Защо космическата совалка беше грешният кораб в неподходящото време
Когато космическата совалка Колумбия излетя от космическия център Кенеди на остров Мерит, Флорида, за първото си пътуване на 12 април 1981 г., тя постави началото на нова и вълнуваща ера на космически пътувания и изследване.
Но както Матю Х. Херш обяснява в „Dark Star: Нова история на космическата совалка“ (MIT Press), корабът се оказа скъп провал. „Космическата совалка беше смела; беше месианско“, пише той.
„И се провали.“
Взимайки заглавието си от едноименния култов научно-фантастичен филм на Джон Карпентър от 1974 г., „Тъмна звезда” разглежда 30-годишния живот със 135 полета на емблематичен американски космически кораб, от началото му през Студената война до до евентуалното си пенсиониране през 2011 г.
Това също така разкрива как една революционна идея, предназначена да надгради успеха на проекта Аполо и кацанията на Луната и да укрепи позицията на Съединените щати като безспорен лидер в космическата надпревара, скоро се оказва препятствана от бързо променящия се политически пейзаж и притежание научни интереси.
НАСА първоначално предвиждаше совалката като решаващ компонент от много по-голяма космическа програма и дори установяването на постоянно човешко присъствие в космоса. „По-малко превозно средство до звездите, отколкото лифт до летището“, пише Херш за амбициите на совалката. Но скоро политиката се намеси в мисията му.
Както обяснява авторът, когато Ричард Никсън и републиканците спечелиха президентските избори през 1968 г., самото естество на изследването на космоса се промени, тъй като цивилното финансиране на космоса започна значително да се пренасочва към военните.
Никсън, подобно на предишния президент републиканец Дуайт Айзенхауер, беше космически скептик.
Айзенхауер беше отхвърлил изстрелването на Спутник от Съветския съюз през 1957 г. като „трик“ и докато Никсън до голяма степен се съгласи, той поне можеше да види ползите за връзките с обществеността, които може да има една успешна космическа програма, особено върху националния морал.
Но скоро тази „космическа надпревара“ вече не беше просто да победим руснаците до Луната и да подобрим разбирането на човечеството за космоса, както беше при президента Джон Ф. Кенеди.
Сега фокусът беше върху други, по-малко бляскави приложения като геополитическо разузнаване и заетост в отбранителния сектор, тъй като космическите пътувания станаха част от по-широките национални политически принципи. Можеше да се правят пари от космическата програма - просто не непременно в космоса.
„Това беше космическо предприятие на печалба, власт и политика, а не идеализъм“, пише Херш. „Облечена в един вид мускулест национализъм, космическата политика на така наречените нови десни търсеше средства от данъкоплатците, за да плаща на частни компании за разработване на скъпи нови космически оръжия с надеждата, че тези субсидии ще бъдат възстановени чрез търговски дейности за космически полети, използващи същите технологии. ”
През януари 1972 г. президентът Никсън нареди на НАСА да започне разработването на нова космическа транспортна система за многократна употреба (STS) или това, което стана известно като „космическата совалка“.
Но неговата обосновка да даде зелена светлина на проекта нямаше много общо с демократизацията на космоса, както той предложи. „Совалката в крайна сметка спечели подкрепата на Никсън по най-обикновени и егоистични причини: той видя лични политически ползи в изграждането й“, пише Херш.
Совалката не само беше разглеждана като начин за успокояване на тревожните гласоподаватели, притеснени, че Америка губи престижа си на фона на продължаващия провал във Виетнам, но също така щеше да бъде голяма полза за заетостта в аерокосмическата промишленост в Калифорния, родния щат на Никсън, който беше критичен за преизбирането му.
Проектирана по време на Студената война — и вдъхновена от нацистки ракетни самолети като Silbervogel и Messerschmitt Me 163 Komet — совалката също се смяташе за идеалното превозно средство за шпиониране на Русия. В действителност ВВС на САЩ настояха първоначалните проекти да бъдат преконфигурирани така, че товарният капацитет да е достатъчно голям, за да побере телескопична камера с размерите и формата на училищен автобус.
Първоначалният дизайн беше претърпял някои корекции, дотолкова, че „совалката претърпя физически трансформации между 1969 и 1972 г., които объркаха дизайна й, докато повторното използване и дори основната безопасност бяха фатално компрометирани“, добавя Херш.
Десетилетие по-късно, когато совалката предприе първия си полет през април 1981 г., отношенията между Съединените щати и Съветския съюз вече бяха лоши и бързо се влошаваха. За тази цел ролята на космическата совалка остава ключова за националната сигурност. Наред с конвенционалните астрономически експерименти, класифицирани мисии бяха използвани за изстрелване на сателити за наблюдение и комуникация за агенции като Националната служба за разузнаване на САЩ и Централното разузнавателно управление.
Но докато първоначалният успех на совалката можеше да демонстрира способността на Америка да надхитри Съветите в космическата надпревара, по-голямата част от нейните мисии бяха извършени дълго след края на Студената война и бяха прекарани в научни изследвания, а не в надничане тайно зад желязната завеса.
И все пак, твърди Херш, в много отношения совалката е била грешният кораб в грешния момент. „Совалката беше съзнателно погрешно решение на проблем, по-късно обявено за успех, но никакви ремонти след строителството не можаха да поправят недостатъците й“, пише той.
Тези дефекти, създадени от комбинация от институционален натиск, политическа намеса и лошо управление на риска, доведоха до катастрофите на двете космически совалки – Challenger, който избухна само 73 секунди след изстрелването през януари 1986 г., и Columbia, която се разпадна, навлизайки отново в земната атмосфера през февруари 2003 г. — не е съвсем изненадващо.
И двете събития доведоха до смъртта на всичките седем астронавти на борда, но нито едно от тях не доведе до незабавно отмяна на програмата на совалката. „Вместо това изгубените астронавти от „Чалънджър“ и „Колумбия“ станаха мъченици на американското технологично величие, като нацията почита загубата им, без да поставя под съмнение необходимостта от тяхната смърт“, пише Херш.
Колумбия беше такъв пример.
Когато беше ударен от отломки при изстрелването през 2003 г., беше предложено астронавтите да извършат космическа разходка, за да поправят повредата на ключовата му изолация, докато е в орбита, преди завръщането му.
Все пак „броячите на зърна“ в НАСА отхвърлиха искането, цитирайки „изчисления, показващи висок риск и ниска вероятност за успех“, пише Херш. Това беше, добавя той, „вземане на решения чрез статистика“. За съжаление статистиката в крайна сметка не беше в полза на Колумбия.
Въпреки трагедиите, совалката продължи да лети още седем години след катастрофата на Колумбия, съществувайки като това, което Херш нарича „работещ паметник на лош дизайн“, който работи „под нарастващата тежест на собствената си история“.
Изстреля и ремонтира сателити, проведе научни изследвания и продължи ключовата си роля в подпомагането на изграждането на Международната космическа станция.
Последната мисия на совалката, извършена от Atlantis, кацна на 21 юли 2011 г., спускайки завесата на 30-годишното обслужване на програмата.
Но, както твърди Херш, надписът винаги е бил на стената.
„През последните две десетилетия на совалката над нея витаеше наследство от страх“, пише той.
„След януари 1986 г. тромавата крехкост на совалката и склонността към проблеми се превърнаха в нейната трайна идентичност; летенето на кораба през 90-те и 2000-те години често означаваше просто поддържането му годен за полет, задача, споделена от хиляди работници и изпълнители в НАСА, но за която астронавтите поеха най-големите рискове.“
Проблемът беше, че космическата совалка просто беше твърде скъпа, за да бъде изхвърлена веднага.
С други думи, това беше класически пример за заблуда на невъзстановимите разходи.
„Като единственият човешки космически кораб в Америка, совалката стана сред първите от поредица институции, „твърде големи, за да се провалят“, пише Херш. „Докато НАСА лети със совалката, ще има по-малко пари за финансиране на алтернативи, но поради липсата на алтернативи, совалката все още трябва да лети.“
Разбира се, разходите за програмата на космическата совалка продължиха да растат спираловидно и до края на нейния живот от 135 полета бяха изразходвани почти 200 милиарда долара (по отношение на 2010 г.).
„Като човешки космически кораб, като експериментално превозно средство за частично многократна употреба и като ракета-носител за тежко повдигане, совалката беше осезаем (макар и скъп) успех“, пише Херш.
Но „като трансформиращо средство за промяна на парадигмата на изследването на космоса обаче, това беше зашеметяващо разочарование.“
