„Аз копнея за момичето, което бях“: жените от Газа разказват своите истории
Дейр ел-Балах, Ивицата Газа – На Международния ден на жената жените от Газа продължават своето ежедневна борба да се грижат за децата и семействата си и да останат живи. Четири жени, които са били разселени от войната на Израел срещу Газа от 7 октомври, заедно със семействата си, разговаряха с Ал Джазира за живота си сега.
„Забравих какво означава да си жена“: Нада Абделсалам
34-годишната Нада Абделсалам седи до децата си пред палатката им и пече хляб на огън с дърва.
От началото на войната Нада казва, че е загубила представа за изминалите дни, погълната от непрестанните изисквания да се грижи за осемте си деца от зори до здрач в трудни условия.
„Жените в Газа поеха тежестта на тази война. Тежестта ни се умножи и чувството ни за уединение изчезна“, казва Нада, докато се грижи за огъня, добавяйки още хлябове.
„Ето ме, седя на улицата в палатка, лишен от основните жизнени нужди. Без вода, без ток, без бани, без канализация. Нищо“, добавя тя.
Нада беше принудена да избяга от бежанския лагер Maghazi в град Газа в Дейр ел-Балах в централната част на Газа поради израелските заповеди за евакуация в началото на войната. Домът й беше бомбардиран и разрушен.
„Излязох само с дрехите, които носех, и малко дрехи за децата ми“, казва Нада. „Никога не съм си представял, че ще стигна дотук. Някога шкафът ми беше пълен с дрехи. Тя казва, че се срамува да излезе извън палатката си с опърпаните, износени дрехи, с които е останала.
„Нося молитвена роба за всичко – да спя, да излизам“, добавя тя.
Войната е ограбила Нада не само от дома и вещите й, казва тя. Тя също е загубила чувството си за себе си.
„Забравих какво означава да си жена в тази война. Чувствам се с десетилетия по-стар от действителната си възраст. Дори външният ми вид го отразява.“
Нада е една от безбройните жени в Газа, които са издържали на подобно изтощение и повишени отговорности по време на продължаващата война.
„Преди войната купувахме хляб от пекарната, перахме дрехи в машина и живеехме в чисти, модерни апартаменти“, спомня си Нада. „Сега се върнахме към методите от каменната ера, печене на открит огън и ръчно пране на пране.
„Това е страдание, което не бих пожелал на никоя жена.“
„Тази война изисква голяма сила от жените“: Sawsan al-Zein
В близката палатка, Sawsan al-Zein, 50, седи с роднини. Майката на осем деца загуби окото си, след като беше сериозно ранена през първата седмица на войната, когато къщата й на улица Салах ал-Дин, източно от град Газа, беше бомбардирана.
„Онзи ден седяхме нормално, следейки новините за войната, когато изведнъж се озовах да лежа в кръв“, разказва тя.
„В болницата ми казаха, че окото ми е сериозно наранено и веднага го отстраниха. Сега имам едно око и все още трябва да завърша лечението си в чужбина. Ръката ми също беше наранена и не мога да я движа.“
Една от дъщерите й и зет й бяха убити при бомбардировката, след което семейството избяга в Дейр ел Балах преди около пет месеца.
„Загубата на окото ми повлия силно на психологията ми“, казва Сосан. „Веднъж стълбът на моето домакинство, отговорен за управлението на всичко голямо и малко като всяка майка, сега се боря с основни задължения. Не мога да готвя на открит огън или да нося предмети поради нараняванията си.“
Въпреки помощта на дъщеря си, Соусан скърби за въздействието на нараняванията й върху нормалния й живот.
„Преди това децата ми обичаха да готвя, но сега съм ограничена от състоянието си“, казва тя.
„Сега не мога, особено при тези обстоятелства, които изискват голяма сила от майките и жените да управляват семейните си дела.“
Единственото желание на Соусан е войната да приключи скоро, така че тя да може да се върне у дома в северна Газа, дори ако тя лежи в руини.
„Животът в разселването е тежък, да не говорим за ранена жена като мен, която се нуждае от специални грижи.“ Sawsan казва.
„Ние страдаме в най-простите аспекти на живота. Поверителността ни като жени е ерозирана. Сърцата ни са тежки от загубата на близки и страха за децата. Това, което ни се случи, е достатъчно.”
Ужасен да роди: Етемад Асаф
Етемад Асаф, 29, седи на камък пред палатката си и пере дрехите на ръка.
Етемад, майка на две деца, която е бременна в осмия месец с третото си, се бори да се грижи за семейството си при тези обстоятелства. Тя избяга от бежанския лагер в Джабалия в Дейр ел-Балах и копнее за времето, когато може да се върне у дома.
„Войната обърна живота ни с главата надолу“, казва тя, търкайки дрехите с ръка.
„Всяка вечер имам чувството, че сега ще раждам, защото съм толкова уморена.“
„Виждате ли? Дали това е подходящ живот за бременна жена? Палатка, студ, открито и липсата на най-необходимото за живот?”
Етемад казва, че не е в състояние да осигури дори най-основното за децата си.
„Малката ми дъщеря, която е на 11 месеца, има нужда от памперси, а те са скъпи. Едва можем да си позволим храна, а понякога изобщо няма храна за ядене“, казва Етемад.
„Голямата ми грижа сега е предстоящото ми раждане и ужасните условия около мен, особено предвид това, което чуваме за пълния колапс на болниците в Газа.“
„Здравеопазването се разпада. Няма дори подходящо място за почивка след раждането.“
Етемад казва, че никога не е предполагала колко лоши могат да станат нещата. „Преди два дни се погледнах в огледалото за първи път оттогава и бях шокиран от това как се промениха чертите на лицето ми и кожата ми, която потъмня от престоя на слънце.“
„По-рано се грижех за себе си, овлажняването на кожата и ръцете ми преди лягане и вземането на душ беше моя ежедневна рутина“, спомня си Етемад. „Сега това са далечни мечти.“
„Всичките ми мечти изчезнаха“: Мара ал-Кайед
Мара ал-Кайед, на 19, казва, че войната е лишила чувството й за женственост и я е поставила в роля, която никога не си е представяла.
Носейки тежък съд с вода, който пълни повече от веднъж на ден за семейството си, Мара казва, че се чувства сякаш е станала мъж.
„Напълно съм забравил, че съм жена. Чувствам се сякаш съм се превърнала в момче“, казва Мара, която беше изселена със семейството си в лагер в Дейр ел-Балах от дома им в квартал Зейтун, източно от град Газа.
„Излизам призори, за да се наредя на опашка пред пекарната, за да занеса хляб на семейството си от девет души.“ Това е подобна история за всички други жени и момичета, които познава тук. „Войната ни принуди да изоставим нашата природа. Понякога отивам на опашката за хляб, без да си измия лицето поради липса на вода.“
Преди войната, казва Мара, тя е била като другите момичета, грижела се за себе си и от нея не се изисквало да върши „тежка работа“.
„Измих си зъбите, подстригвах се, слушах музика, отидох в университет и научих фотография. Сега всичките ми мечти изчезнаха.
„Станах много буен и гласът ми е висок.“
Въпреки тези промени Мара все още се придържа към мечтата си да завърши обучението си и да стане фотограф.
„Съветвам момичетата никога да не се отказват от мечтите или природата си“, казва тя. „Животът ми беше насилствено променен до неузнаваемост.“
„Копнея за момичето, което бях преди войната.“
