семейства, но много повече се приютяваха там от началото на войната. Чичо ми Фатхи и разширеното му семейство бяха сред тях. Изкрещях невярващо.
Виждайки мъката ми, прошепна най-малкият ми син Азис, опитвайки се да ме утеши. „Мамо, поне кулата не е ударена директно като домовете на чичо Найиф или чичо Харб. Чичо Фатхи е късметлия. Благодаря на Аллах.” Това е новият знак за късмет в Газа: да не умреш, да успееш да избягаш от израелска атака, която те прави бездомен. Тежестта на загубата и несигурността надвиснаха тежко, докато чаках да науча за съдбата на моите роднини.
Чичо Фатхи, съпругата му, неговите възрастни деца и техните семейства, неговите братя и техните семейства, племенници и племенници и други членове на разширеното семейство бяха избягали в Рафа, след като израелската армия нахлу в Хан Юнис. Чичо Фатхи е работил дълги години в Саудитска Арабия, преди да се върне в Газа, за да работи като учител към ООН в бежанския лагер Хан Юнис. Цялото семейство са високообразовани професионалисти, които са живели в красив дом в Хан Юнис, който беше разрушен през декември от израелски въздушен удар.
Малко след това чичо Фатхи публикува във Facebook, показвайки изображение преди и след на къщата им. Той написа: „Това е нашият любим дом, който изчезна. Плодът на упорит труд и труд в продължение на 40 години беше унищожен и унищожен от окупационната армия, която претендира за морал. Чудя се какво направи домът ми с тях... Бореше ли се с тях? … Това е колективното наказание на хората, на камъните и всички форми на живот… Аллах е достатъчен за нас и най-добрият уредител на делата.“
Братовчед ми Ахмад, синът на чичо Фатхи, се беше върнал да види какво е останало от дома им. Тогава той научи, че някои съседи – роднини на съпруга ми – са останали да се грижат за възрастни хора и хора с увреждания, които не могат да се движат. Всички те се бяха приютили в дивана (фамилната зала за социални събирания) на една къща. Тогава бомбите удариха и убиха 18 от тях.
Ахмад разказа ужаса, думите му пронизваха душата ми. Той ми разказа как е събрал части от тялото на семейството на съпруга ми – старци, деца и жени – разпръснати навсякъде. Той направи каквото можа за мъртвите, а след това трябваше да мисли за живите. Той мина през развалините на семейния си дом, търсейки детски играчки и дрехи, за да ги занесе в новия им подслон в кулата ал-Масри.
Докато атаката срещу кулата Ал-Масри се разви, аз останах залепен за телевизора, молейки се роднините ми да са оцелели. Притеснявах се, че дори и да имаха, чичо ми с неговите сърдечни проблеми и високо кръвно налягане щеше да бъде изложен на риск. Ахмад беше изразил дълбок страх за здравето на баща си последния път, когато разговаряхме. Няколко часа по-късно беше потвърдено, че кулата е била ударена. Хората го документираха с камерите на мобилните си телефони. Опитах се да спя.
Първото нещо, което видях, когато отворих очи на следващата сутрин, беше видеоклип, записан от млад мъж, показващ суровите емоции, хаоса и несигурността по лицата на млади и стари сред тъмнината; на заден план се чуваха сърцераздирателните плачове на малки деца. „3 сутринта е, а аз все още съм на улицата със семейството си. Кулата е ударена с пет ракети. Не знаем къде да отидем, но слава богу сме живи“, каза той.
Тогава дойде съобщение от братовчед ми Мохамед, другият син на чичо Фатхи, професор в Оман, в което се казваше: „Гада, баща ми и семействата напуснаха сградата 30 минути преди да бъде ударена. Баща ми е добре.” Заля ме облекчение.
Уикендът премина от чичо Фатхи и съдбата на семейството му до нови ужаси, разиграващи се с наближаването на Рамадан. Бях въвлечен в постоянен поток от телефонни обаждания и текстови съобщения с членове на семейството в Канада и Близкия изток. Потърсихме новини, за да се уверим, че един или друг член на семейството е преживял някакво ужасно страдание.
Треперещият глас на леля ми Азиза по телефона от Обединените арабски емирства предаде мъчителната новина за ареста на няколко наши роднини от IOF в град Хамад, Кан Юнис. Те се бяха върнали в изоставения си дом, за да вземат някои вещи, мислейки, че израелската армия се е изтеглила от района.
Но войниците на IOF се появиха и ги заобиколиха. Част от голямата група бяха трима мои братовчеди. Те, заедно с всички останали мъже, бяха съблечени по бельо, достойнството им беше разкъсано в акт на непостижимо унижение пред семействата им. Те са били подложени на разпит и жесток побой, преди да бъдат отведени на неизвестно място.
Агонията да станеш свидетел на такъв ужас се оказа непосилна за един от моите роднини. Джамал, деветгодишният син с увреждания на една от братовчедките ми Шайма, получи конвулсивни припадъци. Израелските войници, без да знаят какво да правят с нея и нейното болно и гладно дете, ги освободиха след няколко часа престой на улицата.
Наредено й е да избяга, без да поглежда назад. Ужасена да не бъде застреляна, ако обърне глава, за да види съдбата на останалите, тя веднага си тръгна със сина си на ръце, гледайки само напред. Тя вървеше, носейки сина си през целия път от Хамад до Ал-Маваси и плачеше за ужаса, на който току-що беше свидетел, без да знае как ще съобщи опустошителната новина на нашето семейство.
Тази новина разби сърцето ми. Ще видим ли отново братовчедите си? Щяха ли да бъдат освободени или щяха да ги сполети същата съдба като многото мъже от Газа, взети за заложници от IOF, след което или застреляни, или затворени в центрове за изтезания? Не можех да спя.
На следващия ден прекарах време във Facebook в търсене на новини за семейството ми. Тази нощ се очакваше полумесецът да въведе свещения месец. Чудех се за онези от нас, които избраха да постят, и за онези, които издържаха на принудителен глад в Газа.
Тогава видях публикация от чичо ми Хани за опита му да се върне, за да провери дома си в бежанския лагер Кан Юнис, след като се евакуира на Бъдни вечер. Той написа:
„Отидох си у дома. На мястото имаше сериозни разрушения. Пред мен е правоъгълна сграда, която познавам, която претърпя леки щети. Успях да определя координатите на къщата си. Някой извика сред планините от развалини: „Не тръгвай по тази неравна пътека, поеми по тази“, и той посочи с ръка. Стигнах трудно, мястото беше затрупано с развалини. Черупка отряза шията на единствената ми палма... Дори моето дърво има място в сърцето ми. Търсих Абу Худаир, моята котка, но не можах да го намеря. Някой ми каза, че е видял котката и че е жива. Не останах дълго. Не дойдох да оплаквам камъни. Тръгнах от другата страна на лагера. Обърнах се, когато едно момиче извика: „Благодаря на Аллах за вашата безопасност.“ Беше [нашата съседка] Аида! Извиках изненадано: „Какво те доведе тук, лудо момиче?“ Тя каза: „Изобщо не съм си тръгнала. Останах с баща си.“ Аида нямаше късмет в живота. Тя имаше малко образование и беше от бедно семейство, а баща й беше загубил движението и паметта си. „Как бих могла да го оставя? Или ще живеем заедно, или ще умрем заедно“, каза тя.“
Публикацията му продължава:
„Как Аида успя да се грижи за баща си през цялото това време, докато смъртта витаеше над главите им седмици наред? Това момиче е най-великото, най-смелото, най-умното и най-благочестивото... Аида е икона. Казах си, докато контролирах стъпките си, за да балансирам върху хълмовете от развалини: Кой от нас може да се мери със силата на Аида? Никой. Тя е мъченик, който живее на Земята.”
Навсякъде в ивицата Газа, когато луната Рамадан се появяваше, хората се поздравяваха с думите „Рамадан Карим“, което означава „Рамадан е щедър“. Други биха отговорили „Аллах Акрам“, което означава „Аллах е най-щедрият“.
Наистина Аллах е най-щедрият и животът на Аида е още едно доказателство за това.
Аида е в рязък контраст с онези, които са избрали да игнорират геноцида. Тя е фар на смелост и надежда в най-мрачните моменти. Самото й присъствие сред нас разкрива варварството на глобалната политика и страхливостта на политическите лидери, които избират да толерират геноцида и отказват да го спрат. Кой от тях може да се издигне до нивото на Аида? Слава на Аллах, тя доживя да види още един ден.
Възгледите, изразени в тази статия, са собствени на автора и не отразяват непременно редакционната позиция на Al Jazeera.
