Момиче от The North Country Theatre Review - Bob Dylan Musical е по -възрастен, но все още е измъчен красив

Имахме осем години, с цел да свикнем с чистия незабравим факт на мюзикъл на Bob Dylan Jukebox, камо ли един, който се оказа толкоз добър. Магистърският удар на писателя Конор Макферсън не трябваше да се отнася към това като с мама Миа! - Лист от шлагери, принудени да дават отговор на история на Feelgood - нито да я трансформира в биография на Дилън, както предходната година филмът направи цялостен незнаен. Вместо това той ни даде тъмна и меланхолична игра, в която преработиха Дилън дълбоки съкращения - рестартиращи балади от 70 -те години на предишния век, Шонки синтеза на 80 -те години на предишния век - седят внимателно дружно с лирическия разговор, като двамата от време на време съвсем не взаимодействаха.

Това работи: първичната продукция на 2017 година в остарелия Вик в Лондон, воден до Уест Енд и Бродуей, както и няколко турнета. Сега, с членове на актьорския състав, събрани от тези разнообразни излети, шоуто запълва сложния летен слот на мястото, където стартира, място, което все по -често е дом в Лондон за Макферсън, чиято последна пиеса, премиерно тук преди три месеца.

След толкоз доста цикли се усеща по този начин, като че ли момиче от северната страна се е свило в измиването. Минално понижава, непрекъснатото разрастване на нещастията на пиесата е малко повече, само че по -трудно да се облекчи, макар че остава удивително произведение.

Макферсън ни слага в родното място на Дилън в Дулут, Минесота. Голямата меланхолия е и всички се усещат надолу. В пансиона на Ник и Елизабет Лайн - тя има деменция, той се пробва да държи нещата дружно с идното забрана - тъжните герои се носят и излизат. Синът им няма работа, осиновената им щерка е бременна и всички те бягат от нещо, най -много не задоволително бързо.

Макферсън, като режисира също, трансформира тези подиуми в таблици, прорязани с меланхолични речи и номера на Дилън. Странният избор на песни като „ Jokerman “ и „ строга връзка със сърцето ми “ (деликатен, преследващ акцент, изпяващ се от Мариан на Джъстина Кехинде), наподобява отбит от друго измерение, може би оферират наклонена визия за психическото положение на героя, може би не. „ Портрет “, Макферсън го назовава: герои, стоящи отпред-това е доста предни продукция, постоянно неудобно така-и пее непосредствено на публиката. Настроението е това, което обвързва цялото начинание; Постоянна горест, обезсърчение, а не място на щастливи окончания.

Рей Смит, военни костюми и сложени, тъмно осветени от Марк Хендерсън, ни корени на място и време и оказва помощ да се сътвори напрежението на пукането, което Макферсън изследва в сюжета: расизъм и безработица, заболявания и лов, чепскълът в Миниатура. На всичкото от горната страна той прибавя герои с когнитивен крах и компликации в образованието, неща, които се нуждаят от доста деликатно боравене, които те не постоянно получават. По -малко тънко кованите моменти се натъкват на стандарти и в този момент на осем години шоуто се усеща сянка по -усилено.

Но тук към момента има толкоз доста да се обожават, не на последно място Кейти Брейбен като Елизабет, съвсем наведе двойно, колкото тя вита опустошителна версия на „ Forever Young “. Когато един воин се разпадне в ария, ансамбърът стои в силуети нагоре, струпани към микрофони, пеещи хармонии, до момента в който зашеметяващо занижени аранжименти от Саймън Хейл - скрипка, пиано, китара - дават остарели песни, преследващи нов живот. В тези моменти вихът отпада, оставяйки единствено огорчената хубост на всичко това.

★★★★ ☆

до 23 август,