Преглед на филма „Един живот“ — Антъни Хопкинс излъчва тихо състрадание като спасител от войната
Възможно ли е един филм да бъде безупречно направен — честно казано, на моменти дори мрачен — и въпреки това да ви разплаква? Отговорът идва с One Life, истинска история, която рядко създава много кинематографично величие и чиито странни завои се чувстват направо колебливи. И все пак бях там, с нещо в очите. Сведете го до материала, разказ за чист, рядък хуманитаризъм. Заслужете и Антъни Хопкинс, актьор, който все още може да ви надвие с една реплика.
И все пак тук, като начало, той играе всичко надолу. Неговият герой е Никълъс Уинтън, бивш борсов брокер в реалния живот, чието навлизане през 1987 г. бележи най-близкото нещо, което One Life стига до игривостта. В каква възможна драма би могъл да бъде замесен този нежен пенсионер? Действието се развива в английския пазарен град Мейдънхед. Естествено във фурната има крамбъл. Проучването обаче е в състояние: безкрайни кутийни файлове и нещо като стара чанта, предназначена да дава ретроспекции.
Наистина, скоро сме в близост до Втората световна война. Но битката, която предстои, не е военна. Началото на 1939 г. е, войната още не е започнала. Младият Уинтън (изигран от Джони Флин) посещава приятел в Прага, където малка група се опитва да помогне на еврейски деца в окупираната от нацистите Чехословакия. Това, което открива, са деца в импровизирани лагери, измръзнали и гладни. Как ще оцелеят? той пита. „Вероятно няма да го направят“, идва отговорът.
И така Уинтън прави нещо изключително сложно и напълно просто, немислимо и очевидно. Той започва еднолично усилие да транспортира стотиците деца до Лондон, докато часовникът тиктака към войната на Хитлер.
Режисьор е Джеймс Хоус, който оформя One Life в безобидния стил на неделната вечер телевизия. Работническият подход доказва едновременно проклятие и благословия. Филмът е заснет във Великобритания, където враждебността към бежанците сега е тест за сила за политиците. Сред минното поле на мненията филмът просто разказва своята история.
Връщайки се в Лондон, Уинтън разширява дейността си с помощта на майка си Баби (Хелена Бонам Картър, велик дервиш). Обикновените семейства скоро отварят вратите си за влакове, пълни с деца. И въпреки това семейство Уинтън също получава писма с омраза, както и правителствен диктат всеки бежанец да бъде скъпо спонсориран. Един по-крещящ, рязък филм може да застраши това, което изглежда централна точка: че репутацията на национално благоприличие не е вечна, а се печели.
Същата права линия през трудни истини минава през другата половина на филма. През 1987 г. намираме Уинтън обитаван от духове. Неговите предвоенни героични действия са почти неизвестни, не че го интересува много. Той обаче държи много на децата, които не можа да помогне да спаси, и е измъчван от вина. За това простото докосване на Хоус отново е подходящо.
Но той губи опора, когато историята води към бледо сюрреалистичния свят на британските медии от 80-те години. Главна роля е поета от дългогодишното телевизионно шоу за списание That’s Life. Подкрепящ такъв отива на покойния Робърт Максуел. Вече опозореният собственик на вестник е държан извън екрана, но тонът все още е разтърсен.
И все пак. Централните факти от историята на Уинтън са толкова вълнуващи и къде свършва това разказване е толкова силно, че всички опасения относно стила на филма изчезват. Тук се появих аз: целият задавен. За това, отново, благодаря на Хопкинс. Той действа в някакъв тат, Бог знае. Тук обаче, играейки толкова красиво тихо състрадание, той олицетворява стойността на филма. Напомня ни в най-добрия смисъл на какво са способни хората.
★★★★☆
В кината във Великобритания от 1 януари
