Подобно на Тал Митник, аз отказах да служа на Израел като войник. Важно е да разберете защо
Итан Нечин
Военната служба определя кой сте в израелското общество, но несъгласието има дълга традиция, въпреки многото пречки
Миналата седмица 18-годишният Тал Митник беше арестуван за 30 дни за отказ да бъде включен в израелските сили за отбрана, като стана първият отказващ да служи по съвест, арестуван от началото на войната Израел-Хамас. „Отказвам да вярвам, че повече насилие ще донесе сигурност. Отказвам да участвам във война за отмъщение“, пише Митник в изявление.
Военната повинност е обединяващ крайъгълен камък в израелското общество. Трудно е да се вярва напълно на цифрите на IDF поради липса на прозрачност, но официалните данни показват, че 69% от мъжете и 56% от жените са наборни за служба на 18 години. Това прави военната униформа емблема на колективната национална идентичност, може би дори по-важно от знамето, олицетворявано от израелската максима: „Нация, изграждаща армия, изгражда самата нация.“
Военните са толкова вкоренени в тъканта на обществото, службата е толкова социологически феномен, колкото и идеологическо задължение. Повечето войници не са бойци. Те имат роли от готвачи, до радио диджеи, до учители. Армията се е научила да абсорбира групи, които е уволнила в миналото, като LGBTQ+ хора, и дори сервира веганска храна. Можете да служите в армията и все още да живеете у дома, като го разглеждате като обикновена работа.
Докато военната служба в САЩ и Обединеното кралство се счита за „изход“ – от бедност или по-ниска социална класа – в Израел е обратното. Това е път към обществото, където се обявяват работни места за „след армейски“ хора, където социалното влияние се измерва с вашите постижения в армията и където случайните разговори неизменно се движат към „къде сте служили?“ Военните служат като врата към цялостна израелска идентичност, свързвайки всички слоеве на социалната йерархия.
Въпреки това дори с вездесъщото присъствие на армията съществува скрито течение на несъгласие. Подобно на Митник, аз също отказах набор от IDF. Примерите за откази са редки, но са се случвали в историята на Израел. Има 3000 резервни войници, които протестираха срещу първата война в Ливан през 1983 г., от които 160 бяха вкарани в затвора заради отказа си да служат. А също и фигури като члена на Кнесета Офер Касиф, който се противопостави на службата на Западния бряг, както и пилоти, отхвърлящи мисии, които считат за незаконни, и шепа тийнейджъри, изправени ежегодно в затвора за противопоставяне на служба в окупираните територии, с групи като Месарвот, подкрепящи техните пътешествие.
За разлика от мнозинството отказали се от военна служба, които съставляват тънка част от населението на Израел и често произхождат от горните му слоеве, аз идвах от малко село в периферията на Израел и ходеше на училище в кибуц, където етосът на службата и жертвата се усещаше силно. Изразявайки колебание относно милитаристичната култура и вече смятан за проблематичен от моето училище, бях маркиран по време на моята армейска обработка, за да бъда изпратен на комисия за оценка.
Отказът от услугата не е направо. Отказът е рядък отчасти защото армията оставя малко място за несъгласие. Израелският върховен съд постанови, че докато абсолютният пацифизъм е валидна причина за освобождаване, „селективният отказ“ – отхвърлянето на конкретни задължения – е незаконен. Тази позиция, особено отказът да се служи в окупираните територии, се разглежда като заплаха за националното единство. Малцината, освободени на основание пацифизъм, също са ограничени от по-широко обсъждане на окупацията или политиката на Израел.
Отношението на IDF към отказниците също не е последователно. Някои са изправени пред съдебни процеси и множество затвори, преди да бъдат освободени от военна психиатрична комисия. Други, като мен, се изпращат директно на тази дъска. Там трябваше да изразя убежденията си пред трибунал от офицери, които на 17 бяха по-скоро интуитивни, отколкото ясно дефинирани. Основният метод, който армията използва, за да освободи отказниците, е като ги обяви за психически негодни за служба, което означава, че в Израел несъгласието се приравнява на лудост.
Опитът от излизането е дезориентиращ, като влизане в алтернативна реалност. В моя случай, в пустинята след училище и неквалифициран, се озовах в строителството, област, споделена от палестинци, работници мигранти и маргинализирани групи. Изборът е малък за тези, които са направили етичния избор да откажат набор, с много лични и социални последици.
Нашият отказ да служим не беше жест за външно валидиране или дори да търсим признание от палестинците, които бяха отделени от нас чрез език и огради; но относно заемането на позиция срещу вътрешния морален упадък – показвайки на другите и на себе си, че има друг път.
Но отказниците не са герои. Никой, който е отказал, не мисли, че е такъв. Знам, че не го направих. Не открих доблест в решението си, а отчуждение. Изборът да отхвърля нещо централно за моето общество означаваше, че никога не бих могъл да бъда напълно част от него. Има дори моменти на съмнение в себе си и чувство за вина – дали съм пренебрегнал дълга си? Това се усеща особено остро, когато приятелите се изправят пред конфликт и загуба, колкото и да сме отдалечени от тяхната кауза.
Отказът не е героичен, но изразява различен вид решение – решението да стоиш сам, да се ориентираш в сложността на несъгласието и да останеш верен на своите вярвания в лицето на обществения дисонанс; да осъзнаят, че бунтът е необходим, когато се сблъскате с насилствено и неустойчиво статукво.
Итън Нечин е писател, живеещ в Ню Йорк и сътрудник на Haaretz
Имате ли мнение по въпросите, повдигнати в тази статия? Ако искате да изпратите отговор до 300 думи по имейл, за да бъде разгледан за публикуване в нашата секция за писма, моля, щракнете тук.
