Недостатъците на действията на политиците за балансиране на имиграцията

По целия богат свят политиците са хванати: гласоподавателите споделят, че желаят по-ниска имиграция и по-късно пищят, когато държавните управления посегнат към лост, който може фактически да я понижи. Някои, като италианката Джорджия Мелони, в действителност не си вършат труда да опитат. Други - като Риши Сунак, нейният дефенестриран другар на интернационалната сцена - се пробват да се борят с безспорните цифри, като в същото време оставят отчасти отворена врата за тези имигранти, нужни за запълване на свободни работни места или възнаграждение за следване в университети (те могат да дойдат, само че не и фамилиите им).

Този акт на балансиране основава безчет проблеми, не на последно място тъй като разяжда публичното доверие, когато политиците дават обещание нещо и по-късно не съумяват да го изпълнят. Въпреки че не всеки политик, който дава ефектни обещания за ограничение на имиграцията, ще претърпи толкоз тежко проваляне като Сунак, всички те флиртуват с изборна злополука.

По-важното обаче е, че разглеждането на имиграционната политика само като танц сред електоралната и икономическата действителност значи, че държавните управления постоянно подценяват нейния най-съществен аспект.

Казано напряко, най-хубавият тест за имиграционната политика е какъв брой бързо създава някой като Саджид Джавид: наследник на татко, пристигнал в Обединеното кралство, с цел да запълни съответен дефицит на работна ръка (в този случай като водач на автобус). Джавид-младши става сполучлив банкер и закостенял министър в кабинета. Съединени американски щати се оправят извънредно добре с тази подвижност - децата на най-бедните имигранти са съвсем два пъти по-склонни да влязат в най-горния квинтил досега, когато доближат средата на тридесетте си години, в сравнение с техните връстници, родени в Америка.

Не споделям, че всички ние, които имаме родители или баби и дядовци от чужбина, би трябвало да преминем от дъното на пазара на труда до самия връх, с цел да „ работи “ имиграционната политика на една нация. Най-общо казано обаче, пробата за това дали дадена тактика е сполучлива е, първо, дали интегрирате хората в страната като цяло (и в английски смисъл има малко институции, които са по-замесени в националната торта от партията на торите) и, второ, дали печелят или не повече от родителите си. Ако приказвам като министър на финансите, те „ чисти вносители “ ли са на обществените финанси?

Разбира се, част от това отразява по-широки истини за обществото като цяло. В Съединени американски щати фактът, че всички деца, родени на най-долното ходило на децила на приходите, имат късмет шест на 10 да се изнесат от него, улеснява всеки, без значение къде са родени родителите му, да извърши този тест.

Правилната интеграция е частично естествена последица от верния избор на по-широка политика. Силната стопанска система и работното място, което наема и наема заслужено, са най-хубавите способи една страна да успее. Но става дума и за предоставяне на свободата на хората да реализират личните си фантазии. Политиките за обучение, обмисляне и жилищно строителство са от решаващо значение за това. Част от фантазията за интеграция е какъв брой елементарно е за хора от всевъзможен генезис да се реалокират в богатите покрайнини, до момента в който се оправят на работното място. Ако жилищното строителство се обърка, интеграцията също може.

Преквалификацията и образованието също са основни. Както Лиз Кендъл, новият английски държавен секретар по въпросите на труда и пенсиите, означи, след десетилетие работа, единствено един на всеки шест души в Обединеното кралство на нископлатена работа е минал към високоплатена работа, което значи, че откакто някой напусне учебно заведение, без значение дали родителите им са родени на половината свят или надолу по пътя, те надали ще станат удобно, да не приказваме за богати.

Но дали вашата имиграционна политика се трансформира в интегрирани и добре платени жители от второ потомство не зависи единствено от това какъв брой добре се показва вашето общество по тези други индикатори. Имиграционна политика, която се концентрира единствено върху ръководството на изборния императив за надзор и икономическия подобен за запълване на свободни работни места, рискува да пожертва по-добра интеграция.

Тъй като от ден на ден и повече страни се обръщат към имиграцията, с цел да запълнят свободните работни места в обществените грижи, множеството благоприятстват визи, които заключват хората в къс престой – като схемите на Германия за неквалифицирани служащи – или вършат невероятно хората да водят фамилиите си със себе си, като Обединеното кралство. Дали един болногледач, който може да отиде в друга страна самичък, който взаимодейства с малко хора отвън работата и който прекарва по-голямата част от времето си в диалози със фамилията си в чужбина, ще бъде по-добре интегриран от някой, чиито деца посещават локалното учебно заведение? Наистина ли считаме, че някоя страна е направила по-добре за себе си, в случай че детето на този човек пораства другаде, вместо да стане висококвалифициран ученик в новата страна на своя родител?

Богатите страни рискуват най-лошия от всички светове с такива краткосрочни политики. Избирателите към момента считат, че нищо не се прави във връзка с техните опасения, до момента в който страната пропуща обществените и стопански изгоди от интеграцията.