Взимам пример от катериците в моята къщичка за птици

Точно преди 2023 г. да отстъпи място на 2024 г., съпругът ми и аз се спуснахме по планината, говорейки как да се справим с безпокойството в годината на изборите. По-конкретно, моето безпокойство от изборната година. Току-що бяхме прекарали няколко дни в една вила в гората и бяхме озадачени от тишината и тишината и задължението да не правим нищо, освен да се разхождаме заедно сред дърветата. Да слушам вятъра в дърветата.

Ние не вземахме точно новогодишни решения. Търсихме начини да пренесем тези дни на спокойствие в една тревожна нова година. Предлагах неща като хранене на свещи всяка вечер или четене само на стихове след 17 часа. Съпругът ми предлагаше неща като скриване на телефона ми.

През по-голямата част от 2023 г. успявах да избегна паниката, свързана с анкетите, като си напомнях, че до изборите остава повече от година . Междувременно имаше много други бедствия, за които да се тревожим – климат, биоразнообразие, война, насилие с оръжие, расизъм, достъп до здравни грижи и преследването на моя LGBTQ. съседи, като за начало. Но под всичко това се криеше разбирането колко много по-лоши биха станали подобни проблеми, ако автократите поемат контрола над американското президентство през 2024 г.

Съпругът ми не се притеснява много изборите. Той вярва, че американските избиратели не са глупаци. Той е в състояние да проверява новините през нощта и само миг по-късно да заспи зимните мечки. Аз, от друга страна, ще лежа буден, ако дори хвърлям поглед към заглавията след свечеряване.

Когато излязох пред собствената си къща, всичко беше тишина. Няма драскане в листата. Никаква зимна сива златка, която бране през короните на семена в градината на опрашителите. Без жадна синя птица в отопляемата баня за птици. Никакъв робин не бере последните плодове. Дори гарвани не дебнат през разбърканата почва, където доскоро се издигаше къщата на покойния ни съсед.

Знам, че пойните птици са тихи в студено време и пестят енергията си за топлина. Знам, че намират подслон в сиви дни, когато ястребите са на крилата, ловуват, докато могат да летят, без да хвърлят предупредителна сянка. Но първата ми мисъл в онази тиха новогодишна сутрин не беше реалистично разпознаване на студа или мрачния живот. Първата ми мисъл беше атавистичен, апокалиптичен страх: Ето какво ще бъде, когато всички птици изчезнат.

След един час сканиране на дърветата най-накрая чух синя сойка, а след това обратният зов на друга, а миг по-късно се появи и първата птица за 2024 г. Цветовете й бяха приглушени в онзи сив ден — при птиците синият цвят се създава не от пигмент, а от взаимодействието на светлина и пера — но невъзможната красота на синята сойка ми беше толкова ясна в този миг, колкото никога не е била във всички живота ми, изпълнен с любов към сините сойки.

Птиците не бяха изчезнали, разбира се. Подобно на катеричката в гнездото пред прозореца на спалнята ни и опосума, пъхнат между гредите на пода под семейната ни стая, те се държаха неподвижни само в плътната защита на бор и кедър или нощуваха в кутиите, в които гнездиха миналата пролет. При лошо време те винаги се приютяват заедно, споделяйки топлина — сини птици в гнездото в предния ни двор, пиленца в кутията под катерливата роза, орехчета от Каролина в торбата с щипки до задната врата.

Естественият свят не съществува, за да ни учи как да живеем, още по-малко за да отговаря на нашите цели, а играта с първа птица е само малко причудливост. Но в онзи момент на свистящо облекчение, след като една синя сойка най-накрая излетя от бор, намерих своя урок за следващата година. И това нямаше нищо общо с това къде държа телефона или колко често проверявам за новини и много малко общо с мълчанието, светлината на свещи или дори поезията.

The Times се ангажира да публикува на редактора. Бихме искали да чуем какво мислите за тази или някоя от нашите статии. Ето няколко . А ето и нашия имейл: .

Следвайте секцията за мнение на New York Times относно , , и .

Последвайте ни в