Защо космическата совалка беше грешният кораб в неподходящото време

Когато галактическата совалка Колумбия излетя от галактическия център Кенеди на остров Мерит, Флорида, за първото си пътешестване на 12 април 1981 година, тя сложи началото на нова и вълнуваща епоха на галактически пътувания и проучване.

Но както Матю Х. Херш изяснява в „ Dark Star: Нова история на галактическата совалка “ (MIT Press), корабът се оказа безценен неуспех. „ Космическата совалка беше смела; беше месианско “, написа той.

„ И се провали. “

Взимайки заглавието си от едноименния паметен научно-фантастичен филм на Джон Карпентър от 1974 година, „ Тъмна звезда ” преглежда 30-годишния живот със 135 полета на емблематичен американски галактически транспортен съд, от началото му през Студената война до до възможното си пенсиониране през 2011 година

Това също по този начин разкрива по какъв начин една революционна концепция, предопределена да надгради триумфа на плана Аполо и кацанията на Луната и да укрепи позицията на Съединените щати като неоспорим водач в галактическата конкуренция, скоро се оказва препятствана от бързо изменящия се политически пейзаж и владеене научни ползи.

НАСА в началото предвиждаше совалката като решителен съставен елемент от доста по-голяма галактическа стратегия и даже установяването на непрекъснато човешко наличие в космоса. „ По-малко транспортно средство до звездите, в сравнение с въжен превоз до летището “, написа Херш за упоритостите на совалката. Но скоро политиката се намеси в задачата му.

Както изяснява създателят, когато Ричард Никсън и републиканците завоюваха президентските избори през 1968 година, самото естество на проучването на космоса се промени, защото цивилното финансиране на космоса стартира доста да се пренасочва към военните.

Никсън, сходно на предходния президент републиканец Дуайт Айзенхауер, беше галактически песимист.

Айзенхауер беше отхвърлил изстрелването на Спутник от Съветския съюз през 1957 година като „ трик “ и до момента в който Никсън значително се съгласи, той най-малко можеше да види изгодите за връзките с обществеността, които може да има една сполучлива галактическа стратегия, изключително върху националния морал.

Но скоро тази „ галактическа конкуренция “ към този момент не беше просто да победим руснаците до Луната и да подобрим разбирането на човечеството за космоса, както беше при президента Джон Ф. Кенеди.

Сега фокусът беше върху други, по-малко блестящи приложения като геополитическо разузнаване и претовареност в отбранителния бранш, защото галактическите пътувания станаха част от по-широките национални политически правила. Можеше да се вършат пари от галактическата стратегия - просто не безусловно в космоса.

„ Това беше галактическо дружество на облага, власт и политика, а не идеализъм “, написа Херш. „ Облечена в един тип мускулест шовинизъм, галактическата политика на по този начин наречените нови десни търсеше средства от данъкоплатците, с цел да заплаща на частни компании за създаване на скъпи нови галактически оръжия с вярата, че тези дотации ще бъдат възобновени посредством търговски действия за галактически полети, употребяващи същите технологии. ”

През януари 1972 година президентът Никсън подреди на НАСА да стартира създаването на нова галактическа транспортна система за многократна приложимост (STS) или това, което стана известно като „ галактическата совалка “.

Но неговата аргументация да даде зелена светлина на плана нямаше доста общо с демократизацията на космоса, както той предложи. „ Совалката в последна сметка завоюва поддръжката на Никсън по най-обикновени и егоистични аргументи: той видя персонални политически изгоди в построяването й “, написа Херш.

Совалката освен беше обсъждана като метод за усмиряване на тревожните гласоподаватели, обезпокоени, че Америка губи престижа си на фона на продължаващия неуспех във Виетнам, само че също по този начин щеше да бъде огромна изгода за заетостта в аерокосмическата индустрия в Калифорния, родния щат на Никсън, който беше сериозен за преизбирането му.

Проектирана по време на Студената война — и въодушевена от нацистки ракетни самолети като Silbervogel и Messerschmitt Me 163 Komet —  совалката също се смяташе за идеалното транспортно средство за шпиониране на Русия. В реалност Военновъздушни сили на Съединени американски щати настояха първичните планове да бъдат преконфигурирани по този начин, че товарният потенциал да е задоволително огромен, с цел да побере телескопична камера с размерите и формата на учебен рейс.

Първоначалният дизайн беше претърпял някои корекции, дотолкоз, че „ совалката претърпя физически трансформации сред 1969 и 1972 година, които объркаха дизайна й, до момента в който повторното потребление и даже главната сигурност бяха съдбовно компрометирани “, прибавя Херш.

Десетилетие по-късно, когато совалката предприе първия си полет през април 1981 година, връзките сред Съединените щати и Съветския съюз към този момент бяха неприятни и бързо се влошаваха. За тази цел ролята на галактическата совалка остава основна за националната сигурност. Наред с стандартните астрономически опити, класифицирани задачи бяха употребявани за изстрелване на спътници за наблюдаване и връзка за организации като Националната работа за разузнаване на Съединени американски щати и Централното разследващо ръководство.

Но до момента в който първичният триумф на совалката можеше да показва способността на Америка да надхитри Съветите в галактическата конкуренция, по-голямата част от нейните задачи бяха осъществени дълго след края на Студената война и бяха прекарани в научни проучвания, а не в надничане скрито зад желязната завеса.

И въпреки всичко, твърди Херш, в доста връзки совалката е била неверният транспортен съд в неверния миг. „ Совалката беше умишлено неправилно решение на проблем, по-късно оповестено за триумф, само че никакви поправки след строителството не можаха да поправят минусите й “, написа той.

Тези недостатъци, основани от композиция от институционален напън, политическа интервенция и неприятно ръководство на риска, доведоха до злополуките на двете галактически совалки – Challenger, който избухна единствено 73 секунди след изстрелването през януари 1986 година, и Columbia, която се разпадна, навлизайки още веднъж в земната атмосфера през февруари 2003 година — не е напълно изненадващо.

И двете събития доведоха до гибелта на всичките седем астронавти на борда, само че нито едно от тях не докара до неотложно анулация на програмата на совалката. „ Вместо това изгубените астронавти от „ Чалънджър “ и „ Колумбия “ станаха мъченици на американското софтуерно великолепие, като нацията уважава загубата им, без да слага под подозрение нуждата от тяхната гибел “, написа Херш.

Колумбия беше подобен образец.

Когато беше ударен от парчета при изстрелването през 2003 година, беше препоръчано астронавтите да извършат галактическа разходка, с цел да поправят повредата на основната му изолираност, до момента в който е в орбита, преди завръщането му.

Все отново „ броячите на зърна “ в НАСА отхвърлиха настояването, цитирайки „ калкулации, показващи висок риск и ниска възможност за триумф “, написа Херш. Това беше, прибавя той, „ взимане на решения посредством статистика “. За страдание статистиката в последна сметка не беше в интерес на Колумбия.

Въпреки нещастията, совалката продължи да лети още седем години след злополуката на Колумбия, съществувайки като това, което Херш назовава „ работещ монумент на неприятен дизайн “, който работи „ под възходящата тежест на личната си история “.

Изстреля и ремонтира спътници, организира научни проучвания и продължи основната си роля в подпомагането на построяването на Международната галактическа станция.

Последната задача на совалката, осъществена от Atlantis, кацна на 21 юли 2011 година, спускайки завесата на 30-годишното обслужване на програмата.

Но, както твърди Херш, надписът постоянно е бил на стената.

„ През последните две десетилетия на совалката над нея витаеше завещание от боязън “, написа той.

„ След януари 1986 година тромавата чупливост на совалката и склонността към проблеми се трансфораха в нейната трайна идентичност; летенето на кораба през 90-те и 2000-те години постоянно означаваше просто поддържането му кадърен за полет, задача, споделена от хиляди служащи и реализатори в НАСА, само че за която астронавтите поеха най-големите опасности. “

Проблемът беше, че галактическата совалка просто беше прекомерно скъпа, с цел да бъде изхвърлена незабавно.

С други думи, това беше типичен образец за илюзия на невъзстановимите разноски.

„ Като единственият човешки галактически транспортен съд в Америка, совалката стана измежду първите от поредност институции, „ прекомерно огромни, с цел да се провалят “, написа Херш. „ Докато НАСА лети със совалката, ще има по-малко пари за финансиране на други възможности, само че заради неналичието на други възможности, совалката към момента би трябвало да лети. “

Разбира се, разноските за програмата на галактическата совалка продължиха да порастват спираловидно и до края на нейния живот от 135 полета бяха изразходвани съвсем 200 милиарда $ (по отношение на 2010 г.).

„ Като човешки галактически транспортен съд, като пробно транспортно средство за отчасти многократна приложимост и като ракета-носител за тежко покачване, совалката беше осезателен (макар и скъп) триумф “, написа Херш.

Но „ като трансформиращо средство за смяна на парадигмата на проучването на космоса обаче, това беше зашеметяващо отчаяние. “