Сираците на Газа: Болка без граници
В бежанския лагер Джабалия, северно от Газа, виковете на 11-годишно момче на име Ахмад пронизват въздуха. „Искам моя Баба, моя Баба, Баба“, ридае Ахмад. Молбата му отеква в лагера, разкривайки дълбоката празнота, оставена от убийството на баща му от ръцете на израелските окупационни сили.
„Къде си, бабо? Защо те убиха? Какво престъпление е извършил?“
Хората се опитват да утешат опечаленото момче, но той е извън утехата: „Той ми обеща да остане жив и да не си ходи. Уморен съм. Оставете ме на мира.“
Междувременно, на няколко хиляди километра в Белгия, друго палестинско момче, 15-годишният Зейн, скърби за загубата на своя баща, оператора на Ал Джазира Самер Абудака. Зейн разказва за трагедията, разиграла се на 15 декември, разкривайки жестокостта на убийството на баща му от израелски дрон.
След като беше ударен от шрапнел, Самер кърви до смърт в продължение на пет часа на територията на Фархана, гимназията, в която учих в Хан Юнис. Трима членове на екип на линейка, включително моят приятел Рами Будеир, който се опита да спаси Самер, също бяха набелязани и убити.
Огромността на жестокостта е гравирана в просълзените очи и лице на Зейн, докато той говори за баща си. Той обеща да се моли за него всеки ден. Гласът му се чупи, докато пее песен, която е написал за баща си. „Липсваш на сърцето ми. Раздялата ме измъчва. Сърцето ми след теб е изгубено и горчивина е вкусът в устата ми.”
Думите на Зейн в Белгия, виковете на Ахмад в Джабалия достигат до мен тук, в Едмънтън, Канада.
Откривам, че ридая, неспособен да се отърся от образите на тяхната болка или да се боря с въпросите, които предизвикват. Сърцето ми се разби хиляди пъти през последните 80 дни и се разбива още веднъж. Не мога да избягам от мислите за тези деца, понасящи трайната травма да бъдат умишлено направени сираци от геноцидна армия.
Това, което прави болката още по-непоносима, е, че Зейн е на същата възраст като собствения ми син Азис и поразително прилича на него във всеки аспект – черти на лицето, височина, тяло, глас и дори избора на дрехи и прическа . Тези необичайни прилики засилват дълбоката скръб, която изпитвам към Зейн и стотиците хиляди деца, които са загубили родители, роднини и приятели в Газа.
Докато си мисля за Зейн и баща му, които бяха нападнати, докато носеше жилетка, мислите ми се насочват към друго палестинско сираче, 12-годишната Дония Абу Мухсен.
Дония се възстановяваше в болница Насър в Хан Юнис, когато тялото на Самер беше донесено и подготвено за погребение. Израелската бомбардировка на къща, в която Дония и нейното семейство са намерили подслон, уби родителите й и двамата й братя и сестри и разби крака й, което наложи ампутация.
Когато Дония гледа към камерата във видео, заснето няколко дни преди смъртта й, на лицето й има лека усмивка. Волята й за живот и мечта са силни. Казва, че иска да учи и да стане лекар. „Сега сме сами без [семейството ми]. Бях много свързан с [тях]. Но трябва да продължа“, казва тя.
Но израелските окупационни сили не й позволиха. Два дни след като убиха Самер, те убиха мечтата на Дония. Те обстрелваха болницата Насър, убивайки осиротялото момиче в болничното й легло.
Чудя се за други деца, които оцеляват, но сърцата и телата им са разбити, без никой от техните семейства, който да се грижи за тях. Друго младо сираче, вероятно на възрастта на Дония, споделя мъчителната си история в друго видео. Тя разказва загубата на 70 души, включително нейните родители, братя и сестри, баби и дядовци, лели и чичовци, докато търсят убежище в хижа на плажа, след като са загубили дома си.
Само тя и нейният петгодишен брат Канан оцеляха. Не може да ходи и има спешна нужда от операция, тя се моли за отварянето на ГКПП Рафа, надявайки се да има шанс да напусне.
Тя е един от 55 000 ранени хора, които в момента са изоставени от света, разпръснати из Газа, където се случва предизвикан от човека медицински колапс. Разплакано, с глас и изражение на лицето, което може да счупи и най-твърдата скала, момичето казва: „Ако границата не се отвори до 48 часа, няма да мога да ходя отново. Изпитвам силна болка и много ми липсва ходенето и родителите ми.“
Пред лицето на ужаса и болката, които децата на Газа изпитват, викът за справедливост не е просто молба, той е глобален призив към човечеството, към неговата колективна съвест, ако все още съществува.
Това идва в момент, когато властта, водена от Америка, открито одобрява този геноцид и пречи на слагането му край. Те се уверяват, че повече деца ще останат сираци, гладни, бездомни, бомбардирани ден и нощ и ще им бъде отказан достъп до здравеопазване, образование и родителска любов и грижа.
И все пак има и нарастващ хор от гласове на мир и надежда.
Руско-американската активистка Маша Гесен, при получаването на наградата Хана Аренд, подчерта критичната възможност, която светът все още притежава, за да се намеси в Газа. Гесен подчерта: „Най-голямата разлика между Газа и еврейските гета в окупираната от нацистите Европа е, че много жители на Газа, повечето жители на Газа са все още живи и светът все още има възможност да направи нещо по въпроса.“
Въпреки че не можахме да спасим Дония и родителите на Зейн, Ахмад и малкото осиротяло момиченце, остава шанс да спасим онези, които все още са живи в Газа. Имаме нужда от прекратяване на огъня веднага!
Възгледите, изразени в тази статия, са собствени на автора и не отразяват непременно редакционната позиция на Al Jazeera.
