Политиката на Обединеното кралство трябва да спре да се фиксира върху сивия вот
Кийр Стармър и Риши Сунак водят защитни предизборни акции — въпреки и от доста разнообразни типове. Стармър организира акция преди всичко за сигурността, предопределена да увери гласоподавателите, които са минали от консерватори към лейбъристи - или от консерватори към " не знам ", - че на неговата партия може да се има доверие.
Стратегията на Сунак, въпреки това, е да хвърли мивката в гласоподавателите в опит да си върне тези, които поддържаха консерваторите през 2019 година, само че в този момент споделят на анкетьорите, че ще гласоподават за промяна или не знаят. Целта му не е безусловно да завоюва, а да резервира допустимо най-вече места на торите.
Общото сред двете е фокусът им върху гласоподаватели, които са над пенсионна възраст. Има доста какво да се каже за електоралните дефекти на този метод. От страна на лейбъристите това значи, че Стармър всъщност се разсънва всяка заран и намира различен метод да ограничи свободата си на придвижване в държавното управление. Всичко от смяната на връзките на Обединеното кралство с Европейския съюз през данъчните ставки до имиграционната политика е изключено. Това улеснява акцията му за връщане на лейбъристите на поста, само че носи със себе си риск от малко оставане на власт.
От страна на торите, методът на Сунак е възпрепятстван от променчивост. През миналата година той управлява два бюджета, в които държавното управление раздаде най-голямата част от 20 милиарда паунда в съкращения на националното обезпечаване - налог, който множеството от по-възрастните гласоподаватели, които той ухажва, не заплащат.
Щеше да е по-добре, даже от позицията на консервативния персонален интерес, в случай че Сунак вместо това беше похарчил тези £20 милиарда в публичната сфера. Особено в случай че беше ориентиран към услуги като NHS, които е по-вероятно да употребяват по-възрастните гласоподаватели. Пръскането на £20 милиарда за понижаване на налозите за изборен блок, към който той не се интересува, към този момент е безплодно. Заедно със самоунищожителното решение да стартира главната си атака за чара на вота с половинчата политика във връзка с националната работа, цялото начинание на министър-председателя мирише на обезсърчение.
В застаряващите демокрации е допустимо партиите да завоюват с съвсем извънреден фокус върху хората в последната трета от живота им. Но има политически аргументи, заради които не би трябвало. Това изкривява мисленето на политическите партии. В последна сметка никой не е благополучен: старите и младите получават неприятни услуги, до момента в който всички останали се усещат подценени.
Една от аргументите за това е, че неизбежно костваме най-вече на страната при започване на живота си и по-късно още веднъж, когато наближаваме края. Партиите, които се състезават само за гласовете на по-старите, ще имат доста повече отзиви за това по какъв начин страната би трябвало да харчи парите си, в сравнение с по какъв начин би трябвало да действа стопанската система като цяло.
Предстоят значими диспути по отношение на държавните разноски, в това число ролята на частните снабдители в опазването на здравето и потреблението на машинно образование и други форми на нововъведения в учебните заведения и лечебните заведения. Но прекомерно постоянно става дума за евтини трикове, с цел да се обещае на остарялото повече за по-малко пари, а не резултат от дълбока ангажираност с въпросните политики.
Същият проблем се повтаря, когато партия, която съвсем извънредно приказва към старите се пробва да мисли за доста младите. Разходите още веднъж се обрисуват огромни. Не е чудно, че и двете съществени политически партии в Обединеното кралство стесниха предложенията си за гласоподавателите в трудоспособна възраст във връзка с грижи за деца и наемане на учители: най-младите, както и най-възрастните, имат най-голяма потребност от благотворителност на страната. Това си коства, само че също по този начин е скъпо и е малко евентуално да събере задоволително пари или да създаде задоволително гении, с цел да успее.
Това, което прави една партия сполучлива във връзка с политиката, а освен на изборите, е способността да надвиши разноските обещания за целеви гласоподаватели, с цел да сътвори вида гласоподаватели, които желае. Дейвид Камерън, последният министър-председател с завещание, което се простира оттатък елементарните изборни победи, имаше поради същия вид гласоподавател като двамата си прародители от Лейбъристката партия: обществено угрижен човек, който работеше във финансови услуги. Този метод изпадна от мода в партията на торите, тъй като той в никакъв случай не съумя да завоюва задоволителен брой от тези гласоподаватели, с цел да завоюва огромни болшинства. Но Камерън съумя да следи политическите достижения, за положително и за зло, които са издържали.
Липсата на сходен фокус е една от аргументите държавното управление на Риши Сунак да е толкоз разпиляно. Освен културно закостенял пенсионер, който не употребява NHS или не се тревожи за дупките, неговият утопичен гласоподавател наподобява е приключил национална работа с военна комисия и математика A-ниво. Междувременно идеализираният гласоподавател на лейбъристите наподобява е човек в постиндустриален град, който в този момент създава слънчеви панели. Остава да се види дали лейбъристкото държавно управление ще успее да прекъсне неотдавнашната серия на безредно водачество в Обединеното кралство с малко визия оттатък възрастните хора.
