Неочаквано приятелство: Пазачът на гробището и оцелялата от детски паралич
Лампедуза, Италия – Туристическият сезон приключи и кафенетата по Via Roma са почти празни.
Допреди няколко седмици главната улица на Лампедуза беше пълна с туристи, насядали на стотиците маси в кафенета, наредени по пешеходната алея. Но сега, когато идва зимата, повечето от масите бяха премахнати и повечето хора си тръгнаха.
За Микеле Кападона и Винченцо Ломбардо, двама приятели, които се срещат тук през последните 30 години, тишината не е необичайна. В топъл и ветровит следобед, когато духа вятър от юг, те заемат местата си пред бар и започват обичайния си коментар за новините.
„Мишел, чу ли за Палестина и Израел?“ пита Винченцо.
„О, не знам, Винс. Винаги има нещо лошо зад ъгъла“, отговаря Микеле.
„Горките. Деца, невинни души“, казва Винченцо, преди да обяви както за бойците на Хамас, които нападнаха общности в Южен Израел на 7 октомври, така и за израелските военни, които отговориха с нападение и нахлуване в Ивицата Газа: „Всички те са престъпници, убийци.“
Това са думи, които Винченцо повтаря много пъти през годините, обикновено за да критикува хората на власт, които обвинява, че не правят достатъчно, за да спрат човешкото страдание.
Когато се срещнаха за първи път преди повече от 30 години, Винченцо беше силен работещ мъж на около 40 години с дълбока християнска вяра. Микеле беше на 20 години; по-малък, куц в резултат на детски паралич и с доста по-цинична гледна точка към религията.
Роден на острова през 1959 г., Микеле се премества в Неапол като едногодишно дете, когато родителите му откриват, че има детски паралич. Той остана там, живеейки в специализирана клиника, отначало с родителите си, а след това сам, докато стана тийнейджър и лекарите обявиха, че лечението му е приключило. През 1975 г. той се завръща в Лампедуза, за да живее с родителите си и да завърши средното си образование.
Той си спомня, че за пръв път е забелязал Винченцо няколко години по-късно от прозореца на стаята си. Винченцо наскоро се завърна от Торино, където работеше в автомобилната компания Fiat, и започна работа като чистач на прах.
Мишел ще го „вижда всяка сутрин“. Тогава, един ден, той казва: „Срещнахме се по някакъв начин“. Мисли, че е било в кафене, но не може да си спомни кое.
„Винс, помниш ли къде се срещнахме за първи път?“ пита Микеле, повтаряйки въпроса по-силно за своя приятел, който вече е почти глух.
„О, разбирам“, накрая отговаря Винченцо. „Не знам, трябва да е било някъде, може би в кафене Amicizia? Както и да е, на кого му пука? Няма значение.“
„Спомням си само, че се харесвахме“, казва Микеле с усмивка. „Беше нещо много спонтанно. И на следващия или вдругиден решихме да се срещнем отново. Оттогава се срещаме тук, във Via Roma, почти всеки ден. Ето го. Това е нашата история. Толкова просто.”
Микеле, който никога не е имал работа и получава скромна пенсия за инвалидност, казва, че целият му живот е изживян в сянката на увреждането си. Преди да срещне Винченцо, казва той, се е чувствал така, сякаш живее в периферията на обществото. „Хората, знаете какви са. Винаги съдя“, казва той. „Те виждат човек, който не може да работи или да използва силата си както те, и ти обръщат гръб. Но Винченцо беше различен. Не го интересуваше това.“
В смъртта „всички сме еднакви“
През 1996 г. Винченцо започва работа като пазач на гробища. Когато прие ролята, той нямаше представа, че ще трябва да погребе телата на хора, загинали в морето, докато се опитваше да стигне до Лампедуза. Но скоро след като той започна, започнаха да се намират тела край бреговете на острова.
Никой не знаеше какво да прави с първите тела, които бяха извадени. Без въведена официална система за обработка, Винченцо се намеси, за да се погрижи за тях. „Какво каза Исус? Каквото правиш на брат ми, правиш го и на мен“, казва той.
Той продължи да прави това до пенсионирането си през 2007 г., записвайки всяка информация, която можеше да намери за мигрантите и бежанците, които погребваше, в регистър.
Най-старият документ, с който разполага службата по вписванията в Лампедуза, е с дата 25 април 1996 г. и идентифицира починалия като „неизвестен гражданин на държава извън ЕС, вероятно тунизиец, на възраст между 25 и 30 години, носещ пръстен с началната буква на неговото име. Името му беше Мустафа.“
Винченцо се опита да придаде достойнство на мъртвите, които погреба, като направи дървени кръстове, които щеше да издигне, като добави число според собствените си записи и се молеше за починалия всеки ден.
Той се оплаква, че Европа не е показала сериозно намерение да спре бежанците и мигрантите да умират в морето или да осигури „каквото и да е достойнство на мъртвите и техните семейства“.
Едно нещо, за което обаче е благодарен, е, че никога не му се е налагало да погребва дете, загинало в морето. „Мисля, че щях да се откажа“, казва той.
Гневът, който Винченцо изпитва към тези на власт, е осезаем. Той нарича „пародия“, че светът е нормализирал ситуация, при която хиляди хора са оставени да умрат в Средиземно море. „Правителствата не се интересуват от живота си. На никой не му пука“, казва той.
За Винченцо живите може да се третират много различно, но в смъртта ние сме „всички еднакви“.
Гледката от края на пътя
От единия край на Виа Рома Микеле и Винченцо наблюдават лодките на бреговата охрана или Guardia di Finanza (италианската агенция за борба с контрабандата), които се приближават до кея Фавалоро, където повечето малки лодки кацат на Лампедуза.
От това място те имат ясна видимост и забелязват няколко спасителни лодки в далечината, пълни с хора, увити в термо одеяла.
„Мислите ли, че това е правилно?“ – пита Микеле. „Натъпкан така? И колко още умират? Вчера или онзи ден шестима загинаха.“
В наши дни такива смъртни случаи вече не достигат до световните новини. Нито пък се отразява много на бежанците и мигрантите, които успяват да стигнат до брега, или на условията, които издържат в центъра за „добре дошли“, където са задържани.
Микеле и Винченцо не са особено изненадани от това. Те са свикнали да наблюдават как вниманието на света се пренасочва толкова лесно от една трагедия към друга.
„Винаги е едно и също. Идват, говорят си и си тръгват. Но без притеснения, поне оставаме тук, за да наблюдаваме тези ужасни ситуации“, казва Винченцо.
Безкрайна история
През септември Лампедуза отново се появи на първите страници – макар и мимолетно. Национални и международни вестници писаха за „нашествие“ на хиляди бежанци и мигранти, бягащи от Тунис.
Броят на хората, които кацнаха на Лампедуза, достигна 5000 или 6000 за няколко дни, според хуманитарните организации, работещи в „приемателния център“ на острова.
„Да, всички бяха там, на дока. Стотици от тях. Там, без вода и храна”, казва Микеле, описвайки как хората са оставени да лежат на тротоара под жаркото слънце. Когато повечето от бежанците и мигрантите бяха прехвърлени другаде в Сицилия, репортерите си отидоха.
Но Винченцо и Микеле остават, гледат и говорят, както през последните 30 години. „Винаги ще ни намерите тук... Докато сме на тази Земя“, обяснява Микеле. След това се връщат към предишния си разговор, обсъждайки конфликта между Израел и Палестина.
„Те говорят за мир. Мир, как да сключим мир, ако продължават да бомбардират и да си играят на война?“ Микеле казва. „И тогава, можете ли да си представите колко още ще дойдат? Колко още имигранти? Тази история никога няма да свърши, никога няма да свърши.“
Почти е 18:00 часа и Винченцо трябва да вземе хапчета. Така двамата приятели се сбогуват. Те ще се срещнат отново на следващия ден, за да продължат разговора си.
„Знаеш как е“, казва Микеле с примирено вдигане на рамене. „Има добро и лошо, но лошото винаги побеждава. Защото едното е по-силно от другото и винаги ще бъде.“
