Терапевт за деца на имигранти казва, че има един проблем, който клиентите й повдигат отново и отново

За повечето южноазиатци фразата „Какво ще кажат хората?“ е твърде познато.

Какво ще кажат хората, ако облечете това разголено облекло? Какво ще кажат хората, ако не преследвате висша степен? Какво ще кажат хората, ако се ожените за някой извън вашата религия? Какво ще кажат хората, ако се разведете?

Можете да замените всеки хипотетичен сценарий, който може да стимулира обществената преценка - вариациите са безкрайни.

Сахадж Каур Коли, лицензиран терапевт и основател на онлайн общността за психично здраве Brown Girl Therapy, знае добре тежестта на този въпрос.

Родена от родители с индийски и сикхски корени, Коли е израснала в предградие на Вирджиния, населено предимно с бели хора, и често открива, че колективизмът на културата на нейните родители имигранти е в противоречие с индивидуализма на Запада, пише тя в новата си книга „Но какво ще направят хората Казвам? Навигиране на психичното здраве, идентичността, любовта и семейството между културите.“

Разликите между двете култури станаха особено ясни, след като труден период в колежа накара Коли да се върне у дома.

Когато каза на родителите си, че се бори с депресия и трябва да посети терапевт, Коли каза, че те се притесняваха как другите могат да възприемат проблемите й с психичното й здраве и се опитаха да се справят със ситуацията сами. Не че не бяха загрижени за нея, добавя Коли – те просто бяха принудени да мислят от гледна точка на семейната единица и общността, вярвайки, че депресията на дъщеря им може да се разглежда като провал от тяхна страна. Но какво ще кажат хората?

„Толкова ни е грижа какво ще си помислят другите хора, че забравяме за хората в общността или в семействата, които може да са наранени“, каза Коли в интервю за CNN.

В „Но какво ще кажат хората?“, публикувано на 7 май, Коли изследва този страх от осъждане, заедно с други предизвикателства, пред които децата на имигранти обикновено се изправят: срам, самосаботиращо поведение и загуба на културна идентичност сред тях.

Отчасти мемоари и отчасти самопомощ, книгата се основава на личния опит на Коли и нейната работа като терапевт, за да помогне на децата на имигранти да преработят емоциите си, да подобрят семейната си динамика и да развият по-ясно самочувствие.

Някои от размишленията и прозренията на Коли може да отекнат извън нейната целева аудитория. В книгата тя разказва за някога обтегнатите си отношения с баща си, за академичните проблеми, които дълго е пазила в тайна, и за травмата, която е преживяла – преживявания, с които много хора, деца на имигранти или не, могат да се свържат.

CNN разговаря с Коли за това как да се справят с чувството за вина, как разговорите за психичното здраве на Запад пропускат културни нюанси и как родителите имигранти могат да разберат по-добре децата си.

Този разговор е редактиран за дължина и яснота.

Какво ви накара да напишете тази книга?

Исках да напиша тази книга, защото знаех, че нищо подобно не съществува. Това е нещо, което толкова отчаяно можех да използвам, докато растях. За мен е голяма чест да мога да създам нещо в пространство, което е предимно бяло и индивидуалистично по природа, и да предложа културен нюанс на разговора за уелнес.

Вашата книга се фокусира върху опита ви от израстването в две култури: ориентираната към общността индийска култура на вашите родители и индивидуалистичната култура на Запада. Кое беше най-голямото напрежение между двамата?а

Това напрежение, което изпитвах, беше всеки ден. Израснал съм с диаметрално противоположни ценности, норми и очаквания. Една от тези културни системи беше западният свят. У дома бях отгледана в напълно различна среда, която имаше различни очаквания за това коя трябваше да бъда: като индийска дъщеря, като индийска жена, като дъщеря на имигранти, като южноазиатска жена.

Започнах да развивам перформативно поведение в училище, около приятели, около срещи, около кариера, около това как се появявах в тези социални среди и как исках да бъда възприеман. Развих втори набор от перформативни поведения, когато бях вкъщи, когато отивах в Гурдвара (дом на сикхите) в неделя, когато отивах на индийско културно събитие през уикендите или когато разговарях с родителите си.

Начините, по които сме били научени да общуваме, да отстояваме себе си или дори да започнем да научаваме за собственото ви самоусещане и собствените ви нужди, са много различни в западния свят, отколкото в източния свят.

Тогава не го знаех, но всяка една част от живота ми беше в напрежение една с друга въз основа на това как смятах, че трябва да се държа, за да бъда приет в средата, в която живеех.

Кога започнахте да развивате езика за обработка на тези чувства?

Съвсем наскоро. Чрез работа в медиите и работа върху съдържание, основано на самоличността и съдържание за психично здраве, започнах да придобивам език за здраве, идентичност и всички тези неща. Но едва когато отидох в училище през 2019 г., което беше същото време, когато започнах Brown Girl Therapy, целият ми свят се отвори.

Именно чрез тези преживявания – изграждане на общност, която всъщност не съществува за население, което не е обслужвано, и изучаване на евроцентрични техники и инструменти в училище, които се грижат за индивидуализма – започнах да осъзнавам колко важна е тази работа и колко много имаме нужда да влеят култура в тези разговори.

Какви са някои от разликите между западната терапия и опита на децата на имигранти?

Едно от най-големите неща е грижата за другите. Говорим толкова много за грижата за себе си и за индивида до такава степен, че пропускаме всичко останало. Това, което всъщност е в центъра на децата на имигранти, азиатски семейства, незападни общности и имигрантски общности, е семейството и взаимоотношенията. Ние сме изложени на всички тези идеи, които се въртят около поставянето на граници, отрязването на хората и мисленето първо за себе си. Как да се научим да държим на себе си, като същевременно имаме предвид културните нюанси в семействата и системите, в които съществуваме?

Толкова много от нас изпитват толкова много гордост, радост и подмладяване от това, че се грижат за другите и са в ролите, които играем – независимо дали става въпрос за дъщеря, сестра, родител – както и когато се грижим за себе си. Това е нещо в разказите за самообслужване в западния свят, за което не говорим достатъчно.

Ние сме изложени на всички тези идеи, които се въртят около поставянето на граници, отрязването на хората и мисленето първо за себе си. Как да се научим да отстояваме себе си, като същевременно сме разумни

Последвайте ни в