Писмо от „Малката Хирошима“ на Панама
Имало едно време Съединените щати бяха добри приятели с човек на име Мануел Нориега, дългогодишен актив на ЦРУ и диктатор на Панама през 80-те години.
След това един ден Нориега надживя полезността си като имперски лакей и трябваше да бъде изпратен да си опакова багажа. И така с право лице, гринго го обвиниха в непростимото престъпление на трафик на наркотици и се заеха да го свалят от власт през 1989 г.
Това беше смешно; в края на краищата поне от 1972 г. САЩ са знаели за връзките на Нориега с търговията с наркотици и от време на време са се възползвали от тях. Освен това президентът на САЩ, ръководещ отстраняването на диктатора, не беше никой друг освен Джордж Х. У. Буш, същият Джордж Х. У. Буш, който като директор на ЦРУ през 1976 г. осигури запазването на Нориега във ведомостта на агенцията.
Както и да е, безграничното лицемерие винаги е било силната страна на Америка. И отново беше напълно изложено при избора на име за едностранната американска военна операция за внасяне на „демокрация“ в Панама чрез убийството на куп панамски цивилни, стриване на бедния квартал на Панама Сити Ел Чорийо до степен, че местната линейка шофьорите започнаха да го наричат „малката Хирошима“ и да извозят Нориега до Маями.
След известно обмисляне, предварителното заглавие „Операция Синя лъжица“ беше променено на „Операция Just Cause“. Покойният Колин Пауъл, който тогава беше председател на Съвета на началник-щабовете, обясни в автобиографията си от 1995 г., A Soldier's Way, че предпочита „вдъхновяващия пръстен“ на преработеното заглавие – и факта, че „дори и най-строгите ни критици ще трябва да произнесе „Just Cause“, докато ни изобличава“.
Освен това, разсъждаваше Пауъл, Синята лъжица просто „едва ли е възбуждащ призив за оръжие… Не рискувате живота на хората за Сините лъжици“.
Разбира се, промяната в етикетирането нямаше значение за цивилните жители на El Chorrillo – мястото на централните военни казарми на Панама Сити – които поеха смъртоносната тежест на последвалата „справедлива кауза“. От друга страна, Пауъл не се притесняваше да рискува живота им. Точно след полунощ на 20 декември 1989 г. кварталът беше разтърсен от фанатичното демонстриране на огнева мощ на САЩ, което бързо щеше да му спечели прозвището „Малката Хирошима“.
Както американският генерал Марк Сиснерос, един от командирите на операцията, призна през 1999 г. на 10-ата годишнина от инвазията, подходът на военните вероятно е бил малко прекален: „Накарахме да изглежда, че се бием с Голиат … Имаме всички тези нови джаджи, лазерно насочвани ракети и стелт изтребители и просто умираме да използваме тези неща.“
Почти точно 34 години след забавлението с джаджи, в навечерието на миналата Нова година, посетих El Chorrillo, вземайки Uber надолу по хълма от къщата на приятел в района на Quarry Heights на Панамска столица – бивш команден център на американската армия в зоната на Панамския канал.
Планът ми да се разхождам и да снимам набора от антиамерикански графити на El Chorrillo беше осуетен, когато шофьорката на Uber, позовавайки се на опасения за моята безопасност, настоя да ме предаде под грижите на двама полицаи, стоящи на уличен ъгъл. Твърде млади, за да преживеят инвазията през 1989 г., те се оказаха бъбриви, макар и не толкова уверени в собствените си способности за борба с престъпността: „Понякога стоим тук и хората биват ограбвани в съседния супермаркет.“
Едно от ченгетата ме придружи надолу по улицата, за да видя миниатюрната статуя на приклекнал човек, паметник на убитите по време на Just Cause. Оценките за смъртта на цивилни панамци по време на операцията варират от няколкостотин до много хиляди, в зависимост от това дали питате Съединените щати или правозащитни организации.
За да се измъкна учтиво от компанията на двамата полицаи, попитах дали познават някой, който може да иска да говори с мен за нахлуването. В интерес на истината те казаха, че имало по-възрастен мъж на име Хектор, който живеел наблизо и бил единственият жител на Ел Чорийо, който имал 24-часова полицейска защита поради четири атентата срещу него. Хектор знаеше всичко за 1989 г.
Бяха направени няколко телефонни обаждания и бях предаден на друга полиция, която чакаше с мен пред порутения жилищен блок на Хектор. Младо момче стреля по всички ни с пистолет-играчка с форма на трицератопс, а група кикотещи се млади момичета ме попитаха английските думи за „нож“, „мръсни зъби“ и „Сантана“ – фамилното име на едно от ченгетата .
След това беше в тясната кухня на Хектор, където превантивните новогодишни фойерверки отвън осигуриха подходящ саундтрак към разглежданата тема. Седемдесет и седем годишен и притежаващ известна радост от живота, която може би е недостъпна за онези от нас, които не са преживели четири опита за убийство, Хектор изрови оръфан 33-годишен вестник – публикуван на първата годишнина на Just Cause – и ме насърчи да разгледам снимките на трупове и масови гробове.
Както се оказа, Хектор не е присъствал по време на инвазията, тъй като е бил изгонен от Панама по политически причини няколко месеца по-рано. Той се завърна в страната през февруари 1990 г., малко след като Справедливата кауза беше доведена до своя бърз и триумфален край, и стана лидер в борбата за предотвратяване на новите „демократични“ сили на Панама да присвоят El Chorrillo за собствените си доходоносни цели. По думите на Хектор, манталитетът на новите опортюнисти беше: „Нека да махнем чорилеросите оттам, тъй като гринго вече изгориха всичко.“
И имаха изгаряния, огънят се разпространяваше лесно, тъй като повечето къщи бяха направени от дърво. Между другото, в много от тях десетилетия по-рано са били настанени работниците, които са построили Панамския канал – друго коронно постижение в дългата история на имперска експлоатация на Съединените щати. Докато тогавашният министър на отбраната на САЩ Дик Чейни би твърдял, че Just Cause е „най-хирургическата военна операция от такъв мащаб, провеждана някога“, не можете наистина да имате хирургична Хирошима.
Изваждайки брошура на панамския социолог Олмедо Белуче от бъркотията на кухненската му маса, Хектор се зае да ми чете от раздела за самолетите и въоръженията, използвани в Just Cause, които след това бяха разгърнати в огромен мащаб в първата война в Персийския залив: стелт бомбардировачи F-117, хеликоптери Blackhawk, хеликоптери Apache и Cobra, 2000-фунтови бомби, ракети Hellfire и т.н.
Наистина, както подчерта историкът Грег Грандин, пътят към Багдад „мина през град Панама“, като Just Cause отбелязва началото на „епохата на превантивна едностранчивост, използваща „демокрация“ и „свобода“ едновременно като оправдание за война и възможност за брандиране”.
През 2018 г. Междуамериканската комисия по правата на човека постанови, че Съединените щати трябва да „осигурят пълно обезщетение за нарушенията на правата на човека“, извършени по време на операция Just Cause, „включително както материалните, така и моралните измерения“ . Можете да познаете как се развива това.
Докато се връщах към Quarry Heights в навечерието на Нова година, минах покрай паметник на Деня на мъчениците – препратка не към мъчениците от El Chorrillo, а по-скоро към мъчениците от 9 януари 1964 г. На този ден американските сили в зоната на канала убиха най-малко 21 панамци по време на бунтове след опита на панамски студенти да издигнат знамето на Панама до американското.
Шестдесет години след Деня на мъчениците, САЩ все още не са успели да се откажат от навика си да убиват хора – включително косвено в Ивицата Газа, „малката Хирошима“, ако изобщо е имало такава. Забравете „моралните измерения“; САЩ действат строго несправедливо.
Възгледите, изразени в тази статия, са собствени на автора и не отразяват непременно редакционната позиция на Al Jazeera.
