Съдебното наследство от геноцида в Руанда: 30 години двойни стандарти
Вечерта на 6 април 1994 г. самолетът, превозващ президента на Руанда Ювенал Хабиаримана, беше свален при приближаване до летището в Кигали. Въпреки че убийците на Хабиаримана не можаха да бъдат идентифицирани, смъртта му разби крехкия мир между Патриотичния фронт на Руанда (RPF), защитаващ каузата на тутси, и правителството на хуту в страната.
През 100-те дни, последвали атаката, геноцид, престъпления срещу човечеството и военни престъпления бяха извършени в невъобразим мащаб; близо един милион цивилни тутси, както и умерените хуту бяха избити.
След възмущението на международната общност, Съветът за сигурност на ООН създаде Международния наказателен трибунал за Руанда (ICTR), за да „преследва лица, отговорни за геноцид и други сериозни нарушения на международното хуманитарно право“. ICTR повдигна обвинения срещу 93 лица – трима от които останаха на свобода – и издаде присъди срещу извършителите, отговорни за извършването на геноцид. Това беше първият път в историята, когато международен трибунал произнесе подобни решения.
Както при неговия сестрински трибунал за бивша Югославия (ICTY), акцентът на ICTR върху наднационалната юрисдикция имаше за цел да допринесе за процеса на помирение с крайната цел да помогне на руандийците да живеят отново рамо до рамо в мир и да възпира извършването на подобни жестокости в бъдещето.
Допълнителни международни трибунали бяха създадени в други части на света след геноцида в Камбоджа, бунта за независимост в Косово, гражданската война в Сиера Леоне и убийството на бивш министър-председател в Ливан. Тези развития в крайна сметка доведоха до създаването на първия постоянен Международен наказателен съд (МНС) с всеобхватен мандат по отношение на география и времеви период.
Това, което се смяташе за „кауза на цялото човечество“ за тогавашния генерален секретар на Организацията на обединените нации Кофи Анан, трябва да е изглеждало прекомерно на тези страни, които са решили да не подчиняват териториите си на мандата на МНС – три от които (Съединените щати, Китай и Русия) са най-видните постоянни членове на Съвета за сигурност на ООН, същата организация, която инициира движението към международно съдебно преследване.
Междувременно някои европейски държави кодифицираха принципа на универсалната юрисдикция във вътрешното си законодателство, като по този начин позволиха на техните прокурори да преследват извършителите на геноцид, престъпления срещу човечеството и военни престъпления, дори ако такива основни престъпления са извършени в чужбина и дори ако нарушителите и жертвите са били чужденци.
През 2001 г. например Белгия разследва основни престъпления, извършени в Гватемала и Чад. Тези производства не предизвикаха много политически отпор от страна на международната общност, тъй като събитията, които дадоха повод за разследванията в Гватемала, се случиха преди няколко десетилетия. Що се отнася до делото в Чад, обвиняемият бивш диктатор Хисен Хабре беше изоставен от западните си съюзници дотогава.
Ситуацията обаче се промени драматично, когато белгийските съдебни власти започнаха разследване срещу израелския премиер Ариел Шарон за кланета, извършени по време на израелската инвазия в Ливан. Две години по-късно беше подадена наказателна жалба срещу американския командващ Томи Франкс за предполагаеми военни престъпления, извършени в Ирак.
През юни 2003 г. министърът на отбраната на САЩ Доналд Ръмсфелд заплаши Белгия със загуба на статута си на домакин на централата на НАТО, ако не отмени законодателството си за универсална юрисдикция. Стана.
През 2013 г. испански съд нареди заповеди за арест на бившия китайски президент Цзян Дзъмин, цитирайки отговорността му за предполагаеми нарушения на човешките права в Тибет. Китай даде да се разбере, че ще има болезнени последици върху търговските отношения с Испания, ако законодателят в Мадрид не сложи край на нетърпеливото използване на универсалната юрисдикция. Стана.
Когато през 2020 г. МНС обяви разследване на потенциални военни престъпления и престъпления срещу човечеството, извършени по време на западното нахлуване в Афганистан след атентатите от 11 септември, правителството на САЩ стигна толкова далеч, че наложи политически и икономически санкции на Прокурорът на МНС Фату Бенсуда и нейният екип. Оттогава и повече от 20 години след извършването на предполагаемите престъпления, делото все още е заседнало в първоначалната фаза на „разследване“.
Резултатът от подобни маневри е, че отсега нататък един геноцид не се квалифицира като геноцид чрез действията си, а по-скоро чрез политическия интерес от тяхното преследване сред глобалните сили.
Възпирането и повторното установяване на мирен ред, основните цели на наказателното производство, се губят. Доверието в една справедлива и безпристрастна международна правосъдна система е подкопано.
Преди 30 години Съветът за сигурност на ООН беше решен да „вземе ефективни мерки за изправяне пред правосъдието на лицата, отговорни за [основни престъпления]“. Международната общност вярва, че „създаване на международен трибунал за съдебно преследване на лица, отговорни за геноцид […] ще допринесе за гарантиране, че подобни нарушения са спрени и ефективно поправени“.
Днес някои сили предлагат създаването на специален международен трибунал по отношение на нахлуването на Русия в Украйна. Други се противопоставят на тази инициатива и вместо това насърчават многостранно разследване на скорошното нахлуване на Израел в Газа.
Но за разлика от преди 30 години, не интересът на жертвите е това, което мотивира която и да е от страните да постави престъпниците на подсъдимата скамейка – това е само техният собствен интерес.
Възгледите, изразени в тази статия, са собствени на автора и не отразяват непременно редакционната позиция на Al Jazeera.
