В Рафа, последният – и най-смъртоносният – етап от този геноцид е пред нас
В продължение на доста години, всякога, когато пътувах до Газа, с цел да посетя фамилията си, минавах през Граничен контролно-пропусквателен пункт Рафа, границата сред обсадената Ивица Газа и Египет. И всякога, когато си поемех мирис в граничния град Рафа, си припомнях думите на моята сестра Тагрид: „ Вдишвам аромата на историята на моята земя. “ Очите й блестяха от горделивост всякога, когато говореше за Рафа, и аз споделям възприятието.
Историята на този кулоар обгръща хиляди години, удостоверение за богатата история на Палестина и нейния народ. В продължение на хилядолетия Рафах е бил място за отмора и търговски център за каравани от цяла Палестина, пътуващи към Синайския полуостров и нататък към Египет и Африка.
Днес в този античен, скъп град се разпростира геноцид. Докато следя този геноцид отдалеко и се опасявам какво ще значи застрашената израелска инвазия за стотиците хиляди разселени палестинци, принудени да намерят заслон там, се усещам като една от тези безсилни души, които разпознаха какво се случва в Сребрения или Варшава Ghetto, се опита да вдигне паника, само че не можа да направи нищо, с цел да предотврати нещастието, защото светът към този момент беше решил да си затвори очите за идното кръвопролитие на почтени.
От началото на тази последна война в Газа, всяка нова фаза в израелската офанзива предизвиква повече страдалчество, болежка и гибел на цивилното население. Разселени неведнъж, тези, които в този момент са в Рафах, няма къде другаде да отидат. По този метод нахлуването в Рафа ще бъде последната и най-смъртоносната фаза на този геноцид – първият геноцид в човешката история, който е бил излъчен онлайн в света.
За страдание, това не е първият път, когато красивата Рафа се трансформира в фона на закононарушения против човечеството. Неотдавнашната история на граничния град е рана, отворена от непрекъснато принуждение. По-голямата част от жителите на Рафа, сходно на множеството градове в Газа, са потомци на разселените по време на Накба от 1948 година, до момента в който други са оживели от клането от 1956 година и многото други израелски експанзии, последвали по-късно.
Моята 89-годишна вуйна Рая, емигрант от село Барка, унищожено от Израел през 1948 година, е била очевидец на десетилетия на кланета, принуждение и подтисничество в този град.
През 1956 година, по време на тристранната експанзия, включваща Англия, Франция и Израел, известна още като Суецката рецесия, Израел окупира линията Газа за към четири месеца, извършвайки ужасяващи кланета както в Хан Юнис, по този начин и в Рафах.
На 2 ноември, когато израелската войска окупира Хан Юнис и подреди на мъже на 16 и повече години да излязат и да се показват тук-там в града, вуйна ми беше там на посетители на фамилията. Тогава 22-годишна булка, тя стана очевидец по какъв начин израелските военни строиха тези мъже и момчета до стените и ги избиха в продължение на два дни.
В последна сметка вуйна ми реши да напусне фамилния дом със фамилията на сестра си в търсене на сигурност. Те се разходиха до плажа в Хан Юнис и потърсиха леговище под дърветата. Ядяха всичко, което намереха, и копаеха дупки в земята, с цел да спят, да намерят чиста вода и да я употребяват като тоалетна. Въпреки заобикалящата заплаха и непрекъснатия тон на бомбардировка, Рая, страхувайки се за сигурността на брачна половинка си, взе сложното решение да продължи пътуването си към Рафа.
При идването си Рая осъзна, че е имало още изтезания в Рафа. Никъде не можа да откри мъжа си. В продължение на дни тя се бореше с мъчителната неустановеност на ориста му. За благополучие брачният партньор й беше оживял тъкмо при тази вълна от принуждение. По-късно той умира по време на окупацията на Газа през 1967 година, погубен от израелската войска, до момента в който пътува по плажа от Хан Юнис до Рафа.
След убийството на брачна половинка си, Рая се оказа сама, самотна майка, натоварена със задачата да отгледа пет деца в компликациите и нищетата на бежанския лагер Рафах.
През 70-те години на предишния век тя е принудена да търси работа в селскостопанския бранш на Израел, работейки на полето, събирайки домати, с цел да обезпечи фамилията си.
По време на първата интифада през 1987 година Рая губи окото си, до момента в който се пробва да избави най-малкия си наследник от ръцете на израелските бойци. Тя беше ударена в окото от приклада на пушка, до момента в който се опитваше да попречи на бойците да вземат детето й.
В началото на втората интифада през 2000 година един от нейните внуци, 13-годишният Карам, беше прострелян в тила, до момента в който бягаше от пост на израелската войска, откакто хвърли камъни по бойците. Детето в безсъзнание беше откарано по неотложност в болничното заведение ал-Шифа в град Газа, само че лекарите споделиха, че няма късмет да оцелее след няколко часа.
Рая и нейната снаха, майката на Карам, бяха сложени пред агонизиращ избор: да останат в болничното заведение и да съпроводят Карам в последните му часове от живота или да се върнат в Рафа, преди контролно-пропускателните пунктове да бъдат затворени, с цел да скърбят за неговия гибел вкъщи с околните си. Несигурни дали ще им бъде разрешено да се движат сред градовете през идващите дни, те в последна сметка взеха решение да се приберат вкъщи без тялото на Карам.
През 2004 година Рафах беше подложен на това, което Израел назова Операция Дъга, грубо иронично заглавие за това, което се смяташе – по това време – за най-лошия епизод на принуждение, на който градът беше очевидец. Операцията докара до разрушаването на стотици домове в Рафа. Домът на Рая също беше отчасти опустошен по време на тази вълна от принуждение. След това, по време на войната против Газа през 2014 година, Рая загуби още един внук – ослепителен студент по инженерство, неотдавна благоприятен.
Днес, 10 години по-късно, Рая още веднъж се пробва да оцелее след военната експанзия в Рафа. Не съумях да се свържа с нея неотдавна, само че се опасявам, че тя още веднъж е изселена, гладна, студена и ужасена, копае дупки в земята, с цел да откри вода или да отиде до тоалетната на 89-годишна възраст.
Историята на моята вуйна Рая – история за страдалчество и неизменност – е историята на Рафа. Нейната история отразява трагичните истории на повече от един милион разселени палестинци, които са били принудени да търсят сигурност в граничния град. Но историята на Рафа е и история на интернационалната взаимност. Рейчъл Кори, Том Хърндал и Джеймс Милър изгубиха живота си от ръцете на израелските военни в Рафа, до момента в който самоуверено заеха позиция против бруталната окупация на Израел.
Рафах в този момент е последното леговище за палестинците в Газа на фона на към момента разгръщащ се геноцид и това е мястото, където интернационалната общественост може и би трябвало да предприеме дейности, с цел да предотврати нова Варшава или Сребреница.
Това е моментът за всеки член на световното гражданско общество, всеки, който има вяра в правата на индивида, справедливостта и свободата за всички, да се изправи против оглушителното безмълвие на своите политически водачи и да заеме позиция за дълго страдащия палестински народ.
Тъй като опасността от пагубна израелска инвазия се задава на хоризонта в Рафа, не можем да продължим да подценяваме тежкото състояние на палестинските бежанци, разселени неведнъж, заболели, гладни и принудени да се съпротивляват на очевидно етническо пречистване акция единствено с нежните си тела.
Никой не може да твърди, че не знае какво се случва през днешния ден в Рафа, в Газа, в Палестина. Истината е явна в свидетелствата на децата, претърпели геноцида, в работата на смели публицисти на място, документирали личното си кръвопролитие, в деликатно проучените отчети на специалисти, учени, правозащитници и интернационалните институции. Рафах е последната опция за интернационалната общественост да се сплоти за мир и достолепие в Палестина. Време е Рафа най-сетне да бъде в действителност в сигурност и да просперира. Време е бежанци за цялостен живот като вуйна ми Рая да намерят непрекъсната сигурност и сигурност. Време е за преустановяване на огъня и свободна Палестина.
Възгледите, изразени в тази публикация, са лични на създателя и не отразяват безусловно публицистичната позиция на Al Jazeera.
