„Молете се за нас“: Очевидци разкриват първите улики за изчезнала лодка с до 200 бежанци рохинги
Но хората на борда на другата лодка — самата тя беше претоварена и започваше да тече — знаеха дали са допуснали бедстващите пътници да се качат на кораб, той ще потъне и всички ще умрат.
Те искаха да помогнат, но също така искаха да живеят.
От ноември повече от 1500 бежанци рохинги, бягащи от Бангладеш с лодка, акостираха в северната индонезийска провинция Ачех — три четвърти от тях жени и деца. В четвъртък индонезийските власти забелязаха още пет лодки, които се приближаваха до брега на Ачех.
С толкова много рохинги, които се опитваха да преминат през последните седмици, никой не знае колко лодки не успяха и колко хора загинаха.
Този разказ за две лодки беше разказан на Асошиейтед прес от петима оцелели от кораба, който стигна до брега. Той дава първите улики за съдбата на лодката, превозваща до 200 бежанци от рохингия, която изчезна преди седмици.
На 2 декември агенцията на ООН за бежанците, ВКБООН, изпрати спешно съобщение за двете бедстващи лодки и призова страните да ги потърсят.
Но в случая с лодката, която остава изчезнала, изглежда, че никой не е търсил.
От плаж близо до мястото, където са се олюляли на брега на 10 декември, оцелелите казаха на АП за тяхното мъчително пътуване.
„Спомням си чувството, че заедно ще свършим. Заедно щяхме да потънем. Заедно щяхме да се удавим“, казва 31-годишният Мухамед Джубаир, който беше сред 180-те души на лодката си, които трябваше да бъдат спасени, заедно с трите си деца, съпругата и зет си.
Историята за изчезналата лодка и нейните пътници започва по начина, по който повечето пътувания с лодка на рохингите започват – със сбогувания, изпълнени със сълзи, в знойни приюти в лагерите в Бангладеш, където повече от 750 000 рохинги избягаха през 2017 г. след атаки на военните в родината им Мианмар.
В един от тези приюти Нур Фатима стисна 14-годишния си брат Мухамед Ансар, когато той започна да плаче.
Семейството се надяваше Ансар да си намери работа в Индонезия които биха могли да помогнат за тяхната подкрепа. Имаше малко алтернативи: Бангладеш забранява на жителите на лагера да работят, така че оцеляването им зависи от хранителните дажби, които бяха намалени тази година.
Беше 20 ноември и Ансар щеше да пътува с няколко роднини, включително 20-годишната си братовчедка Самира Хатун и нейния 3-годишен син. Когато брат й си тръгна, Фатима си каза, че други лодки са стигнали благополучно до Индонезия. Със сигурност и неговият.
На следващия ден Самира се обади на семейството на Фатима и им каза, че са на борда на лодката. „На път сме“, каза тя. „Молете се за нас.“
Междувременно лодката, на която бяха Джубейр и семейството му, се носеше през морето.
Дни след пътуването пътниците на лодката на Джубейр забелязаха Ансар и Самира лодка; двигателят му беше счупен и водата се просмукваше.
Онези от лодката на Jubair се притесняваха, че ако се приближат твърде много, хората от болния кораб ще скочат на лодката им и ще ги потопят всички, казва един от спътниците на Jubair , Rujinah, която се нарича само с едно име и беше на борда с пет от децата си.
Когато лодката на Jubair наближи, между 20 и 30 души започнаха да се готвят да скочат, казва Закир Хюсеин, друг пътник.
Капитанът на лодката на Jubair извика на хората на бедстващия кораб да останат на място. След това той поиска въже, за да може да завърже лодките заедно и да тегли лодката им след своята.
След като бяха завързани, лодките започнаха да се движат през водата. След това, две или три нощи по-късно, се разрази буря. Удрящите се вълни унищожават двигателя на кораба на Jubair.
Тогава, казват пътниците от лодката на Jubair, въжетата между двата кораба са били прекъснати.
Jubair можеше да чуе пътниците на другата лодка да молят за живота си.
„Те плачеха и викаха силно: „Въжетата ни са скъсани! Въжетата ни са скъсани! Моля, помогнете ни!’ Но как бихме могли да помогнем?“ Джубаир казва. „Ние щяхме да умрем с тях.“
Другата лодка изчезна от погледа.
В продължение на дни Джубаир и неговите спътници изнемогваха в морето, без храна и вода. В крайна сметка самолет ги забеляза и пристигна кораб на ВМС, доставящ провизии. Корабът ги изтегли в индонезийски води и след това напусна, когато лодката им беше близо до сушата.
Тогава техният капитан и друг член на екипажа избягаха от кораба на рибарска лодка, казва Джубейр. Изоставените пътници насочиха очуканата си лодка до брега.
Въпреки че нямат представа какво крие бъдещето им, поне са живи. Те се надяват, че пътниците от другата лодка също са.
„Много ми е мъчно за тях, защото бяхме в същата ситуация и сега сме в безопасност“, казва Хюсеин. „Просто се молим тази лодка да намери земя и пътниците да останат живи.“
Ан Мейман, представител на ВКБООН в Индонезия, призова регионалните правителства да започнат търсене.
„Тук имате стотици хора, които очевидно са в най-добрия случай в беда, а в най-лошия вече дори не са в беда“, каза Майман пред АП. „Тези нации в този регион разполагат с напълно способен и снабден с ресурси капацитет за търсене и спасяване.“
Правителствата на регионалните държави, с които АП се свърза, или не отговориха на искания за коментар, или казаха, че не са запознати с лодка.
Междувременно познатото чувство на страх се прокрадна в лагерите на Бангладеш, които миналата година скърбяха за загубата на друга лодка, превозваща 180 души, която разследване на AP заключи, че е потънала.
Фатима мъчи се да заспи, докато чака новини за Ансар, нейния брат. По един или друг начин, казва тя, те просто искат отговори.
Една нощ, казва тя, Ансар дошъл при майка им насън и й казал, че е на остров.
Семейството вярва, че той е жив някъде.
___
Gelineau съобщи от Сидни; Тариган съобщи от Джакарта, Индонезия.
