Израел изравни дома ми, уби семейството ми. Но аз запалих свещ за Газа
Дейр ел-Балах, Ивицата Газа — Докато се сбогуваме с 2023 г. и посрещаме 2024 г., трагичните сцени на продължаващата война продължават да съществуват в Газа.
Кой би могъл да предвиди такова широко разпространено опустошение, загуба на живот, болка и сълзи? Кой би могъл да предвиди изселването, прогонването, сплашването и страданието? Кой би могъл да предвиди глада, жаждата, бедността и сушата?
От началото на войната на 7 октомври всички ужаси и кошмари изглежда са се събрали в живота ни в Ивицата Газа.
Всеки ден, докато докладвахме от болница Ал-Акса заедно с брат ми, който ме придружава, ние се борим да намерим подходящи имена за тази война сред безбройните мъчителни истории, които срещаме.
И все пак нито един дескриптор не изглежда адекватен. Безпрецедентна война? Безсрамна война? Война срещу бебета, болници и места за поклонение? Сред ежедневните ужаси ние сме съгласни с един термин: геноцид.
Докато посрещаме Нова година, подобно на много палестинци в Газа, аз се оказвам без дом, разселен със семейството си на юг, заедно със стотици хиляди, борещи се с постоянната заплаха от принудително разселване.
В началото на войната моят апартамент и сградата, в която живеех, претърпяха сериозни щети от близката бомбардировка. Преместих се в дома на родителите ми, който тогава беше повреден от бомбардировка в близост до него. След това потърсихме убежище в дома на семейството на съпруга ми, само за да получим заповеди за евакуация от израелската армия, за да се преместим на юг.
През време на бомбардировки, терор и безмилостни усилия да осигурим най-важното за живота, единствената ни мечта стана оцеляване и завръщане в домовете ни на север.
Вкопчих се в надеждата, че моята повредена къща стои изправена и издръжлива, просто се нуждае от ремонт и реконструкция, за да я живея отново.
И все пак преди няколко дни, на 21 декември, Израел обяви пълното разрушаване на площада на Палестинската джамия, където беше малката ми къща. След като видяхме изображенията, беше време да приемем болезнената истина: цялата ни жилищна сграда беше превърната в развалини.
Това беше сърцераздирателен момент. Човек не може да скърби само за камъни сред по-голямата трагедия от жертви, починали, унищожени семейства и овъглени детски тела. И все пак, като човешко същество с емоции, аз скърбя за годините на усилия и живота, който изградих - всичко изчезнало.
Както милиони други палестинци от Газа, ако някога се върнем на север, ще се върнем без дом.
Моят уютен апартамент, спомените на децата ми, вещите ми – всичко това е смачкано под развалините.
Колко пъти трябва да рестартираме живота си от нулата? Кой ще компенсира изгубените години и усилия, похарчени за осигуряване на основите на живота?
Войната ни накара да гледаме на нашата обсада като на рай, на влошаването на нашите условия като на блаженство в миналото, а на предишните ограничения върху живота ни като на мечта, за която копнеем.
Писахме за Накба, без да си представяме, че ще го преживеем. Сега издържаме на условия, по-тежки от описаните от нашите предци.
Да спим по улиците и в палатки, да се редим на опашка за брашно и вода, да живеем в тъмнина без електричество, топла вода или основни удобства – жадуваме за сол, захар, ориз и чиста вода.
Дъщеря ми копнее за шоколадови бонбони, чипс и бонбони, докато ние обикаляме празните рафтове на супермаркетите.
Търсенето на адаптирано мляко за кърмачета се превърна в безсмислено търсене. Сменяме видовете мляко за нашите деца, със сълзи в очите им, докато плачем за най-необходимото. Бебетата, родени в палатки, получават вода и захар поради липсата на мляко.
На фона на тази борба за подробности от живота, войната ни унижи. Тя лиши нашата човечност, достойнство и самочувствие. Оставаме бездомни, боси и изложени на улици и палатки.
Пред лицето на такова несгоди ние се оказваме сами, свидетели на битка, с която не можем да се мерим. Газа няма ресурсите на суперсила, неспособна да устои на атаката на масивна военна техника, финансирана от Съединените щати.
Виждал съм екстравагантност в живота, лукс и харчене на пари, но не очаквах да видя екстравагантност в използването на оръжия, които унищожават камъни и хора.
Разточителното използване на американски оръжия в Газа – артилерия, самолети, танкове, квадрокоптери, военни лодки – идва с цената на невинни животи, мнозинството от които са жени и деца.
Докато приключваме годината, лекувайки рани и сбогувайки се с близки, няма време за правилно сбогуване или сълзи.
Преди три седмици леля ми, нейното семейство и внуци бяха убити, когато шестетажният им дом беше бомбардиран. Четиридесет и пет души бяха убити и телата им останаха блокирани под развалините в продължение на дни.
Баща ми и аз скърбяхме, докато поднасяхме съболезнования на единствената ми оцеляла братовчедка, която беше изселена със съпруга си в Дейр ел Балах.
Тя ни каза, че никой не е успял да ги измъкне поради наличието на танкове и снайперисти около мястото. Съседи им разказали, че чули някои от тях живи да крещят и да молят за помощ изпод развалините, но не могли да им помогнат. След това тези гласове в крайна сметка изчезнаха след няколко дни.
Ето как свършват животите в Газа. Така се убиват хора. Бомбардирани са в домове, оставени да кървят до смърт под развалините, без спасение. Болката разяжда сърцата на техните близки, които безпомощно наблюдават смъртта им.
Неспособността на целия свят да спре това подчертава колко малко се цени животът ни. Нашата смърт и убийства, нашата пролята кръв станаха допустими.
Докато светът беше осветен, за да отпразнува Нова година снощи, аз запалих свещ за моето петмесечно дете, сред мрака на непрекъснатите бомбардировки наоколо.
Единственото ни желание е оцеляване, край на войната. Сбогом на една скръбна и болезнена година. Да живее Газа.
