Тунизийският Сайед е лицемер по отношение на Палестина
Пропастта между исканията на арабското население за по-решителни отговори на геноцидната война на Израел срещу Газа и срамното мълчание и скритото съучастие на много от техните лидери отново разкри десетилетия насам тенденция на авторитарни арабски режими, експлоатиращи обществената подкрепа за палестинската кауза за политически печалби – тенденция, която в момента се оглавява от не кой да е, а от диктаторския президент на Тунис Каис Сайед.
На пръв поглед отговорът на Сайед на войната срещу Газа изглежда отразява непоколебимата подкрепа на тунизийското население за палестинската кауза. Представяйки се като твърд защитник на палестинската освободителна борба от началото на своето президентство, Сайед многократно е твърдял през последните няколко години, че Тунис има „задължение да застане до палестинския народ“ и че всяка арабска нация, която нормализира връзките с Израел е "предател". И от 7 октомври той е гласов, упорит и непримирим в осъждането си на действията на Израел в Газа, както и на неговата десетилетна незаконна окупация и апартейд. Неговата пламенна реторика за Палестина резонира с тунизийците, които отдавна са солидарни с потиснатите палестински братя и сестри и са прегърнали тяхната борба като своя.
Когато обаче погледнете отвъд пламенните изявления, става очевидно, че подкрепата на Сайед за Палестина не е нищо друго освен фасада. Страстните речи на тунизийския президент за Палестина никога не са подкрепени от действия; той просто използва обществената подкрепа за палестинската освободителна борба за политическа изгода.
Лицемерието на Сайед е невъзможно да се пропусне, ако погледнете по-отблизо материалния отговор на тунизийския режим на войната срещу Газа през последните няколко месеца.
Въпреки че президентът не пропуска нито една възможност да осъди публично геноцидната война на Израел срещу палестинците, той също така последователно се противопоставяше на всички преки политически и правни действия, предлагани срещу зверствата на Израел.
Например, той отказа да подкрепи предложеното законодателство, насочено към санкциониране на нормализирането с Израел в рамките на границите на Тунис и в чужбина. Такова законодателство не само би потвърдило ангажимента на Тунис към палестинската кауза, но също така би изпратило ясно послание до Израел, че неговата окупация на Палестина и потисничеството на палестинците никога няма да бъдат приети. Сайед никога не е предлагал смислено обяснение за противопоставянето си на такова законодателство, освен неясни внушения, че то може по някакъв начин да застраши сигурността на Тунис или да възпрепятства икономическите му интереси.
Истината, разбира се, е проста: Сайед дава приоритет на стратегическото и икономическо предимство – колкото и да е малко, двусмислено и несъществено – пред палестинското освобождение и справедливост.
Освен отказа да подкрепи законодателство, което би предоставило материална подкрепа на палестинската кауза, Сайед също използва дълбокия обществен гняв срещу Израел и неговите западни поддръжници, за да приеме законодателство, което би ограничило работата на процъфтяващата местна НПО общност в страната и би поставило техните дейности под прекия контрол на режима на Сайед.
Като използва по този начин про-палестинските настроения на тунизийската общественост, Сайед разкри моралния фалит на своя авторитарен режим и опетни имиджа на Тунис като страна, която защитава палестинското освобождение.
След своята революция от 2011 г., благодарение на централната роля, която изигра в Арабската пролет, успеха си в установяването на основите за функционална демокрация върху руините на брутална диктатура и последователната си подкрепа за правата на палестинците, Тунис беше приветстван като нововъзникващ бастион на демокрацията и справедливостта в регион, все още засегнат от тирания и потисничество.
Под управлението на Сайед обаче Тунис не само преживя безпрецедентна демократична ерозия и обърна всичките си демократични придобивки след революцията, но също така изостави истинската палестинска солидарност за празно позьорство, разрушавайки тази репутация завинаги.
Трябва обаче отново да се отбележи, че лицемерието на тунизийския режим по отношение на Палестина не е аномалия или уникален пропуск в арабския свят. Подкрепата на много авторитарни арабски режими за Палестина е куха и перформативна, като тази на Сайед, много преди началото на тази последна война.
В продължение на много години арабските владетели в целия регион изповядваха солидарност с Палестина, докато участваха в тайни сделки с Израел и поддържаха усилията за нормализиране. В стремежа си да поддържат положителни отношения със Съединените щати, мнозина прекратиха всички практически усилия за продължаване на палестинската борба за освобождение, отстъпвайки контрола върху всички инициативи за разрешаване на десетилетния конфликт на Вашингтон – основният източник на политическа и дипломатическа легитимност на Израел, оръжия и военна подкрепа.
Днес, шест месеца след израелския геноцид в Ивицата Газа, който уби повече от 33 000 палестинци, осакати десетки хиляди други и превърна по-голямата част от палестинския крайбрежен анклав в развалини, много мощни арабски режими продължават да държат вратата отворен за мирно споразумение с Израел. Други дори не оттеглиха своите посланици.
В резултат на това арабското население, което вижда палестинската борба като своя собствена, се чувства ядосано, предадено и изоставено. Те искат техните уж пропалестински лидери да подкрепят страстната си реторика с конкретни действия. Те искат палестинската борба да бъде определящият приоритет на външната политика на техните държави, но се борят да бъдат чути от своите лидери.
Всъщност в много страни техните искания за незабавни, смислени политически, дипломатически и икономически действия срещу Израел срещат насилие. Протестите се разпръскват от полицията, а пропалестинските активисти се криминализират.
Много тунизийци и други араби в региона са не само многократно травматизирани от ежедневните актове на дехуманизация и геноцид срещу палестинците, но и от лицемерието и бездействието на собствените си лидери.
Сайед е лицемер по отношение на Палестина и бездействието му в името на поддържането на добри отношения с потисниците на Палестина и запазването на спечелената по нелеки начин власт вреди не само на многострадалните палестинци, но и на Тунис и неговия народ.
Това е моментът тунизийците и другите араби в региона в същата позиция да дадат ясно да се разбере на лидерите им, че не са доволни от празната позиция на техните лидери спрямо Палестина. Време е те да покажат, че не биха се задоволили с нищо друго освен с политически, правни, дипломатически и икономически действия, които ясно биха съобщили на Израел, че арабите няма да си затварят очите за геноцида на техните палестински братя и сестри.
Прекратяването на арабското самодоволство в опустошението на палестинците и подвеждането под отговорност на лицемерни и жадни за власт лидери като Сайед е от съществено значение не само за осигуряване на мир и справедливост в Палестина, но и за гарантиране на сигурност и стабилност в региона.
Възгледите, изразени в тази статия, са собствени на автора и не отразяват непременно редакционната позиция на Al Jazeera.
