Неочаквано приятелство: Пазачът на гробището и оцелялата от детски паралич
Лампедуза, Италия – Туристическият сезон завърши и кафенетата по Via Roma са съвсем празни.
Допреди няколко седмици основната улица на Лампедуза беше цялостна с туристи, насядали на стотиците маси в кафенета, подредени по пешеходната алея. Но в този момент, когато идва зимата, множеството от масите бяха отстранени и множеството хора си потеглиха.
За Микеле Кападона и Винченцо Ломбардо, двама другари, които се срещат тук през последните 30 години, тишината не е необикновена. В топъл и прохладен следобяд, когато духа вятър от юг, те заемат местата си пред бар и стартират нормалния си коментар за новините.
„ Мишел, чу ли за Палестина и Израел? “ пита Винченцо.
„ О, не знам, Винс. Винаги има нещо неприятно зад ъгъла “, дава отговор Микеле.
„ Горките. Деца, почтени души “, споделя Винченцо, преди да разгласи както за бойците на Хамас, които нападнаха общности в Южен Израел на 7 октомври, по този начин и за израелските военни, които дадоха отговор с нахлуване и навлизане в Ивицата Газа: „ Всички те са нарушители, убийци. “
Това са думи, които Винченцо повтаря доста пъти през годините, нормално с цел да подлага на критика хората на власт, които упреква, че не вършат задоволително, с цел да спрат човешкото страдалчество.
Когато се срещнаха за първи път преди повече от 30 години, Винченцо беше мощен работещ мъж на към 40 години с дълбока християнска религия. Микеле беше на 20 години; по-малък, сакат вследствие на детски паралич и с много по-цинична позиция към религията.
Роден на острова през 1959 година, Микеле се реалокира в Неапол като едногодишно дете, когато родителите му откриват, че има детски паралич. Той остана там, живеейки в профилирана клиника, изначало с родителите си, а по-късно самичък, до момента в който стана младеж и лекарите оповестиха, че лекуването му е завършило. През 1975 година той се завръща в Лампедуза, с цел да живее с родителите си и да приключи междинното си обучение.
Той си спомня, че за пръв път е забелязал Винченцо няколко години по-късно от прозореца на стаята си. Винченцо неотдавна се завърна от Торино, където работеше в автомобилната компания Fiat, и стартира работа като чистач на прахуляк.
Мишел ще го „ вижда всяка заран “. Тогава, един ден, той споделя: „ Срещнахме се по някакъв метод “. Мисли, че е било в кафене, само че не може да си спомни кое.
„ Винс, помниш ли къде се срещнахме за първи път? “ пита Микеле, повтаряйки въпроса по-силно за своя другар, който към този момент е съвсем ням.
„ О, разбирам “, най-после дава отговор Винченцо. „ Не знам, би трябвало да е било някъде, може би в кафене Amicizia? Както и да е, на кого му пука? Няма значение. “
„ Спомням си единствено, че се харесвахме “, споделя Микеле с усмивка. „ Беше нещо доста непринудено. И на идващия или вдругиден взехме решение да се срещнем още веднъж. Оттогава се срещаме тук, във Via Roma, съвсем всеки ден. Ето го. Това е нашата история. Толкова просто. ”
Микеле, който в никакъв случай не е имал работа и получава скромна пенсия за неработоспособност, споделя, че целият му живот е изживян в сянката на увреждането си. Преди да срещне Винченцо, споделя той, се е чувствал по този начин, като че ли живее в периферията на обществото. „ Хората, знаете какви са. Винаги осъждам “, споделя той. „ Те виждат човек, който не може да работи или да употребява силата си както те, и ти обръщат тил. Но Винченцо беше друг. Не го интересуваше това. “
В гибелта „ всички сме идентични “
През 1996 година Винченцо стартира работа като надзирател на гробища. Когато одобри ролята, той нямаше визия, че ще би трябвало да погребе телата на хора, починали в морето, до момента в който се опитваше да стигне до Лампедуза. Но скоро откакто той стартира, започнаха да се намират тела край крайбрежията на острова.
Никой не знаеше какво да прави с първите тела, които бяха извадени. Без въведена публична система за обработка, Винченцо се намеси, с цел да се погрижи за тях. „ Какво сподели Исус? Каквото правиш на брат ми, правиш го и на мен “, споделя той.
Той продължи да прави това до пенсионирането си през 2007 година, записвайки всяка информация, която можеше да откри за мигрантите и бежанците, които погребваше, в указател.
Най-старият документ, с който разполага службата по вписванията в Лампедуза, е с дата 25 април 1996 година и разпознава умрелия като „ незнаен жител на страна отвън Европейски Съюз, евентуално тунизиец, на възраст сред 25 и 30 години, носещ пръстен с началната писмен знак на неговото име. Името му беше Мустафа. “
Винченцо се опита да придаде достолепие на мъртвите, които погреба, като направи дървени кръстове, които щеше да издигне, като добави число съгласно личните си записи и се молеше за умрелия всеки ден.
Той се оплаква, че Европа не е посочила съществено желание да спре бежанците и мигрантите да умират в морето или да обезпечи „ каквото и да е достолепие на мъртвите и техните фамилии “.
Едно нещо, за което обаче е признателен, е, че в никакъв случай не му се е налагало да погребва дете, починало в морето. „ Мисля, че щях да се откажа “, споделя той.
Гневът, който Винченцо изпитва към тези на власт, е осезателен. Той назовава „ подигравка “, че светът е нормализирал обстановка, при която хиляди хора са оставени да умрат в Средиземно море. „ Правителствата не се интересуват от живота си. На никой не му пука “, споделя той.
За Винченцо живите може да се третират доста друго, само че в гибелта ние сме „ всички идентични “.
Гледката от края на пътя
От единия завършек на Виа Рома Микеле и Винченцо следят лодките на бреговата защита или Guardia di Finanza (италианската организация за битка с контрабандата), които се доближават до кея Фавалоро, където множеството дребни лодки кацат на Лампедуза.
От това място те имат ясна видимост и виждат няколко избавителни лодки в далечината, цялостни с хора, увити в термо одеяла.
„ Мислите ли, че това е вярно? “ – пита Микеле. „ Натъпкан по този начин? И какъв брой още умират? Вчера или оня ден шестима починаха. “
В наши дни такива смъртни случаи към този момент не доближават до международните вести. Нито пък се отразява доста на бежанците и мигрантите, които съумяват да стигнат до брега, или на изискванията, които устоят в центъра за „ добре пристигнали “, където са арестувани.
Микеле и Винченцо не са изключително сюрпризирани от това. Те са привикнали да следят по какъв начин вниманието на света се пренасочва толкоз елементарно от една покруса към друга.
„ Винаги е едно и също. Идват, приказват си и си потеглят. Но без терзания, най-малко оставаме тук, с цел да следим тези ужасни обстановки “, споделя Винченцо.
Безкрайна история
През септември Лампедуза още веднъж се появи на първите страници – въпреки и мимолетно. Национални и интернационалните вестници писаха за „ настъпление “ на хиляди бежанци и мигранти, бягащи от Тунис.
Броят на хората, които кацнаха на Лампедуза, доближи 5000 или 6000 за няколко дни, съгласно филантропичните организации, работещи в „ приемателния център “ на острова.
„ Да, всички бяха там, на дока. Стотици от тях. Там, без вода и храна ”, споделя Микеле, описвайки по какъв начин хората са оставени да лежат на тротоара под жаркото слънце. Когато множеството от бежанците и мигрантите бяха трансферирани другаде в Сицилия, репортерите си отидоха.
Но Винченцо и Микеле остават, гледат и приказват, както през последните 30 години. „ Винаги ще ни намерите тук... Докато сме на тази Земя “, изяснява Микеле. След това се връщат към предходния си диалог, обсъждайки спора сред Израел и Палестина.
„ Те приказват за мир. Мир, по какъв начин да сключим мир, в случай че не престават да бомбардират и да си играят на война? “ Микеле споделя. „ И тогава, можете ли да си визиите какъв брой още ще дойдат? Колко още имигранти? Тази история в никакъв случай няма да свърши, в никакъв случай няма да свърши. “
Почти е 18:00 часа и Винченцо би трябвало да вземе хапчета. Така двамата другари се сбогуват. Те ще се срещнат още веднъж на идващия ден, с цел да продължат диалога си.
„ Знаеш по какъв начин е “, споделя Микеле с покорно повдигане на плещи. „ Има положително и неприятно, само че неприятното постоянно побеждава. Защото едното е по-силно от другото и постоянно ще бъде. “
