Ревю на „Freaky Tales“: Педро Паскал и Джей Елис са кръвожадни гадняри
Ако искате доказателство, че кинематографичната вселена на Marvel изсмуква креативността на добрите режисьори като холивудски вампир, гледайте „Freaky Tales“.
Режисиран от Ана Боден и Райън Флек, които ръководиха безжизнения „Капитан Марвел“ от 2019 г., последният им филм съдържа, хм, петна от свръхестествения героизъм и градската справедливост на бдителността, които свързваме с жанра на комиксите.
ОТШУТНИ ПРИКАЗКИ
Продължителност: 106 минути. С оценка R (силно кърваво насилие, език навсякъде, включително обиди, сексуално съдържание и употреба на наркотици).
Въпреки това, за разлика от много от тези скучни чудовища с пелерина, „Чутави истории“, чиято световна премиера беше в четвъртък вечерта на филмовия фестивал Сънданс, също може да се похвали с достатъчно силна, изперкала личност, за да изпълни залива на Сан Франциско.
Завладяващо странният филм се развива през 1987 г. в Оукланд, Калифорния, и е структуриран епизодично — като „Трилогията на терора“ или „Филмът в зоната на здрача“ – в четири части.
Тези плашещи сравнения обаче – и всъщност заглавието на филма – са подвеждащи. „Freaky Tales“ изобщо не е хорър, а по-скоро препратка към едноименната хип-хоп песен на рапъра Too Short от 1987 г. Най-много публиката изпитва чувство на безпокойство тук.
Както се случва, Too Short е основен герой, както и други фигури от реалния живот на Кали: момичешкото дуо Danger Zone и Sleepy Floyd от Golden State Warrior. Те са въвлечени в бурна, понякога възбуждаща фантазия, в която истинските събития се сливат бурно с нелепото.
Лудостта започва веднага, когато разказвач ни казва: „Оукланд през 1987 г. беше адски див“ и добавя, че жителите са завладени от „космическото зелено с – – т“, което ги кара да действат. Напомни ми за розовата подземна тиня в „Ловци на духове 2“, само че не толкова обременително глупаво.
След това всеки раздел се сблъсква с някаква форма на несправедливост с око за забавление вместо проповядване.
В част първа редовните посетители на пънк рок бар си отмъщават на група неонацисти скинхедс, които ги измъчват. След това Danger Zone се бори с женомразството на работа в салон за сладолед и на сцената в клуб. Влизайки с добре усъвършенстваната интензивност на мандалорец, Педро Паскал играе наемен убиец, който се опитва да се измъкне от бизнеса, за да бъде със съпругата и бебето си. И Sleepy Floyd на Джей Елис започва (измислен) буйстване в нощта, когато (наистина) вкара 51 точки в един мач.
Някъде по средата на филма започваме да се замисляме на какво точно ще се сведе цялата тази предимно приятна лудост – или дали това е само самоугаждаща комбинация от личните мании на Флек.
Първите две части са забавни и младежки и имат симпатични изпълнения от Джак Чемпиън, Джи-Йонг Ю, Нормани Кордей Хамилтън и Доминик Торн, но завършват внезапно — като лудо опаковане на подаръци в 10 часа сутринта на Коледа.
Въпреки това, по време на мрачната част на Паскал (която има забавна камея от Том Ханкс), пъзелът започва да излиза наяве. Въпреки че ми се иска да има по-хитро сглобени парчета, които да доведат до огромно „Уау! Разбирам!“ В този момент последната битка на „Джон Уик“ в част четвърта е фантастична оргия от балетно кръвопролитие.
Въпреки че определено не си тръгвате да обмисляте разказа, детайлната и автентична естетика от 80-те създава заклинание.
Ефектът е подобен на намирането на прашна стара VHS касета, изгубена десетилетия в гаража ви. Радвате се да го видите, дори и да не сте сигурни защо.
