Солидарността на споделената травма: Де-ексцепционализиране на Газа
„Изживявам от О’Хеър. Всеки път, когато самолет лети над мен през нощта, ръцете ми треперят. Търся място, където да се скрия. А след това и сирените – сирените на полицията и линейките. Знам, че ги няма, но имам чувството, че войниците са точно пред прозорците. Гледахме ги как се разхождат нагоре-надолу по пътя до къщата на баба ми и дядо ми и не трябваше да казваме нищо. Те тормозеха всички, биеха хора, включително дядо ми. Трябваше да останем вътре. Братовчед ми беше убит“, ми каза моят пациент миналия ноември по време на психотерапевтична сесия в Чикаго, дом на най-голямата популация от палестински хора в Съединените щати. „Не съм се чувствал така, не съм имал подобни кошмари от дете.“
Откакто израелските бомбардировки и нахлуването в Газа започнаха миналия октомври, се появи дълго тлеещо глобално движение, особено от Глобалния юг, в знак на солидарност с палестинския народ. Най-малко десетки милиони хора преминаха през градовете по света в знак на протест срещу извършения от Израел геноцид. В САЩ управляващата класа и тясно свързаните с нея медии обикновено описват такива изрази на солидарност, ако изобщо се признават, просто като въпрос на неясно идеологическо родство или абстрактни антиамерикански или антиизраелски настроения, често прибягвайки до подвеждащи обвинения за антисемитизъм, за да обясни всичко. Правейки това, те пренебрегват неговите исторически корени и продължаващата истина, за която това движение свидетелства: има дълбока психическа и висцерална връзка, която обвързва безброй хора от различен произход с ужасяващото потисничество на палестинците и със способстващото безразличие към него, демонстрирано от т.н. много северноамерикански и европейски наблюдатели.
„Опитвам се да не го гледам, да гледам видеоклиповете и снимките на малки деца, които се опитват да събудят мъртвите си братя и сестри, но е невъзможно да го избегна – и не искам да го избегна. Това е истината. Това е тяхната истина, но е и моя и на семейството ми. Но просто не мога да се справя“, каза друг пациент. Трети обясни: „Ти си тръгваш, мислейки, че ще бъде по-добре. Но не спира. Просто се променя. Сега можете да гледате и плащате за него, вместо да останете под него. Не знам кое е по-лошо.“
Когато се погледне през психиатричната и психоаналитичната клиника, става ясно, че за мнозина зад тяхната солидарност с палестинците днес се крие споделен опит на страдание между поколенията, произтичащо от наследството на продължаващия американски и европейски империализъм в чужбина и расизъм вътре. Със социалните медии, позволяващи безпрецедентно ниво на световна близост до разгръщащ се геноцид, след като повече от четири века колониално насилие генерира усложняващ се резервоар от травми, предавани от поколение на поколение на всеки континент по света, образите и виковете на опустошението в Газа предизвикват не само съчувствие. Те предизвикват дълбоко чувство за личен резонанс. Много пакистанци, иракчани, афганистанци, йеменци, виетнамци, камбоджанци, мианма, ирландци, хаитяни, руандийци, сомалийци, чернокожи и местни американци, филипинци, пуерториканци, южноафриканци, колумбийци и т.н. сега, като моя пациент, изпитват самолети горе или ченгета по улиците, сякаш са част от една голяма убийствена машина, която те също познават много отблизо.
От моята гледна точка както на клиницист, така и на политически антрополог, нарастващото въстание срещу подкрепяния от САЩ геноцид в Газа отразява възникваща революционна субективност, родена от масивна травма, която сега се слива около един единствен етап на жестокост. Тук не става въпрос за индивидуална емпатия, въображаема идентификация с другия, сякаш сте същият като тях – сантиментална добродетел, толкова често възхвалявана от белия либерализъм, за да потвърди чувството си за собствената си праведност, като същевременно удобно изтрива както историята, така и другостта на други и избягване на отговорност за действие. Вместо това става дума за колективизация на другостта в отхвърляне на евро-американския „базиран на правила международен ред“, който винаги е зависел от създаването и подчиняването на предполагаеми заплахи за расови, етнически и сексуални други, за да се оправдае.
Идентификацията в тази общност не е с палестинците или палестинските култури сама по себе си, а по-скоро с позицията на парадигматичния друг, който палестинският народ толкова дълго е бил натрапван от евро-американската хегемония – и израелската държава създадено и чиито военни поддържа – да окупира. Помислете например как етикетът „терорист“ толкова често е бил хвърлян безразборно върху палестинците, от малки деца до поети, така че американски коментатори и израелски официални лица могат безсрамно да отхвърлят чрез тези термини цялото население на Газа като заслужаващо смърт. За мигранти, охулени като изнасилвачи и контрабандисти на наркотици или чернокожи хора, наречени главорези, за да рационализират ксенофобското насилие и расистката полиция, например, подобни практики са много познати.
Именно в този контекст queer, транс, местните и чернокожите общности в САЩ се обединиха с различни арабски, мюсюлмански, азиатски и еврейски общности по света, включително в Израел, за да протестират срещу насилието и безсрамната подкрепа на Израел за него от администрацията на президента на САЩ Джо Байдън. Това, което обединява тези индивиди и групи, не е споделена религия, етническа принадлежност или културен светоглед, а въплътено знание за това какво е усещането да имаш любими хора – настоящи и минали – да бъдат отлъчвани, демонизирани и насилвани просто защото са белязани като заплаха за евро-американската власт и свързаните с нея норми за превъзходство на бялата раса. Това дълбоко познание, което произтича повече от истината на чувствата, отколкото от която и да е изрична идеология или идентичност, сега насърчава споделен етичен отказ да се приеме увековечаването на такова насилие срещу другите.
Както писателят Виет Тхан Нгуен отбелязва, „другостта и нейната история изискват скръб“. Нашето етично предизвикателство в лицето на колониалното насилие и неговото наследство е да разширим скръбта, „да я направим още по-обемна, вместо да я сведем до единична скръб. Обемната скръб признава, че травмата на другия не е нито единична, нито уникална – че има други други, с които можем да споделим бремето. Може би само като разширим скръбта си, можем да успеем да оставим травмата си зад гърба си. Споделяйки бремето си … на другостта, ние също можем да трансформираме това бреме в дар.“
В разкази, споделени от мои пациенти, студенти, колеги и приятели, особено тези от маргинализирани среди, виждам тази революционна субективност и солидарността, която подхранва, да се оформят и да придобиват сила. Не става въпрос само за действие въз основа на морални принципи или исторически познания за израелската окупация и евро-американското съучастие в проект за етническо прочистване; става въпрос за възстановяване на властта над себе си, приемане на собственото семейство и общностна история като сливащи се с настоящето и повторно утвърждаване на усещаната истина за своето същество и тази на неговите предци в лицето на радикално дехуманизиращо насилие. Това е отказ да бъдем пасивно пометени от системите на потисничество, които ни заобикалят и към които по-специално правителството на САЩ продължава да проявява двупартиен ангажимент.
Разрастващото се интернационалистко движение, посветено на освобождаването на Палестина от насилствено потисничество, не е модерна, преходна политическа кауза, както твърдят някои цинични наблюдатели. Това е колективно етично пробуждане и формиране на емоционална общност, произтичаща от нарастващото постколониално съзнание – транснационално разчитане на все още отекващото наследство на колониалното насилие и неоколониалните финансови манипулации. Това е разпалващо признание, че борбите за справедливост и свобода са задължително взаимосвързани както в пространството, така и във времето, обхващайки континенти и поколения. Надигащите се гласове и крака, които маршируват всеки уикенд в знак на солидарност с Газа в продължение на половин година след избиването на нейните общности, не само протестират срещу конкретните несправедливости, извършени срещу палестинците. Те предизвикват самите основи на глобалния икономически и свързания с него морален ред, изграден върху експлоатацията и систематичното обезценяване на някои животи, за да поддържат явно фалшивия образ на постколониална Европа и Северна Америка като емблеми на добронамереност и свобода. Задачата да освободим Палестина е едновременно задача да освободим себе си, да създадем свят, характеризиращ се с – по думите на семействата на израелските заложници, умоляващи Бенямин Нетаняху да прекрати насилствената си кампания срещу Газа – етика на „всеки за всеки“.
Въпреки лозунгите, не всички сме палестинци. Вместо това всички ние сме радикално различни един от друг, с уникална житейска история, места в света и начини на желание и живот. И именно поради различията, които съставляват всеки един от нас и колко важно е да ги защитим, борбата за палестинско освобождение се превърна в определящ етичен и политически въпрос на нашата ера. Последствията от него вече отекват далеч отвъд която и да е отделна територия или народ и те ще демаркират линиите на глобалната етично-политическа борба за идващото поколение – такова, което няма да си спомня с добро настоящите ни политически лидери.
Възгледите, изразени в тази статия, са собствени на автора и не отразяват непременно редакционната позиция на Al Jazeera.
