Нари Уорд, преглед на Милано — Детритът от Харлем се превърна в супермасивни скулптури
Вонята на риба изпълва ноздрите ми. Под краката ми хруска сол. Над главата ми висят плантани. Заобиколен съм от десетки изображения на Мадоната с младенеца, каталожни страници, монтирани в стените на структура, подобна на оранжерия. Острата миризма скоро става задушаваща – поглеждайки надолу, разбирам, че мозайка от гранитни плочки, поставена на пода, всъщност е мозайка от парчета сушена треска, като малките перки все още се виждат.
Острата инсталацията е нова итерация на „Super Stud“ на Нари Уорд, творба, която художникът създава за първи път през 1994 г. и която той е пресъздал като част от Ground Break, херкулесова ретроспектива в Pirelli HangarBicocca в Милано, сензорно претоварване, което умело се справя с многообразието характер на 30-годишната практика на Уорд.
Мадоните и децата, които красят стените на „Super Stud“, идват от каталога на огромната колекция от произведения на изкуството на Робърт Леман – която инвестиционният банкер завеща изцяло на Metropolitan Музей на изкуствата през 1969 г. при условие, че бъде поставен на постоянна експозиция. Произведението ме кара да се замисля върху крехката граница между запазване и помпозност. Знанието, когато ни е натрапено, е потискащо. И все пак това е миризмата на треска, която остава с мен.
Уорд, по негово собствено мнение, е „произведен от онзи модел на Харлем през 90-те години“. Роден в Ямайка, той се премества в квартала през 80-те години и все още живее там. Някои от най-известните му творби – предимно показвани досега в САЩ – са инсталации, които прави през 90-те години на миналия век от изхвърлени предмети от тротоарите на Харлем, какофонични маси, които отразяват жизнеността и кризите на квартала, превръщайки ежедневния боклук в литургично съкровище.
Сред неговите хитове от 90-те години на миналия век е „Carpet Angel“ (1992), великолепно превъплъщение на навити килими (оставени в студиото, което той наемаше по това време), завързани с найлонови торбички и окачени, за да приличат на крилете на небесен дух. Под тази плаваща форма има купчина разтопени пластмасови бутилки, винтове, въжета - ежедневни отпадъци, сега защитени от този пазител.
Метафорите за трансформация и регенерация възникват директно от начина на работа на Уорд, изтръгвайки предмети от потока на живот и замразяването им във времето и пространството. Грандиозната входна точка към тази изложба е „Люлка на глада“ (1996/2024). Тъканата творба съдържа фрагменти, събрани от историческа сграда в Харлем, абстрактен документ за нейните различни употреби през десетилетията, построена през 1916 г. и служеща като пожарна, след това компания за преместване на пиано и по-късно услуга за лимузини.
Пътувайки под великолепна, висяща мрежа, изградена от сложно преплетени цветни нишки (струни, използвани някога при преместване на пиана), ние ставаме свидетели на останките от живота на сградата: смачкани кутии Budweiser, парчета от къщи, гуми, счупено пиано части. Има и нови, специфични за сайта допълнения — стар макет от работата на Уорд, бризови блокове, заимствани от произведение на Ан Вероника Янсенс. Тези остатъци се държат, както подсказва заглавието, в уюта на този пашкул, но също така са оплетени в ненаситната, неудържима вълна на консуматорството.
Излизайки от този звяр, работата става още по-монументална и зашеметяващ размер - и по-малко на носа. Колосалното индустриално пространство, използвано някога за производство на влакове и самолети, е без прозорци и слабо осветено; Творбите на Уорд, които използват тенекиени кутии, стъклени бутилки, плексиглас и карамелизирана захар, блестят и блестят и сякаш излъчват собствена светлина. Много от тях се носят, увиснали във въздуха - приканвайки ви да погледнете нагоре и навън. Цялото пространство вибрира, със звуци, преливащи един в друг от инсталации и видео парчета. Все едно си в открития космос или дълбоко под океана (както космосът, така и водата са важни мотиви за Уорд). Разбира се, усещането е отвъд времето и мястото.
Докато предишни проучвания в САЩ поставяха на преден план връзките на Уорд с Карибите и Харлем, тази ретроспекция обръща внимание и на дългата му връзка с италианския модернизъм. Мотивът на стъклените бутилки е частично повлиян от проучванията на Джорджо Моранди за натюрморт; „Home Smiles“ препраща към „Artist’s Shit“ (1961) на Пиеро Мандзони, въпреки че предложението на Уорд за консервирани усмивки има по-положително въртене. Толкова голяма част от подхода на Уорд съвпада с Arte Povera в търсенето му на сурови, непосредствени материални изрази, използващи тежки, лесно достъпни материали.
Визията на Уорд е за „течна модерност“ – на полския философ Зигмунт Бауман идеята, че „промяната е единствената постоянство, а несигурността е единствената сигурност“. Поглъщащите инсталации на Ward все още растат и се развиват, поглъщат и раздробяват съвременния живот — докато не се разлеят, славни, мистериозни и неразгадани.
По-късно тълпа се събира около нова подова инсталация, също озаглавена „Ground Break“ ”, конструкция с размери 18 на 18 метра, съставена от 4000 тухли (отново заимствана от изложбата на Janssens). Върху тухлите са положени листове мед, материал, към който Уорд се е връщал от много години — материално алтер-его за художника, еластична субстанция, която може да бъде проводник или да се използва за лечение. Върху медта Уорд е нарисувал със спрей композиция от спирали, използвайки молитвени мъниста и тухлите като шаблони. Патината от лилави и сини мастила върху огромната повърхност предизвиква телескопични изображения на галактики, въртящите се шарки създават свой собствен вид космос. Виждат се и отпечатъци от стъпки, оставени от ботушите Timberland и Air Jordans на Уорд, докато правеше произведението – рядка следа от тялото на художника във вселената, която той създаде.
„Има нещо в мен, което не мога сякаш обяснявам“, пее мъж с красив и тъжен тембър, докато бавно обикаля „Ground Break“, удряйки очукана тенекиена кофа. Инсталацията се превръща в сцена за музиканти, които се занимават с инструменти, импровизират, предизвикват, дразнят звуци, които предизвикват капки вода, набъбващи в разбиващи се вълни. В тълпата гледа Уорд, облечен в черна бейзболна шапка и тъмни очила. Спектакълът „Водни духове“, ръководен от базирания във Флоренция художник Джъстин Рандолф Томпсън, е част от програма, която ще се проведе в отговор на творбите, засилвайки мултисензорното изживяване. Навсякъде огромните произведения на Уорд блестят и блестят. „Ground Break“ ми напомня за друг художник – Леонардо – чрез впрягането на огромността и учудването на тайните кодове и символи, които структурират и оформят нашето светско съществуване.
Най-просто казано, Уорд ни дава метафори за възможност и промяна: нищото на един човек може да стане всичко на друг. Но има толкова много нива на амбициите на Уорд. Ground Break представя Уорд като един от най-добрите материални разказвачи на нашето време.
До 28 юли
