Солидарността на споделената травма: Де-ексцепционализиране на Газа
„ Изживявам от О’Хеър. Всеки път, когато аероплан лети над мен през нощта, ръцете ми треперят. Търся място, където да се скрия. А по-късно и сирените – сирените на полицията и колите за спешна помощ. Знам, че ги няма, само че имам възприятието, че бойците са тъкмо пред прозорците. Гледахме ги по какъв начин се разхождат нагоре-надолу по пътя до къщата на баба ми и дядо ми и не трябваше да споделяме нищо. Те тормозеха всички, биеха хора, в това число дядо ми. Трябваше да останем вътре. Братовчед ми беше погубен “, ми сподели моят пациент предишния ноември по време на психотерапевтична сесия в Чикаго, дом на най-голямата популация от палестински хора в Съединените щати. „ Не съм се чувствал по този начин, не съм имал сходни кошмари от дете. “
Откакто израелските бомбардировки и нахлуването в Газа започнаха предишния октомври, се появи дълго тлеещо световно придвижване, изключително от Глобалния юг, в символ на взаимност с палестинския народ. Най-малко десетки милиони хора минаха през градовете по света в символ на митинг против осъществения от Израел геноцид. В Съединени американски щати ръководещата класа и тясно обвързваните с нея медии нормално разказват такива изрази на взаимност, в случай че въобще се признават, просто като въпрос на неразбираемо идеологическо роднинство или нереални антиамерикански или антиизраелски настроения, постоянно прибягвайки до подвеждащи обвинявания за антисемитизъм, с цел да изясни всичко. Правейки това, те подценяват неговите исторически корени и продължаващата истина, за която това придвижване свидетелства: има дълбока психическа и висцерална връзка, която обвързва безчет хора от друг генезис с ужасяващото подтисничество на палестинците и със способстващото равнодушие към него, демонстрирано от тъй наречените доста северноамерикански и европейски наблюдаващи.
„ Опитвам се да не го виждам, да виждам видеоклиповете и фотосите на дребни деца, които се пробват да разсънят мъртвите си братя и сестри, само че е невероятно да го избегна – и не желая да го избегна. Това е истината. Това е тяхната истина, само че е и моя и на фамилията ми. Но просто не мога да се оправя “, сподели различен пациент. Трети изясни: „ Ти си тръгваш, мислейки, че ще бъде по-добре. Но не стопира. Просто се трансформира. Сега можете да гледате и плащате за него, вместо да останете под него. Не знам кое е по-лошо. “
Когато се огледа през психиатричната и психоаналитичната клиника, излиза наяве, че за мнозина зад тяхната взаимност с палестинците през днешния ден се крие споделен опит на страдалчество сред поколенията, произлизащо от наследството на продължаващия американски и европейски империализъм в чужбина и расизъм вътре. Със обществените медии, позволяващи невиждано равнище на международна непосредственост до разгръщащ се геноцид, откакто повече от четири века колониално принуждение генерира усложняващ се контейнер от контузии, излъчени от потомство на потомство на всеки континент по света, облиците и виковете на опустошението в Газа провокират освен състрадание. Те провокират надълбоко възприятие за персонален резонанс. Много пакистанци, иракчани, афганистанци, йеменци, виетнамци, камбоджанци, мианма, ирландци, хаитяни, руандийци, сомалийци, чернокожи и локални американци, филипинци, пуерториканци, южноафриканци, колумбийци и така нататък в този момент, като моя пациент, изпитват самолети горе или ченгета по улиците, като че ли са част от една огромна убийствена машина, която те също познават доста от близко.
От моята позиция както на клиницист, по този начин и на политически антрополог, възходящото въстание против подкрепяния от Съединени американски щати геноцид в Газа отразява зараждаща революционна индивидуалност, родена от солидна контузия, която в този момент се слива към един единствен стадий на свирепост. Тук не става въпрос за самостоятелна емпатия, мислена идентификация с другия, като че ли сте същият като тях – сантиментална добродетел, толкоз постоянно възхвалявана от белия демократизъм, с цел да удостовери възприятието си за личната си праведност, като в същото време комфортно изтрива както историята, по този начин и другостта на други и отбягване на отговорност за деяние. Вместо това става дума за колективизация на другостта в отменяне на евро-американския „ основан на правила интернационален ред “, който постоянно е зависел от основаването и подчиняването на хипотетични закани за расови, етнически и полови други, с цел да се оправдае.
Идентификацията в тази общественост не е с палестинците или палестинските култури сама по себе си, а по-скоро с позицията на парадигматичния различен, който палестинският народ толкоз дълго е бил натрапван от евро-американската надмощие – и израелската страна основано и чиито военни поддържа – да окупира. Помислете да вземем за пример по какъв начин етикетът „ терорист “ толкоз постоянно е бил хвърлян безсистемно върху палестинците, от дребни деца до поети, тъй че американски коментатори и израелски публични лица могат нахално да отхвърлят посредством тези термини цялото население на Газа като заслужаващо гибел. За мигранти, охулени като изнасилвачи и контрабандисти на опиати или чернокожи хора, наречени главорези, с цел да рационализират ксенофобското принуждение и расистката полиция, да вземем за пример, сходни практики са доста познати.
Именно в този подтекст queer, транс, локалните и чернокожите общности в Съединени американски щати се сплотиха с разнообразни арабски, мюсюлмански, азиатски и еврейски общности по света, в това число в Израел, с цел да стачкуват против насилието и безсрамната поддръжка на Израел за него от администрацията на президента на Съединени американски щати Джо Байдън. Това, което сплотява тези човеци и групи, не е споделена вяра, етническа принадлежност или културен мироглед, а въплътено познание за това какво е чувството да имаш обичани хора – сегашни и минали – да бъдат отлъчвани, демонизирани и насилвани просто тъй като са белязани като опасност за евро-американската власт и обвързваните с нея правила за предимство на бялата раса. Това надълбоко знание, което произтича повече от истината на възприятията, в сравнение с от която и да е експлицитна идеология или еднаквост, в този момент предизвиква споделен етичен отвод да се одобри увековечаването на такова принуждение против другите.
Както писателят Виет Тхан Нгуен отбелязва, „ другостта и нейната история изискват тъга “. Нашето етично предизвикателство в лицето на колониалното принуждение и неговото завещание е да разтеглим скръбта, „ да я създадем още по-обемна, вместо да я сведем до единична тъга. Обемната тъга признава, че контузията на другия не е нито единична, нито неповторима – че има други други, с които можем да споделим бремето. Може би единствено като разтеглим скръбта си, можем да успеем да оставим контузията си зад тила си. Споделяйки бремето си … на другостта, ние също можем да трансформираме това задължение в подарък. “
В разкази, споделени от мои пациенти, студенти, сътрудници и другари, изключително тези от маргинализирани среди, виждам тази революционна индивидуалност и солидарността, която подхранва, да се оформят и да получават мощ. Не става въпрос единствено за деяние въз основа на морални правила или исторически знания за израелската окупация и евро-американското съучастничество в план за етническо прочистване; става въпрос за възобновяване на властта над себе си, приемане на личното семейство и общностна история като сливащи се с сегашното и наново одобряване на усещаната истина за своето създание и тази на неговите предшественици в лицето на коренно дехуманизиращо принуждение. Това е отвод да бъдем пасивно пометени от системите на подтисничество, които ни заобикалят и към които по-специално държавното управление на Съединени американски щати продължава да демонстрира двупартиен ангажимент.
Разрастващото се интернационалистко придвижване, отдадено на освобождението на Палестина от принудително подтисничество, не е съвременна, преходна политическа идея, както настояват някои цинични наблюдаващи. Това е групово етично събуждане и образуване на прочувствена общественост, произлизаща от възходящото постколониално схващане – транснационално разчитане на към момента отекващото завещание на колониалното принуждение и неоколониалните финансови операции. Това е разпалващо самопризнание, че битките за правдивост и независимост са наложително взаимосвързани както в пространството, по този начин и във времето, обхващайки континенти и генерации. Надигащите се гласове и крайници, които маршируват всеки уикенд в символ на взаимност с Газа в продължение на половин година след избиването на нейните общности, освен стачкуват против съответните несправедливости, осъществени против палестинците. Те провокират самите основи на световния стопански и обвързвания с него честен ред, построен върху употребата и систематичното обезценяване на някои животи, с цел да поддържат очевидно подправения облик на постколониална Европа и Северна Америка като емблеми на доброжелателност и независимост. Задачата да освободим Палестина е по едно и също време задача да освободим себе си, да създадем свят, характеризиращ се с – по думите на фамилиите на израелските заложници, умоляващи Бенямин Нетаняху да приключи насилствената си акция против Газа – нравственос на „ всеки за всеки “.
Въпреки лозунгите, не всички сме палестинци. Вместо това всички ние сме коренно разнообразни един от различен, с неповторима житейска история, места в света и способи на предпочитание и живот. И точно заради разликите, които съставляват всеки един от нас и какъв брой значимо е да ги защитим, битката за палестинско избавление се трансформира в определящ етичен и политически въпрос на нашата епоха. Последствията от него към този момент отекват надалеч оттатък която и да е обособена територия или народ и те ще демаркират линиите на световната етично-политическа битка за идващото потомство – такова, което няма да си спомня с положително актуалните ни политически водачи.
Възгледите, изразени в тази публикация, са лични на създателя и не отразяват безусловно публицистичната позиция на Al Jazeera.
