Ревю на Георги Господинов — анатомия на меланхолията

Великобритания закъсня за партито на Георги Господинов. Миналата година българският автор спечели Международната награда Букър за романа си Time Shelter – игриво, дистопично произведение, в което терапевт се опитва да излекува пациенти с Алцхаймер, като пресъздава сцени от миналото им.

В България обаче Господинов е известно име след публикуването на Natural Novel през 1999 г., което го утвърди като литературно светило от посткомунистическата ера на страната. Когато издаде Физиката на тъгата в края на 2011 г., книгата беше разпродадена за един ден.

Сега, току-що след победата си на Букър – споделена с неговата преводачка Анджела Родел – Физиката на скръбта (също преведена от Родел) излиза в Обединеното кралство заедно с Контрабандиста на истории, тънък автобиографичен текст от 80 страници с подзаглавие „Много кратък мемоар“.

Написана отчасти като отговор на факта, че The Economist веднъж определи България като „най-тъжното място в света“, The Physics of Sorrow е по-малко опит да се опише светът чрез набор от стабилни закони, отколкото съзвездие от винетки, анекдоти, списъци, отклонения, тайни коридори и стаи, мечти, спомени, коефициенти и краища. Тези фрагменти от опит образуват спекулативна автобиография с удивителна оригиналност. „Ако говориш за тъга, тя става малко по-ярка“, каза авторът в интервю за българската преса.

Разказвачът на „Физика на тъгата“ е мъж на средна възраст на име Георги Господинов, който едновременно е и не е автор, и който е роден с това, което се описва като „обсесивен емпатично-соматичен синдром“ — страдание, което му позволява да се „вгради“ в съзнанието и спомените на другите. Това е палава техника, която прави философска точка за тънката граница между паметта и въображението, артистичното представяне и изобретението. „Това, което не е разказано, също както и това, което не се е случило – пише Господинов – притежава всички възможности, безброй вариации как биха могли да се случат или да бъдат разказани.“

Книгата небрежно следва арката. от живота на разказвача, от детството при комунизма, през тийнейджърските години като ученик и войник, до това да стане възрастен и завършен писател. С напредване на възрастта неговата изключителна порьозност се превръща в това, което разказвачът описва като „Нойов комплекс“: ненаситна мания за събиране, съхраняване и архивиране на истории, „за да ги пренесем живи през потопа и да излязат напред и да се размножават отново“.

Тук има нещо от Подземния човек на Достоевски, който яростно се опитва да напише света, преди всичко да бъде пометено. Историите са нетрайни, ефимерни, следователно смислени. „Ако всичко траеше вечно, нищо нямаше да е ценно“, казва Гаустин, приятел, който се повтаря в романите на Господинов.

Зад тези метафизични отражения се крие присъствието на мит, особено историята за Минотавъра, чудовищна фигура, осъдена да изживее дните си в неизбежен лабиринт. На тези страници фигурата се превръща в едно от основните средства на разказвача, предавайки неговата тъга, чувството му за загуба и трагичното му желание да избяга. „Минотавърът не е виновен“, пише той. „Той е момче, затворено в мазе. Той е уплашен. Те са го изоставили.”

Това преформулиране на мита ми напомня за покойната писателка, родена в Югославия, Дубравка Угрешич, която подобно на Господинов се занимаваше с язвително остроумие и формална игривост. Нещо повече, и двамата обичат шеги за живота зад Желязната завеса. В една сцена Господинов проследява основни моменти от тийнейджърските си години на фона на бурния политически контекст на източния блок от 80-те години: „Първа целувка (с момиче). Брежнев умира. Втора целувка (различно момиче). Черненко умира. Трета целувка . . . Андропов умира. Убивам ли ги?“ Под мрачния хумор Господинов улавя онзи ужасяващ въпрос, който всички деца си задават за несвързаността на живота: аз ли съм виновен?

Разположен срещу зациклящите измерения на Физиката на скръбта, Контрабандистът на истории (превод Кристина Ковачева и Дан Гън) е много по-ясна, но също толкова вълнуваща медитация за детството и силата на разказа. На малко места имаше истории, по-ценни от комунистическа България, където Господинов описва как е трябвало да „измисли този свят, който ни е отречен“. Сцени от „Физика на скръбта“, публикувана няколко години по-рано, се появяват отново тук като спомени от детството на Господинов – например баба му пита как може да съществува Бог в България, където „нищо не съществува, дори олио или червен пипер!“

Както във „Физика на тъгата“, тъгата също е в основата на „Контрабандистът на истории“. Още на първата страница се въвежда почти непреводимата българска дума за дълбока, тежка тъга, taga — ехо от toska на Владимир Набоков на руски или hüzün на Орхан Памук на турски — за да подчертае по-важната точка за трудността някога да се преведе истински какво е да бъде. Все пак Господинов ни казва, че има стойност в опитите. „Разказвам истории, следователно съм“, пише той като съвременна Шехерезада.

Както много мемоари, книгата завършва със смъртта на роднина, което на практика слага край на детството на автора и може би по-болезнено, на неговите детски идеали. Някои части от нашето вътрешно дете обаче никога не ни изоставят напълно. „Продължавам – не ми се смейте! — да се страхуваш да заспиш“, пише той в последния ред на книгата. Тъга и тъга, траур и меланхолия може да са емоциите, с които Господинов търгува, но резултатът е мощна наздравица за живота.

Физика на тъгата от Георги Господинов, превод от Анджела Родел, Уайденфелд и Николсън £9,99, 288 страници

The Story Smuggler: A Много кратки мемоариот Георги Господинов, преведени от Кристина Ковачева и Дан Гън, Weidenfeld & Nicolson £14,99, 80 страници

Присъединете се към нашата онлайн група за книги във Facebook на и се абонирайте за нашия подкаст, където и да слушате

Последвайте ни в