Здравеопазването в Газа е в състояние на остра травма

На 7 октомври моето утро стартира като всяко друго, най-малко на пръв взор. Като ординатор по хирургия, който доста се гордее с работата си, направих обиколките си с пациенти измежду нормалната блъсканица на болничното заведение и по-късно се намесих, с цел да оперирам незабавен случай дружно с един от моите ментори.

Когато усетих металната безчувственост на скалпела в ръката си обаче, може би за първи път в кариерата си, не почувствах тръпка. Не изпитах дълбоката наслада, която нормално идва с опцията да подобря живота на човек на операционната маса.

Лекуващият ми хирург усети, че нещо не е наред и ме попита какво не е наред.

Споделих с него новината, която получих от майка ми вкъщи: бомбардировката беше почнала. Газа, моят дом, беше нападнат.

Той слушаше и в очите му започнаха да се пълнят сълзи. Когато го видях, който не е палестинец, да споделя болката ми, нещо се пропука в мен и се пречупих. Той ме прегърна и ми сподели: „ Семейството ти ще се оправи. Всички сме с вас. “

Наистина правя оценка неговата взаимност и солидарността, която получих от този момент на доста от моите американски сътрудници. Днес аз съм единственият подготвен в Газа хирург в Съединените щати и не е елементарно.

Емоционално съм отпаднал и обхванат от паники. Гледайки нападението над Газа отдалеко, се усещам беззащитен, разрушен.

Знам, че е голяма привилегия да работя и образовам в американската система. От 7 октомври обаче се усещам по този начин, като че ли съществуването ми е разграничено сред два изцяло разнообразни, несвързани свята.

Прекарвам дните си в грижи и грижи за моите пациенти тук, в Америка. Ще бъде ли прострелян още веднъж господин Джоунс, откакто бъде изписан? Застраховката на госпожа Лопес утвърди ли интервенцията, от която се нуждае?

Но до момента в който върша всичко по силите си, с цел да оказа помощ на тях и фамилиите им, по едно и също време с това пострадвам за фамилията си, околните си и затруднените си сътрудници вкъщи. Как моята овдовяла, стара майка ще може да измине километри на безвредно място, подложена на интензивна бомбардировка, с нейния осакатяващ артрит – положение, което значително е оставено нелекувано, тъй като Израел неведнъж отхвърляше да й даде позволение за излизане, с цел да потърси лекуване в чужбина? Ще намерят ли тя и другите ми родственици храна, заслон? Кога ще мога да чуя гласовете им още веднъж?

Семейството ми в Газа е подложено на интензивни израелски бомбардировки от 7 октомври. Те изминаха километри от в този момент разрушената северна Газа на юг, реалокираха се от леговище на леговище минимум шест пъти, само че не можаха да намерят сигурност, т.к. Въздушните набези на Израел не щадят място в Газа, в това число региони, избрани за „ безвредни “ от самата израелска войска. В един миг те потърсиха леговище в двора на болничното заведение ал-Шифа, само че в последна сметка Израел атакува и там – военно закононарушение съгласно интернационалното право. Нашият фамилен дом, мястото на моите най-скъпи мемоари от детството, където организирахме сватбата на брат ми и погребението на татко ми, също беше погубен.

Семейството ми към този момент е без дом. Не им се дава никакво достолепие и са принудени да живеят в спонтанна палатка, както моите баба и дядо в миналото, откакто бяха изгонени от селото си по време на Накба.

През 1948 година моите баба и дядо бяха изтласкани от тяхното село, Хамама, където живееха кротичък, проспериращ живот един до друг със своите еврейски съседи. След като бяха изгонени от домовете им, тяхната еднаквост и политически права бяха заличени и те бяха превърнати в непрекъснати бежанци. След тази злополука, по-късно тежко закононарушение фамилията ми някак съумя да построи нов живот от нулата в Газа. Но всяка бомбена акция, всяка офанзива против нашия дом възобновява транспоколенческата контузия, която придобихме по време на Накба. И в този момент фамилията ми още веднъж е разселено, в палатка, без корени и нестабилно за бъдещето.

При това последно нахлуване против Газа изгубих доста членове на огромното ми семейство, в това число трима братовчеди, от израелските бомбардировки. Други двама братовчеди са били отвлечени без причина. Моите оживели членове на фамилията са живи ужаси, които провокират въображението. Ситуацията е изключително травматична за децата. Моят племенник Адам в този момент се опасява от тъмното и е развил нощни страхове и инконтиненция.

Повече от три месеца не мога да повеждам видео чат със фамилията си заради телекомуникационни усложнения. Брат ми съумя да ми изпрати фотография на себе си и на членовете на фамилията ми преди повече от месец, откакто съумя да се свърже с египетска телефонна услуга посредством роуминг. Гледайки фотографията, бях ужасяващ какъв брой доста тегло бяха изгубили всички те, съвсем кожа по кост. Само за няколко седмици лицето на майка ми също се беше набръчкало съвсем до неразбираемост.

От 7 октомври повече от 30 000 души – повече от две трети от които дами и деца – са били убити в Газа. Около 70 000 други са ранени и минимум 1,7 милиона души са разселени.

Всеки ден се безпокоя за фамилията си и за хората си. Но като хирург, който знае добре по какъв начин опазването на здравето е главният избавителен пояс за всяко общество, аз също се безпокоя за безмилостните, противозаконни офанзиви на Израел против здравната система на Газа.

Към момента на писане единствено 12 от 36-те лечебни заведения в Газа действат отчасти. Моето здравно учебно заведение, Ислямският университет в Газа, беше унищожено дружно с единствения център за лекуване на рак в Ивицата. Това значи, че хиляди студенти по медицина няма да могат да продължат образованието си в Газа, а пациентите с рак са изгубили своя към този момент стеснен достъп до грижи за рак в обозримо бъдеще.

Израелските офанзиви против опазването на здравето не са ориентирани единствено към инфраструктура. Според неотдавнашен отчет на The Healthcare Workers Watch – Palestine повече от 400 здравни служащи са били убити в Газа от началото на войната. Сред тях са някогашният декан на моето здравно учебно заведение доктор Омар Фервана и няколко наставлявани, в това число доктор Исра Ал-Ашкар, доста общителен резидент по анестезиология, и доктор Ибтихал Ал-Астал, извънреден стажант.

Освен това израелската войска отвлече минимум 110 здравни служащи в Газа. Семействата на тези здравни служащи, които бяха отвлечени от работните им места, не знаят къде се намират сега и даже не знаят дали са мъртви или живи.

Откакто се помня желаех да стана хирург. Не единствено хирург, само че и един от най-квалифицираните хирурзи в цяла Палестина. От ранна възраст разбирах бремето на предотвратимата гибел, носено от всички палестинци, живеещи под окупация, и желаех да направя всичко допустимо, с цел да оказа помощ на моя народ. Никога не съм желал да отида в чужбина и да остана там, в никакъв случай не съм мечтал да употребявам образованието си по хирургия, с цел да се освободя от пандиза навън, в който всички бяхме затворени. Моето хирургическо образование постоянно е било част от обществения ми контракт с моите хора – задачата ми постоянно е била да науча колкото мога повече, след което да се върна вкъщи, с цел да употребявам това познание, с цел да оказа помощ на моите хора.

От началото на образованието ми в Съединените щати имах опцията да се върна вкъщи два пъти, с цел да преподавам съществени хирургични умения и Advanced Trauma Life Support на студенти по медицина в Газа. Сега, до момента в който безпомощно следя отдалеко офанзивите, на които понасят здравните служащи, получавам вести от тези някогашни студенти. Те ми описват за нечовешките условия, в които работят, в това число неналичието на съществени медикаменти като анестетици, нужни за ампутации на деца. Те ми описват за свои сътрудници, които са били ранени, убити или отвлечени от израелската войска.

Трудно е да се опише какъв брой мъчително е да слушаш техните свидетелства и да наблюдаваш тяхното страдалчество и страданието на хората, които се пробват да лекуват при отвратителни условия, отдалеко.

За благополучие, тук, в Съединени американски щати, съм заобиколен от пациенти, фамилии, студенти, сърезиденти, медицински сестри и поданици, които осъзнават все по-задълбочаващите се битки и премеждия на палестинците в Газа. Те освен ме поддържат, само че и приказват срещу тези несправедливости, които не ги засягат персонално. Те работят неуморно, с цел да подсигуряват, че целенасочените офанзиви против здравни служащи като тези, които сме виждали в Газа, няма да станат норма. Много от тях приканиха за непрекъснато преустановяване на огъня, с цел да спрат офанзивите против здравните служащи и инфраструктурата на Палестина.

Тяхната морална изясненост и мощ на духа ми дават мощ и вяра за бъдещето.

И въпреки всичко, за жалост, са в малцинство. Медицинската общественост като цяло мълчи или даже е съизвършител в продължаващите офанзиви против палестинското опазване на здравето. Няколко лечебни заведения и университетски институти издадоха едностранчиви изказвания в поддръжка на израелския режим и цензурираха своите студенти и личен състав, които се оповестиха против геноцида, който той прави в Газа и на Западния бряг.

Това равнодушие разрушава сърцето ми, само че не нарушава решимостта ми. Като палестински хирург, фантазията ми постоянно е била да употребявам образованието и знанията си, с цел да изградя самостоятелна и способена здравна и просветителна система в Палестина – такава, която да ни разреши да образоваме умело личните си лекари, да се отнасяме с почитание към личните си пациенти и да оказваме помощ на нашите нацията просперира и доближава своя голям капацитет.

Въпреки гибелта и разрушенията, на които в този момент сме очевидци в Палестина, не съм се отказал от тази фантазия. Знам обаче, че фантазията ми не може да стане действителност без реализиране на правдивост и дългогодишен мир, учреден на правдивост, достолепие и равни права за всички. За тази цел приканвам международната здравна общественост да се причисли към мен в настояването за преустановяване на огъня и завършек на офанзивите против нашите сътрудници, против лечебни заведения и други медицински заведения в Палестина. Знам, че фантазиите към момента могат да се трансфорат в действителност, само че единствено ние приказваме в един глас против това посягане върху нашата специалност.

Възгледите, изразени в тази публикация, са лични на създателя и не отразяват безусловно публицистичната позиция на Al Jazeera.