Преглед на филма „Зона на интерес“ — майсторското пресъздаване на ужасите от Аушвиц е пренебрегнато

Миналата седмица в Лондон депутати, които следиха проектите за нов мемориал на Холокоста покрай Народното събрание, изслушаха действителни оживели. Проектите бяха подложени на критика като недалновидни. Сред очевидците е немско-британската виолончелистка Анита Ласкер-Валфиш, която е изпратена в Аушвиц като тийнейджърка. Тя резервира изключително пренебрежение към оферти „ център за образование “ на мемориала. Какво тъкмо, попита тя, може да се научи в този момент, което не е било през последните 80 години? „ Не би трябвало да се избиваме? Добра концепция. “

И по този начин стигаме до The Zone of Interest, номинирания за Оскар нов филм на английския сценарист и режисьор Джонатан Глейзър, свободно адаптиращ романа на Мартин Еймис от 2014 година Той се изправя против Холокоста както челно, по този начин и под ъгъл: мемориал от доста съвременен тип.

Като стартираме, за дълги моменти има единствено черен екран и полумузикален писък на саундтрак. Ако това беше целият филм, можеше да каже всичко. Но Глейзър има други хрумвания за проучване. И по този начин най-сетне стигнахме до група щастливи деца и техните родители край ослепително езеро през лятото.

Ако този прецизен миг не се е случил през 1942 година или нещо сходно, сигурно ще се е случил сходен на него. Семейството е извикано от същинската история на 20-ти век. Майката е Хедвиг Хьос (Сандра Хюлер); бащата Рудолф Хьос (Кристиан Фридел); идилията е с помощта на ролята на последния като комендант на близкия Аушвиц.

В непосредствена непосредственост до лагера смърчовият дом на фамилията и огромната цветна градина работят като декор на централната самоувереност: портрет в непосредствен проект на елементарния живот, протичащ в сърцето на геноцида. (Филмът е сниман на мястото на Аушвиц, в къща, сходна на тази на Хьос.) Лагерната стена се вижда, само че нищо не се вижда оттатък, в това число жертви: един от многото креативен избори на Глейзър.

И все пак непрестанно чуваме непристойното: извънредно безшумно бръмчене, от време на време прекъсвано от кучешки лай или човешки писъци. Хьосе от време на време леко покачват гласа си над него, както бихте могли с тревога на кола насреща. Извикването на пренебрегнат смут е майсторско. Но също така има доста неспокойни изобретения: интермедии, снимани с термично изображение; въртящо се чувство за истина, реализирано посредством снимане с отдалечени камери.

Последният филм на режисьора беше великата минималистична научна фантастика Under the Skin (2013). Дарбата му да раздира остарели чертежи може да бъде вълнуваща. Все отново е належащо рядко самочувствие, с цел да се опитате персонално да преформулирате тази тематика. Резултатът сигурно би трябвало да направи освен това от това просто да повтори познатата концепция на Хана Аренд за баналността на злото, която самата към този момент е на 60 години.

Филмът постоянно го прави. Този призрачен звуков пейзаж под ярко синьо небе може да ни подтикне да се запитаме защо в живота на 21-ви век в този момент водим диалози. А Хюлер и Фридел правят удивителна работа с наказващи функции, правейки Хьосе дребни и мизерни, само че също блестящи с осъществени фантазии за разкош и статут.

И въпреки всичко в други моменти филмът просто се връща към преизказването на Аренд, на дължина. Да, комендантът на Аушвиц също се радваше на розова градина. При което може да чуете интуиция, не по-различен от Анита Ласкер-Уолфиш, който пита за този ловък и провокативен филм след всичките тези години — и? Подобно на различен механически брилянтен любимец за Оскар, Опенхаймер на Кристофър Нолан, филмът се усеща не толкоз като просветление, колкото като илюстрация. Може би началният черен екран в действителност трябваше да бъде целият филм. Най-голямата истина за бездната е, че тук няма какво да се види.

★★★★☆

В кината във Англия от 2 февруари