Терапевт за деца на имигранти казва, че има един проблем, който клиентите й повдигат отново и отново

За множеството южноазиатци фразата „ Какво ще кажат хората? “ е прекомерно познато.

Какво ще кажат хората, в случай че облечете това разголено облекло? Какво ще кажат хората, в случай че не преследвате висша степен? Какво ще кажат хората, в случай че се ожените за някой отвън вашата вяра? Какво ще кажат хората, в случай че се разведете?

Можете да замените всеки предполагаем сюжет, който може да подтиква публичната преценка - вариациите са безкрайни.

Сахадж Каур Коли, лицензиран терапевт и създател на онлайн общността за психологично здраве Brown Girl Therapy, знае добре тежестта на този въпрос.

Родена от родители с индийски и сикхски корени, Коли е израснала в предградие на Вирджиния, обитаемо най-вече с бели хора, и постоянно открива, че колективизмът на културата на нейните родители имигранти е в несъгласие с индивидуализма на Запада, написа тя в новата си книга „ Но какво ще създадат хората Казвам? Навигиране на психологичното здраве, идентичността, любовта и фамилията сред културите. “

Разликите сред двете култури станаха изключително ясни, откакто сложен интервал в колежа накара Коли да се върне вкъщи.

Когато сподели на родителите си, че се бори с меланхолия и би трябвало да посети терапевт, Коли сподели, че те се притесняваха по какъв начин другите могат да възприемат проблемите й с психологичното й здраве и се пробваха да се оправят със обстановката сами. Не че не бяха загрижени за нея, прибавя Коли – те просто бяха принудени да мислят от позиция на фамилната единица и общността, вярвайки, че депресията на щерка им може да се преглежда като неуспех от тяхна страна. Но какво ще кажат хората?

„ Толкова ни е грижа какво ще си помислят другите хора, че забравяме за хората в общността или в фамилиите, които може да са засегнати “, сподели Коли в изявление за CNN.

В „ Но какво ще кажат хората? “, оповестено на 7 май, Коли изследва този боязън от наказание, дружно с други провокации, пред които децата на имигранти нормално се изправят: позор, самосаботиращо държание и загуба на културна еднаквост измежду тях.

Отчасти записки и частично самопомощ, книгата се основава на персоналния опит на Коли и нейната работа като терапевт, с цел да помогне на децата на имигранти да преработят страстите си, да подобрят фамилната си динамичност и да развият по-ясно самочувствие.

Някои от размишленията и прозренията на Коли може да отекнат отвън нейната целева публика. В книгата тя споделя за в миналото обтегнатите си връзки с татко си, за университетските проблеми, които дълго е пазила в загадка, и за контузията, която е претърпяла – прекарвания, с които доста хора, деца на имигранти или не, могат да се свържат.

CNN беседва с Коли за това по какъв начин да се оправят с възприятието за виновност, по какъв начин диалозите за психологичното здраве на Запад пропущат културни нюанси и по какъв начин родителите имигранти могат да схванат по-добре децата си.

Този диалог е редактиран за дължина и изясненост.

Какво ви накара да напишете тази книга?

Исках да напиша тази книга, тъй като знаех, че нищо сходно не съществува. Това е нещо, което толкоз обезверено можех да употребявам, до момента в който растях. За мен е огромна чест да мога да основа нещо в пространство, което е най-вече бяло и индивидуалистично по природа, и да предложа културен колорит на диалога за уелнес.

Вашата книга се концентрира върху опита ви от израстването в две култури: насочената към общността индийска просвета на вашите родители и индивидуалистичната просвета на Запада. Кое беше най-голямото напрежение сред двамата? а

Това напрежение, което изпитвах, беше всеки ден. Израснал съм с диаметрално противоположни полезности, правила и упования. Една от тези културни системи беше западният свят. У дома бях отгледана в изцяло друга среда, която имаше разнообразни упования за това коя трябваше да бъда: като индийска щерка, като индийска жена, като щерка на имигранти, като южноазиатска жена.

Започнах да развъртвам перформативно държание в учебно заведение, към другари, към срещи, към кариера, към това по какъв начин се показвах в тези обществени среди и по какъв начин желаех да бъда възприеман. Развих втори набор от перформативни държания, когато бях у дома, когато отивах в Гурдвара (дом на сикхите) в неделя, когато отивах на индийско културно събитие през уикендите или когато разговарях с родителите си.

Начините, по които сме били научени да поддържаме връзка, да отстояваме себе си или даже да стартираме да научаваме за личното ви самоусещане и личните ви потребности, са доста разнообразни в западния свят, в сравнение с в източния свят.

Тогава не го знаех, само че всяка една част от живота ми беше в напрежение една с друга въз основа на това по какъв начин смятах, че би трябвало да се държа, с цел да бъда признат в средата, в която живеех.

Кога започнахте да развивате езика за обработка на тези усеща?

Съвсем неотдавна. Чрез работа в медиите и работа върху наличие, учредено на самоличността и наличие за психологично здраве, започнах да получавам език за здраве, еднаквост и всички тези неща. Но едвам когато отидох в учебно заведение през 2019 година, което беше същото време, когато започнах Brown Girl Therapy, целият ми свят се отвори.

Именно посредством тези прекарвания – създаване на общественост, която в действителност не съществува за население, което не е обслужвано, и проучване на евроцентрични техники и принадлежности в учебно заведение, които се грижат за индивидуализма – започнах да съзнавам какъв брой значима е тази работа и какъв брой доста имаме потребност да влеят просвета в тези диалози.

Какви са някои от разликите сред западната терапия и опита на децата на имигранти?

Едно от най-големите неща е грижата за другите. Говорим толкоз доста за грижата за себе си и за индивида дотам, че пропущаме всичко останало. Това, което в действителност е в центъра на децата на имигранти, азиатски фамилии, незападни общности и имигрантски общности, е фамилията и взаимоотношенията. Ние сме изложени на всички тези хрумвания, които се въртят към слагането на граници, отрязването на хората и мисленето първо за себе си. Как да се научим да държим на себе си, като в същото време имаме поради културните нюанси в фамилиите и системите, в които съществуваме?

Толкова доста от нас изпитват толкоз доста горделивост, наслада и подмладяване от това, че се грижат за другите и са в функциите, които играем – без значение дали става въпрос за щерка, сестра, родител – както и когато се грижим за себе си. Това е нещо в разказите за самообслужване в западния свят, за което не приказваме задоволително.

Ние сме изложени на всички тези хрумвания, които се въртят към слагането на граници, отрязването на хората и мисленето първо за себе си. Как да се научим да отстояваме себе си, като в същото време сме разумни