„Образованието е от ключово значение за прекратяване на гнусните песнопения за трагедията на Хилсбъро, които позорят жертвите“
В понеделник имах обичайните мисли, които имах всеки 15 април от 1989 г. насам.
Чудя се колко на младите, развълнувани фенове, които минаха през крайната врата на Лепингс Лейн с мен в онзи слънчев следобед, навлизаха в последните 20 минути от живота си. Все още се опитвам да проумея как полицията е могла да погледне настрани, докато хора, уж под тяхна грижа, умират пред тях. Питам се за десетхиляден път защо бях един от късметлиите, които се прибраха от Хилсбъро.
Изминаха 35 години от най-тежката спортна катастрофа във Великобритания, когато загинаха 97 души, и бих се радвал кажете, че след половин живот болката и гневът са намалели, но ще излъжа. Може да сме установили истината – че тези фенове са били незаконно убити – но така и не получихме справедливост. Единственият човек, осъден за престъпната небрежност и продължилото десетилетия прикриване, беше секретарят на клуба в Шефилд Уензди за дребно обвинение за здраве и безопасност. Нито един медник не е загубил заплата за ден.
Има по-важна причина, поради която болката никога не намалява. Все още ходя на мачове на Ливърпул и на много от тях чувам фенове да скандират в подкрепа на фалшивия разказ, който попречи на истината да излезе наяве. Че ние, феновете, убихме своите, или както пеят най-големите ни съперници масово: „The Sun бяха прави, вие сте убийци.“ И става все по-лошо.
Знам, че футболните закачки са свързани с това да удряш съперничещите си привърженици там, където боли, и за съжаление се примирих с тези скандирания. Но много опечалени членове на семейството и все още травматизирани оцелели никога няма да се примирят. Чуването му ги принуждава към рязък умствен упадък. Призивите на уважавани футболни фигури да спрат всички възгласи за трагедията остават до голяма степен незабелязани. Може би защото футболните привърженици под 45 години нямат спомен как са били третирани феновете през 80-те години. Те не знаят за клетките и презрението.
Те не разбират, че може толкова лесно техният екип и техният баща или дядо да са били убити онзи ден. Единственото решение е да се образоват новите поколения защо възпяването на трагедията е отвратително. И видях от първа ръка как работи.
Наскоро присъствах на среща на The Real Truth Legacy Project, идея на депутата от Лейбъристката партия Иън Бърн, която се стреми да образова младите хора за трагичните събития от онзи ден . Беше вдъхновяващо. Повече от 100 деца от шест различни начални училища слушаха онези от нас, които познаваха бедствието от първа ръка, обяснявайки какво се е случило и защо.
Те се държаха безупречно, напълно погълнати и видимо шокирани. Когато Джени Хикс каза, всъщност, че е била на полуфинала за ФА Къп и се е прибрала вкъщи без двете си красиви дъщери тийнейджърки, някои от момичетата се разплакаха. Едно момче прошепна на учител, че имало дядо си, който починал там.
Най-хубавото е, че когато бяха насрочени тестове, за да се види какво са научили, децата схванаха фактите 25 години по-бързо, отколкото беше необходимо на англичаните легална система. Тръгнах си с приповдигнато настроение. Когато хората научат неоспоримата истина за трагедиите, огромното мнозинство са програмирани да се държат прилично. Пред лицето на незаинтересоваността и цинизма трябва да продължим да правим това.
Отричането на невежеството е единственото решение. Образованието е ключово. Уроците от бедствия като Хилсбъро трябва да се преподават във всяко училище. Само тогава може да имаме поколение футболни фенове, които осъзнават, че скандирането на трагедията не е закачка, а кама за много сърца.
