В дългосрочен план — Джонатан Уайт за това как демокрациите губят вяра в бъдещето
Ако демокрациите искат да оцелеят и да процъфтяват, те трябва да вярват в бъдещето. Перспективата за предстоящи по-светли времена – днешните проблеми да могат да бъдат решени на утрешните избори – е една от ключовите основи на съвременните демократични системи.
Но какво ще стане, ако това твърдение вече не е валидно? Ами ако, да речем, смятате, че непосредствена криза или проблем е толкова належащ – климатичните промени например – че обещанието, че нещата ще се оправят в дългосрочен план, вече не звучи вярно?
Това е тревожен сценарий, повдигнат от Джонатан Уайт в книгата му за това как най-напредналите в технологично отношение демокрации губят вярата си в бъдещето - създавайки криза, която нашата установена демократична политика не може да разреши. Казано по друг начин: може ли демокрацията да оцелее в света, където протестиращи гимназисти казват „Не разбирам защо трябва да бъда в училище, ако светът гори“?
В дългосрочен план предлага вълнуващо макар и понякога шеметно абстрактно историческо прелитане на демократичния експеримент, което показва как либералната демокрация разцъфтява, узрява и в крайна сметка се свива чрез начина, по който си представя собственото си бъдеще. Демокрацията, пише Уайт, е „форма, ориентирана към бъдещето, винаги по необходимост незавършена“. Това, което следва, е, че здравето на една демокрация не се крие в това, което тя мисли за себе си сега, а в надеждите, които има за това, което следва.
Индустриализираните демокрации, появили се през 19 век, постигнаха много значителни социални, икономически и политически напредъци в стремежа си да създадат по-добро утре. Политическите партии се появиха, защото, за да привлекат избиратели, които биха могли да спечелят избори, те трябваше да предложат последователни манифести, както и краткосрочни обещания. Глобалният финансов шок, предизвикан от Руската революция през 1917 г., тласна мисленето за бъдещето по-дълбоко в политическото съзнание. Още преди краха на Уолстрийт през 1929 г. се появи нова категория икономически експерти: пазарният прогнозист.
Примамката на бъдещето достигна отвъд демокрациите. Уайт пише добре за идеологиите на 20-ти век и техните безкрайно отлагани утопии. Сталин, Мао и други създадоха визии за егалитарното бъдеще без труд, което дебнеше от другата страна на масовата индустриализация, и ги използваха, за да извинят всякакво количество съвременна бедност или репресии. Капитализмът също се радва на представата за задръстване утре: какво друго освен вяра в безкрайно подобряващото се бъдеще би могло да ни накара да заменим нашите перфектно изправни смартфони, година след година?
Логиката, стояща в основата на безконтролното консуматорство, може в крайна сметка да ни ограби на всяко бъдеще, без значение лъскавото, което виси пред очите ни. Така или иначе твърдят противниците на капитализма. За целите на Уайт истинността на това твърдение има по-малко значение от неговия ефект. Като се има предвид изменението на климата, нарастващото неравенство, призраците на остаряването, управлявано от AI, влошаващите се пандемии и дори ядреното унищожение, кой наистина вярва, че утрешният ден ще изглежда като днес?
Тъй като повече гласоподаватели отиват до урните от всякога в 2024 г., четири световни авторки — Маргарет Атууд, Адити Митал, Елиф Сафак и Лола Шонейин — споделят своята гледна точка за демокрацията, нейната стойност и нейната крехкост.
Гледайте сега:
Може ли демокрацията да остане жива при такива обстоятелства? Уайт вярва, че има решения. Коментаторите в Обединеното кралство може да роптаят за нарушената му конституция, предполагаемо заблуден електорат, институции, които умират и са пълни със същите стари лица – но това не са чак толкова сериозните проблеми за демокрацията, каквито изглеждат, стига да вярваме, че има протича процес на самокорекция. Важно е, казва Уайт, „да не изпускаме от поглед по-далечните хоризонти, от които зависят прогресивните интервенции“.
Но това не изглежда толкова сериозно решение, колкото акт на отричане. Ако много от нас вече са решили, че тези „далечни хоризонти“ са изгорели в пламъци, как можем да се преструваме, че те отново съществуват? Уайт ни казва да не губим вяра в бъдещето - но какво ще стане, ако просто сме загубили интерес? Може да не е възнамерявал да направи това, но Уайт е написал много плашеща книга.
В дългосрочен план: Бъдещето като политическа идея от Джонатан Уайт, Profile Books £ 20, 272 страници
Саймън Ингс е автор на „Инженери на човешките души: Четирима писатели, които промениха умовете на ХХ век“
Присъединете се към нашата онлайн група за книги във Facebook на и се абонирайте за нашия подкаст, където и да слушате
