Здравеопазването в Газа е в състояние на остра травма
На 7 октомври моето утро започна като всяко друго, поне на пръв поглед. Като ординатор по хирургия, който много се гордее с работата си, направих обиколките си с пациенти сред обичайната суматоха на болницата и след това се намесих, за да оперирам спешен случай заедно с един от моите ментори.
Когато усетих металната студенина на скалпела в ръката си обаче, може би за първи път в кариерата си, не почувствах тръпка. Не изпитах дълбоката радост, която обикновено идва с възможността да подобря живота на човек на операционната маса.
Лекуващият ми хирург усети, че нещо не е наред и ме попита какво не е наред.
Споделих с него новината, която получих от майка ми у дома: бомбардировката беше започнала. Газа, моят дом, беше атакуван.
Той слушаше и в очите му започнаха да се пълнят сълзи. Когато го видях, който не е палестинец, да споделя болката ми, нещо се пропука в мен и се пречупих. Той ме прегърна и ми каза: „Семейството ти ще се оправи. Всички сме с вас.“
Наистина оценявам неговата солидарност и солидарността, която получих оттогава на много от моите американски колеги. Днес аз съм единственият обучен в Газа хирург в Съединените щати и не е лесно.
Емоционално съм изтощен и погълнат от тревоги. Гледайки нападението над Газа отдалеч, се чувствам безпомощен, разбит.
Знам, че е огромна привилегия да работя и обучавам в американската система. От 7 октомври обаче се чувствам така, сякаш съществуването ми е разделено между два напълно различни, несвързани свята.
Прекарвам дните си в грижи и грижи за моите пациенти тук, в Америка. Ще бъде ли прострелян отново г-н Джоунс, след като бъде изписан? Застраховката на г-жа Лопес одобри ли операцията, от която се нуждае?
Но докато правя всичко по силите си, за да помогна на тях и семействата им, едновременно с това страдам за семейството си, близките си и затруднените си колеги у дома. Как моята овдовяла, възрастна майка ще може да измине километри на безопасно място, подложена на интензивна бомбардировка, с нейния осакатяващ артрит – състояние, което до голяма степен е оставено нелекувано, защото Израел многократно отказваше да й даде разрешение за излизане, за да потърси лечение в чужбина? Ще намерят ли тя и другите ми роднини храна, подслон? Кога ще мога да чуя гласовете им отново?
Семейството ми в Газа е подложено на интензивни израелски бомбардировки от 7 октомври. Те изминаха километри от сега разрушената северна Газа на юг, преместиха се от убежище на убежище най-малко шест пъти, но не можаха да намерят безопасност, т.к. Въздушните нападения на Израел не щадят място в Газа, включително райони, определени за „безопасни“ от самата израелска армия. В един момент те потърсиха убежище в двора на болницата ал-Шифа, но в крайна сметка Израел нападна и там – военно престъпление според международното право. Нашият семеен дом, мястото на моите най-скъпи спомени от детството, където проведохме сватбата на брат ми и погребението на баща ми, също беше унищожен.
Семейството ми вече е без дом. Не им се дава никакво достойнство и са принудени да живеят в импровизирана палатка, както моите баба и дядо някога, след като бяха изгонени от селото си по време на Накба.
През 1948 г. моите баба и дядо бяха изтласкани от тяхното село, Хамама, където живееха мирен, проспериращ живот рамо до рамо със своите еврейски съседи. След като бяха изгонени от домовете им, тяхната идентичност и политически права бяха заличени и те бяха превърнати в постоянни бежанци. След тази катастрофа, след това тежко престъпление семейството ми някак успя да изгради нов живот от нулата в Газа. Но всяка бомбена кампания, всяка атака срещу нашия дом възобновява транспоколенческата травма, която придобихме по време на Накба. И сега семейството ми отново е разселено, в палатка, без корени и несигурно за бъдещето.
При това последно нападение срещу Газа загубих много членове на голямото ми семейство, включително трима братовчеди, от израелските бомбардировки. Други двама братовчеди са били отвлечени без причина. Моите оцелели членове на семейството са живи ужаси, които предизвикват въображението. Ситуацията е особено травматична за децата. Моят племенник Адам сега се страхува от тъмното и е развил нощни страхове и инконтиненция.
Повече от три месеца не мога да водя видео чат със семейството си поради телекомуникационни затруднения. Брат ми успя да ми изпрати снимка на себе си и на членовете на семейството ми преди повече от месец, след като успя да се свърже с египетска телефонна услуга чрез роуминг. Гледайки снимката, бях ужасен колко много тегло бяха загубили всички те, почти кожа по кост. Само за няколко седмици лицето на майка ми също се беше набръчкало почти до неузнаваемост.
От 7 октомври повече от 30 000 души – повече от две трети от които жени и деца – са били убити в Газа. Около 70 000 други са ранени и най-малко 1,7 милиона души са разселени.
Всеки ден се тревожа за семейството си и за хората си. Но като хирург, който знае добре как здравеопазването е основният спасителен пояс за всяко общество, аз също се тревожа за безмилостните, незаконни атаки на Израел срещу здравната система на Газа.
Към момента на писане само 12 от 36-те болници в Газа функционират частично. Моето медицинско училище, Ислямският университет в Газа, беше унищожено заедно с единствения център за лечение на рак в Ивицата. Това означава, че хиляди студенти по медицина няма да могат да продължат обучението си в Газа, а пациентите с рак са загубили своя вече ограничен достъп до грижи за рак в обозримо бъдеще.
Израелските атаки срещу здравеопазването не са насочени само към инфраструктура. Според скорошен доклад на The Healthcare Workers Watch – Palestine повече от 400 здравни работници са били убити в Газа от началото на войната. Сред тях са бившият декан на моето медицинско училище д-р Омар Фервана и няколко наставлявани, включително д-р Исра Ал-Ашкар, много любезен резидент по анестезиология, и д-р Ибтихал Ал-Астал, изключителен стажант.
Освен това израелската армия отвлече най-малко 110 здравни работници в Газа. Семействата на тези здравни работници, които бяха отвлечени от работните им места, не знаят къде се намират в момента и дори не знаят дали са мъртви или живи.
Откакто се помня исках да стана хирург. Не само хирург, но и един от най-квалифицираните хирурзи в цяла Палестина. От ранна възраст разбирах бремето на предотвратимата смърт, носено от всички палестинци, живеещи под окупация, и исках да направя всичко възможно, за да помогна на моя народ. Никога не съм искал да отида в чужбина и да остана там, никога не съм мечтал да използвам обучението си по хирургия, за да се освободя от затвора на открито, в който всички бяхме затворени. Моето хирургическо обучение винаги е било част от социалния ми договор с моите хора – целта ми винаги е била да науча колкото мога повече, след което да се върна у дома, за да използвам това знание, за да помогна на моите хора.
От началото на обучението ми в Съединените щати имах възможността да се върна у дома два пъти, за да преподавам основни хирургични умения и Advanced Trauma Life Support на студенти по медицина в Газа. Сега, докато безпомощно наблюдавам отдалеч атаките, на които понасят здравните работници, получавам новини от тези бивши студенти. Те ми разказват за нечовешките условия, в които работят, включително липсата на основни лекарства като анестетици, необходими за ампутации на деца. Те ми разказват за свои колеги, които са били ранени, убити или отвлечени от израелската армия.
Трудно е да се опише колко болезнено е да слушаш техните свидетелства и да наблюдаваш тяхното страдание и страданието на хората, които се опитват да лекуват при отвратителни условия, отдалеч.
За щастие, тук, в САЩ, съм заобиколен от пациенти, семейства, студенти, сърезиденти, медицински сестри и жители, които осъзнават все по-задълбочаващите се борби и страдания на палестинците в Газа. Те не само ме подкрепят, но и говорят против тези несправедливости, които не ги засягат лично. Те работят неуморно, за да гарантират, че целенасочените атаки срещу здравни работници като тези, които сме виждали в Газа, няма да станат норма. Много от тях призоваха за постоянно прекратяване на огъня, за да спрат атаките срещу здравните работници и инфраструктурата на Палестина.
Тяхната морална яснота и сила на духа ми дават сила и надежда за бъдещето.
И все пак, за съжаление, са в малцинство. Медицинската общност като цяло мълчи или дори е съучастник в продължаващите атаки срещу палестинското здравеопазване. Няколко болници и академични институти издадоха едностранчиви изявления в подкрепа на израелския режим и цензурираха своите студенти и персонал, които се обявиха срещу геноцида, който той извършва в Газа и на Западния бряг.
Това безразличие разбива сърцето ми, но не нарушава решимостта ми. Като палестински хирург, мечтата ми винаги е била да използвам обучението и знанията си, за да изградя независима и компетентна здравна и образователна система в Палестина – такава, която да ни позволи да обучаваме компетентно собствените си лекари, да се отнасяме с уважение към собствените си пациенти и да помагаме на нашите нацията просперира и достига своя огромен потенциал.
Въпреки смъртта и разрушенията, на които сега сме свидетели в Палестина, не съм се отказал от тази мечта. Знам обаче, че мечтата ми не може да стане реалност без постигане на справедливост и дълготраен мир, основан на справедливост, достойнство и равни права за всички. За тази цел призовавам световната медицинска общност да се присъедини към мен в искането за прекратяване на огъня и край на атаките срещу нашите колеги, срещу болници и други медицински заведения в Палестина. Знам, че мечтите все още могат да се превърнат в реалност, но само ние говорим в един глас срещу това посегателство върху нашата професия.
Възгледите, изразени в тази статия, са собствени на автора и не отразяват непременно редакционната позиция на Al Jazeera.
