Ревю на Георги Господинов — анатомия на меланхолията

Англия закъсня за празненството на Георги Господинов. Миналата година българският създател завоюва Международната премия Букър за романа си Time Shelter – игриво, дистопично произведение, в което терапевт се пробва да излекува пациенти с Алцхаймер, като пресъздава подиуми от предишното им.

В България обаче Господинов е известно име след публикуването на Natural Novel през 1999 година, което го утвърди като литературно величие от посткомунистическата епоха на страната. Когато издаде Физиката на тъгата в края на 2011 година, книгата беше разпродадена за един ден.

Сега, преди малко след успеха си на Букър – споделена с неговата преводачка Анджела Родел – Физиката на скръбта (също преведена от Родел) излиза в Обединеното кралство дружно с Контрабандиста на истории, тъничък автобиографичен текст от 80 страници с подзаглавие „ Много къс спомен “.

Написана частично като отговор на обстоятелството, че The Economist един път дефинира България като „ най-тъжното място в света “, The Physics of Sorrow е по-малко опит да се опише светът посредством набор от постоянни закони, в сравнение с съзвездие от винетки, анекдоти, описи, отклонения, секрети коридори и стаи, фантазии, мемоари, коефициенти и краища. Тези фрагменти от опит образуват спекулативна автобиография с удивителна автентичност. „ Ако приказваш за горест, тя става малко по-ярка “, сподели създателят в изявление за българската преса.

Разказвачът на „ Физика на тъгата “ е мъж на междинна възраст на име Георги Господинов, който по едно и също време е и не е създател, и който е роден с това, което се разказва като „ обсесивен емпатично-соматичен синдром “ — страдалчество, което му разрешава да се „ вгради “ в съзнанието и спомените на другите. Това е палава техника, която прави философска точка за тънката граница сред паметта и въображението, артистичното показване и изобретението. „ Това, което не е разказано, също както и това, което не се е случило – написа Господинов – има всички благоприятни условия, безчет вариации по какъв начин биха могли да се случат или да бъдат разказани. “

Книгата повърхностно следва арката. от живота на разказвача, от детството при комунизма, през тийнейджърските години като възпитаник и боец, до това да стане възрастен и приключен публицист. С придвижване на възрастта неговата изключителна порьозност се трансформира в това, което разказвачът разказва като „ Нойов комплекс “: ненаситна фикс идея за събиране, запазване и архивиране на истории, „ с цел да ги пренесем живи през потопа и да излязат напред и да се развъждат още веднъж “.

Тук има нещо от Подземния човек на Достоевски, който гневно се пробва да напише света, на първо място да бъде пометено. Историите са нетрайни, ефимерни, затова смислени. „ Ако всичко траеше постоянно, нищо нямаше да е скъпо “, споделя Гаустин, другар, който се повтаря в романите на Господинов.

Зад тези метафизични отблясъци се крие наличието на мит, изключително историята за Минотавъра, чудовищна фигура, наказана да изживее дните си в неминуем лабиринт. На тези страници фигурата се трансформира в едно от главните средства на разказвача, предавайки неговата горест, възприятието му за загуба и трагичното му предпочитание да избяга. „ Минотавърът не е отговорен “, написа той. „ Той е момче, затворено в мазе. Той е изплашен. Те са го изоставили. ”

Това преформулиране на мита ми припомня за починалата писателка, родена в Югославия, Дубравка Угрешич, която сходно на Господинов се занимаваше с язвително духовитост и официална палавост. Нещо повече, и двамата обичат смешки за живота зад Желязната завеса. В една сцена Господинов наблюдава съществени моменти от тийнейджърските си години на фона на бурния политически подтекст на източния блок от 80-те години: „ Първа целувка (с момиче). Брежнев умира. Втора целувка (различно момиче). Черненко умира. Трета целувка ... Андропов умира. Убивам ли ги? “ Под мрачния комизъм Господинов улавя оня отблъскващ въпрос, който всички деца си задават за несвързаността на живота: аз ли съм отговорен?

Разположен против зациклящите измерения на Физиката на скръбта, Контрабандистът на истории (превод Кристина Ковачева и Дан Гън) е доста по-ясна, само че също толкоз вълнуваща медитация за детството и силата на описа. На малко места имаше истории, по-ценни от комунистическа България, където Господинов разказва по какъв начин е трябвало да „ измисли този свят, който ни е непризнат “. Сцени от „ Физика на скръбта “, оповестена няколко години по-рано, се появяват още веднъж тук като мемоари от детството на Господинов – да вземем за пример баба му пита по какъв начин може да съществува Бог в България, където „ нищо не съществува, даже олио или червен пипер! “

Както във „ Физика на тъгата “, тъгата също е в основата на „ Контрабандистът на истории “. Още на първата страница се вкарва съвсем непреводимата българска дума за дълбока, тежка горест, taga — ехтене от toska на Владимир Набоков на съветски или hüzün на Орхан Памук на турски — с цел да подчертае по-важната точка за компликацията в миналото да се преведе същински какво е да бъде. Все отново Господинов ни споделя, че има стойност в опитите. „ Разказвам истории, затова съм “, написа той като модерна Шехерезада.

Както доста записки, книгата приключва със гибелта на родственик, което на процедура поставя завършек на детството на създателя и може би по-болезнено, на неговите детски идеали. Някои елементи от нашето вътрешно дете обаче в никакъв случай не ни изоставят изцяло. „ Продължавам – не ми се смейте! — да се страхуваш да заспиш “, написа той в последния ред на книгата. Тъга и горест, печал и потиснатост може да са страстите, с които Господинов търгува, само че резултатът е мощна наздравица за живота.

Физика на тъгата от Георги Господинов, превод от Анджела Родел, Уайденфелд и Николсън £9,99, 288 страници

The Story Smuggler: A Много къси записки от Георги Господинов, преведени от Кристина Ковачева и Дан Гън, Weidenfeld & Nicolson £14,99, 80 страници

Присъединете се към нашата онлайн група за книги във Фейсбук на и се абонирайте за нашия подкаст, където и да слушате