Деликатният баланс в контрола върху екстремизма
Най-фундаменталното задължение на всяка държава е да пази своите граждани в безопасност от външни или вътрешни заплахи, но също и от самата държава. Този акт на балансиране е предизвикателство за всички либерални демократични държави.
Законодателството за борба с тероризма съществува, за да ограничи насилствените действия или заплахи от политически, религиозни или идеологически ръководени групи, насочени към сплашване на граждани и правителства. И все пак има групи, които разпространяват екстремни идеологии, които може да се стремят да заменят либералната демокрация със свои собствени алтернативи, но спират да извършват или насърчават терористични актове.
В Обединеното кралство съществува празнина между нейната омраза реч и закони за борба с тероризма, в които такива групи не могат само да действат, но и да получават публично финансиране. Тази празнина е една, която консервативното правителство се опитва да запълни с нова дефиниция на екстремизма. Някои високопоставени политици и религиозни лидери предупредиха, че опитът може да ограничи свободата на словото и да впримчи законни организации. Този дебат има отзвук и на други места.
Германската политика беше разтърсена от разкрития за крайнодясната партия „Алтернатива за Германия“ (AfD). Една пета от парламентарните служители на партията са били посочени като екстремисти от разузнавателните служби или са били членове на определени екстремистки организации, според телевизионно проучване. Някои хора смятат, че самата AfD трябва да бъде обявена за забранена група. Въпросът илюстрира дилемите, пред които са изправени либералните демокрации. Много членове на AfD имат убеждения, несъвместими с ценностите, изложени в конституцията на Германия. И все пак забраната на партия, подкрепяна от една пета от гласоподавателите, сама по себе си е трудно съвместима с ценностите на либералната демокрация.
Междувременно Франция преследва „антисепаратистки“ политики, насочени главно към ограничаване на ислямизма екстремизъм. Тяхната ефективност при справяне с радикализацията е несигурна, въпреки че критиците твърдят, че те стигматизират мюсюлманските граждани и влошават социалното разделение.
Насилственият екстремизъм в Обединеното кралство може да е както от ислямистки, така и от неонацистки групи. Насоките на правителството се разкриват на фона на напрежението в обществото заради конфликта Израел-Хамас, със седмични пропалестински протести и неотдавнашни увеличения както на антисемитски инциденти, така и на случаи на антимюсюлманска омраза.
Стремежът да се попречи на екстремистките групи да се ангажират с публичните власти и да получат обществени средства е похвален, но изпълнението е по-малко. Мотивите на правителството не са само предизборни и имат също толкова общо с решимостта на Майкъл Гоув, секретар на общността, да прокара промени преди избори, които неговата партия вероятно ще загуби. Стремежът да се ограничат определени групи и оратори, включително онези, за които съдилищата са установили, че симпатизират на джихадистите, е положителна стъпка. И все пак консерваторите не са в състояние да осигурят трайна промяна в начина, по който Обединеното кралство дефинира екстремизма, като се има предвид собствената им скорошна неспособност да идентифицират ясно явния расизъм в собствените си редици.
Въпреки че правителството е правилно да се тревожи от вдъхновението за насилствени атаки, разширеното определение на екстремизма наистина рискува да има смразяващи ефекти върху свободата на словото. Той разширява обхвата на „екстремизма“, за да включи всеки, който се стреми да „отрича“ основните права на другите. Въпреки уверенията в противното от Гоув, това е определение, което и двете страни в дебата за правата на транссексуалните биха твърдяли, че включва техните противници - нито едно от тях не е проблем за службите за сигурност.
В по-широк план, новата дефиниция допринася за обезпокоителното разширяване на това, което представлява вреден екстремизъм, далеч от физическите действия и директното подбуждане към идеология и набор от вярвания. При постигането на трудния баланс между свобода и безопасност правителствата трябва да грешат по отношение на свободното изразяване и правото на несъгласие.
