В Рафа, последният – и най-смъртоносният – етап от този геноцид е пред нас
В продължение на много години, всеки път, когато пътувах до Газа, за да посетя семейството си, минавах през ГКПП Рафа, границата между обсадената Ивица Газа и Египет. И всеки път, когато си поемех дъх в граничния град Рафа, си припомнях думите на моята сестра Тагрид: „Вдишвам аромата на историята на моята земя.“ Очите й блестяха от гордост всеки път, когато говореше за Рафа, и аз споделям чувството.
Историята на този коридор обхваща хиляди години, свидетелство за богатата история на Палестина и нейния народ. В продължение на хилядолетия Рафах е бил място за почивка и търговски център за каравани от цяла Палестина, пътуващи към Синайския полуостров и нататък към Египет и Африка.
Днес в този древен, ценен град се разгръща геноцид. Докато наблюдавам този геноцид отдалеч и се страхувам какво ще означава заплашената израелска инвазия за стотиците хиляди разселени палестинци, принудени да намерят подслон там, се чувствам като една от онези безсилни души, които разпознаха какво се случва в Сребрения или Варшава Ghetto, се опита да вдигне тревога, но не можа да направи нищо, за да предотврати трагедията, тъй като светът вече беше решил да си затвори очите за предстоящото клане на невинни.
От началото на тази последна война в Газа, всяка нова фаза в израелската атака причинява повече страдание, болка и смърт на цивилното население. Разселени многократно, тези, които сега са в Рафах, няма къде другаде да отидат. По този начин нахлуването в Рафа ще бъде последната и най-смъртоносната фаза на този геноцид – първият геноцид в човешката история, който е бил излъчен на живо в света.
За съжаление, това не е първият път, когато красивата Рафа се превръща в фона на престъпления срещу човечеството. Неотдавнашната история на граничния град е рана, отворена от постоянно насилие. По-голямата част от жителите на Рафа, подобно на повечето градове в Газа, са потомци на разселените по време на Накба от 1948 г., докато други са оцелели от клането от 1956 г. и многото други израелски агресии, последвали след това.
Моята 89-годишна леля Рая, бежанец от село Барка, унищожено от Израел през 1948 г., е била свидетел на десетилетия на кланета, насилие и потисничество в този град.
През 1956 г., по време на тристранната агресия, включваща Великобритания, Франция и Израел, известна още като Суецката криза, Израел окупира ивицата Газа за около четири месеца, извършвайки ужасяващи кланета както в Хан Юнис, така и в Рафах.
На 2 ноември, когато израелската армия окупира Хан Юнис и нареди на мъже на 16 и повече години да излязат и да се представят на места в града, леля ми беше там на гости на семейството. Тогава 22-годишна младоженка, тя стана свидетел как израелските военни строиха тези мъже и момчета до стените и ги избиха в продължение на два дни.
В крайна сметка леля ми реши да напусне семейния дом със семейството на сестра си в търсене на безопасност. Те се разходиха до плажа в Хан Юнис и потърсиха убежище под дърветата. Ядяха всичко, което намереха, и копаеха дупки в земята, за да спят, да намерят чиста вода и да я използват като тоалетна. Въпреки заобикалящата опасност и непрекъснатия звук на бомбардировка, Рая, страхувайки се за безопасността на съпруга си, взе трудното решение да продължи пътуването си към Рафа.
При пристигането си Рая осъзна, че е имало още екзекуции в Рафа. Никъде не можа да намери мъжа си. В продължение на дни тя се бореше с мъчителната несигурност на съдбата му. За щастие съпругът й беше оцелял точно при тази вълна от насилие. По-късно той умира по време на окупацията на Газа през 1967 г., убит от израелската армия, докато пътува по плажа от Хан Юнис до Рафа.
След убийството на съпруга си, Рая се оказа сама, самотна майка, натоварена със задачата да отгледа пет деца в трудностите и нищетата на бежанския лагер Рафах.
През 70-те години на миналия век тя е принудена да търси работа в селскостопанския сектор на Израел, работейки на полето, събирайки домати, за да осигури семейството си.
По време на първата интифада през 1987 г. Рая губи окото си, докато се опитва да спаси най-малкия си син от ръцете на израелските войници. Тя беше ударена в окото от приклада на пушка, докато се опитваше да попречи на войниците да вземат детето й.
В началото на втората интифада през 2000 г. един от нейните внуци, 13-годишният Карам, беше прострелян в тила, докато бягаше от пост на израелската армия, след като хвърли камъни по войниците. Детето в безсъзнание беше откарано по спешност в болницата ал-Шифа в град Газа, но лекарите казаха, че няма шанс да оцелее след няколко часа.
Рая и нейната снаха, майката на Карам, бяха поставени пред агонизиращ избор: да останат в болницата и да придружат Карам в последните му часове от живота или да се върнат в Рафа, преди контролно-пропускателните пунктове да бъдат затворени, за да скърбят за неговия смърт у дома с близките си. Несигурни дали ще им бъде позволено да се движат между градовете през следващите дни, те в крайна сметка решиха да се приберат у дома без тялото на Карам.
През 2004 г. Рафах беше подложен на това, което Израел нарече Операция Дъга, жестоко иронично заглавие за това, което се смяташе – по това време – за най-лошия епизод на насилие, на който градът беше свидетел. Операцията доведе до разрушаването на стотици домове в Рафа. Домът на Рая също беше частично разрушен по време на тази вълна от насилие. След това, по време на войната срещу Газа през 2014 г., Рая загуби още един внук – блестящ студент по инженерство, наскоро сгоден.
Днес, 10 години по-късно, Рая отново се опитва да оцелее след военната агресия в Рафа. Не успях да се свържа с нея наскоро, но се страхувам, че тя отново е изселена, гладна, студена и ужасена, копае дупки в земята, за да намери вода или да отиде до тоалетната на 89-годишна възраст.
Историята на моята леля Рая – история за страдание и постоянство – е историята на Рафа. Нейната история отразява трагичните истории на повече от един милион разселени палестинци, които са били принудени да търсят безопасност в граничния град. Но историята на Рафа е и история на международната солидарност. Рейчъл Кори, Том Хърндал и Джеймс Милър загубиха живота си от ръцете на израелските военни в Рафа, докато смело заеха позиция срещу бруталната окупация на Израел.
Рафах сега е последното убежище за палестинците в Газа на фона на все още разгръщащ се геноцид и това е мястото, където международната общност може и трябва да предприеме действия, за да предотврати нова Варшава или Сребреница.
Това е моментът за всеки член на глобалното гражданско общество, всеки, който вярва в правата на човека, справедливостта и свободата за всички, да се изправи срещу оглушителното мълчание на своите политически лидери и да заеме позиция за дълго страдащия палестински народ.
Тъй като заплахата от катастрофална израелска инвазия се задава на хоризонта в Рафа, не можем да продължим да пренебрегваме тежкото положение на палестинските бежанци, разселени многократно, болни, гладни и принудени да се съпротивляват на явно етническо прочистване кампания само с крехките си тела.
Никой не може да твърди, че не знае какво се случва днес в Рафа, в Газа, в Палестина. Истината е очевидна в свидетелствата на децата, преживели геноцида, в работата на смели журналисти на място, документирали собственото си клане, в внимателно проучените доклади на експерти, академици, правозащитници и международни институции. Рафах е последната възможност за международната общност да се обедини за мир и достойнство в Палестина. Време е Рафа най-накрая да бъде наистина в безопасност и да просперира. Време е бежанци за цял живот като леля ми Рая да намерят постоянна безопасност и сигурност. Време е за прекратяване на огъня и свободна Палестина.
Възгледите, изразени в тази статия, са собствени на автора и не отразяват непременно редакционната позиция на Al Jazeera.
