Окото на маймуната от Криштина Тот - Автократична измама и непроверено желание
Заглавието на новия разказ на унгарския създател Криштина Тот „ Окото на маймуната “ се отнася до опит от 1970 година, който докара до първата сполучлива трансплантация на глава на Симиан. „ Маймуната като че ли усеща обкръжението си “, споделя ни разказвачът, „ погледът му, който се предава покрай човешкото възприятие “. Тук има двойна гротезаност: страданието е нанесено на съществото в в действителност стомашен акт; и страданието отвътре-осъзнаването на маймуната за ужаса на неговото състояние, за разселване, втурване и отчуждение.
Героите в романа-първият е оповестен на британски, макар че тя е един от най-украсените създатели на Унгария. Има непрекъснато, външно ромолене на заплаха. Ние сме в неназована страна, носеща отличителните белези на автокрацията: всеобщо наблюдаване, сривът на самостоятелната публицистика, параноичен лидер, гетоизацията на бедните. Дори природата се появява като част от потисническия уред, като облаците се пробват да „ заловен на земята “. Прозата на Тот - преведена от Отили Мулзе, дълготраен помощник на унгарския публицист Лашло Крашнахоркай - е нарязан и е податлив към неочаквани смени на предавката, само че сходно на положението на наблюдението, което разказва, тя не пропуща нищо. ennui. Преследван извън и от вътрешната страна, има клаустрофобично въодушевление към книгата, защото тъничък предпазен филм сред вътрешния и външния е раздран. И въпреки всичко тяхното неоспоримо човечеството ни дърпа в
Забележително е какъв брой пъти се появява думата „ очертания “, като че ли Тот притегля вниманието ни към казуса с тяхното неявяване, към това, което се случва, когато границите между тях, сред истината и изкуството, сред свободата и принудата, стават невъзможни да разграничат. Дори контурите на архитектурата на книгата са неуредени, защото всяка от заглавията на поетичните глава се промъква в самата действителна прозаичност.
Това екзистенциално разсъждение е направено четливо посредством взаимосвързаните истории на Жизел, професор, и Михали Креуцер, психиатър, който и двамата минават през лични възходи. Жизел търси управлението на д -р Креуцер и двамата стават любовници - само че това не е история за романтика или възмездие. Човек не може да не се мисли за различен Kreutzer като за неприятна прокоба - Толстой на Kreutzer Sonata - разказ с мощно чувство за опустошителните последствия от непровереното предпочитание. Когато Жизел чете тетрадките на д -р Кройцер, се разкрива по -тъмна истина за естеството на връзката им.
, както евентуално сте събрали, малко да бъдете оптимистични в дистопичния космос на книгата. Но има огромно наслаждение в артистичността на Тот; В точността на своите облици („ Тя се облече, като че ли оставя гинекологично предопределение “), в оригиналността на своята характерност (съпругът на Жизел е „ типът на сътрудниците, който постоянно знаеше каква ще бъде температурата този ден “). Героите й са незадоволителни, лъжливи, спорни и все пак безспорното им човечество ни дърпа. Тот ни демонстрира по какъв начин частната болежка е толкоз постоянно зад засегнати действия; Рефренът на Ларкин „ Човекът се занимава с бедност на индивида “ се усеща като безмълвен сателит на книгата.
Романът приключва с злополука, сходна на Чернобил, която слага под въпрос смелите изказвания на страната за неговата популярност. Тук има жест към правораздаването, за отговорни партии, изправени пред истината, само че тя идва след нанесени прекалено много вреди. Това, което ни остава, е освен мощно усещане за отчуждаващите резултати на авторитаризма, само че и предупредителна приказка за самостоятелната самозаблуда. Окото на маймуната - както книгата, по този начин и гротескната приказка зад името му - ни припомня, че същинското осъзнаване е болезнено; but what other way is there to live?
Eye of the Monkey by Krisztina Tóth, translated by Ottilie Mulzet Seven Stories Press £14.99, 320 pages
Join our online book group on Фейсбук at and follow FT Weekend on, and
