Честита 20-та годишнина, Gmail. Съжалявам, че ви напускам.

Няма завършек на теориите за какво интернет се усеща толкоз гнусен в наши дни. The New Yorker упреква прекосяването към алгоритмични излъчвания. Wired упреква цикъл, в който фирмите стопират да обслужват своите консуматори и стартират да ги монетизират. M.I.T. Technology Review упреква основаните на реклами бизнес модели. The Verge упреква търсачките. Съгласен съм с всички тези причини. Но ето още нещо: Нашият цифров живот се е трансформирал в един килер за позор след различен.

Килерът за позор е това място в дома ви, където натъпквате нещата, които няма къде другаде отивам. Не е наложително да е килер. Може да бъде гараж или стая или скрин или всички едновременно. Какъвто и да е контейнерът, той се дефинира от неналичието на избор какво да влиза в него. Там има неща, от които се нуждаеш. Там има неща, които в никакъв случай няма да ви трябват. Но защото килерът на срама пораства, задачата за разкопки или образуване става прекомерно обезсърчителна, с цел да се обмисля.

Ерата на килера на срама в интернет имаше начало. Миналия понеделник преди 20 години Гугъл показа Gmail. Ако не сте били консуматор на интернет тогава, е мъчно да се опише изумлението, което посрещна известието на Гугъл. Входящите кутии нормално надвишават 15 мегабайта. Гугъл оферираше безвъзмезден гигабайт, десетки и десетки пъти повече. Всички желаеха да вземат участие. Но трябваше да бъдеш поканен. Спомням си по какъв начин се борих за една от тези ранни предложения. Спомням си тръпката от намирането на подобен. Чувствах се късметлия. Чувствах се определен.

Преди няколко месеца евтаназирах този акаунт в Gmail. Имам повече от милион непрочетени известия във входящата си кутия. Повечето от това, което има, са отпадъци. Но не всичко. Липсваше ми прекалено много, което трябваше да видя. Търсенето не можа да ме избави. Не знаех какво диря. Алгоритмите на Гугъл започнаха да ме провалят. Това, което те смятаха за „ приоритет “, и това, което аз смятах за приоритет, се разминаваха. Настроих автоматизиран отговор, който споделя на всеки и всеки, който ми изпрати имейл, че адресът е мъртъв.

Обещанието на Gmail — голямо място за предпазване, опосредствано от мощни принадлежности за търсене — се трансформира в заричане за съвсем всичко онлайн. Според iCloud имам повече от 23 000 фотоси и съвсем 2000 видеоклипа, които почиват някъде на сървърите на Apple. Имам десетки хиляди песни, „ харесани “ някъде в Spotify. Колко е написано в моето приложение Бележки? Колко диалога имам съхранени в Messages, в WhatsApp, в Signal, в Twitter и Instagram и Фейсбук DM? Има толкоз доста неща, които обичах в тези архиви. Има толкоз доста неща, които бих се радвал да преоткрия. Но не мога да намеря какво има значение в тресавището. Отказах се да пробвам.

Това, което стартира с нашите файлове, скоро пристигна за нашите другари и семейство. Социалните мрежи улесниха всеки, който в миналото сме срещали, и доста хора, които в никакъв случай не сме срещали, да се сприятеляват и да ни следват. Можем да поддържаме връзка с всички едновременно, без въобще да поддържаме връзка с тях поотделно. Или най-малко по този начин ни споделиха. Идеята, че можем да имаме толкоз доста общественост с толкоз малко старания, беше заблуда. Свързани сме цифрово с повече хора от всеки път и все пак сме извънредно самотни. Близостта изисква време, а времето не е намаляло като цена, нито се е нараснало като количество.

Дигиталните колоси печелят от моята бездейност. Сега заплащам на Apple и Гугъл месечна такса за повече място за предпазване. Ще отнеме прекалено много време да изтриете всичко належащо, с цел да останете под техните ограничавания. Различни логаритми се пробват да създадат за мен това, което към този момент не върша за себе си. Представят ми фотоси от моето минало и ми оферират да ми продадат книги със личните ми мемоари. Поднасят ми песни, които са като тези, които съм обичал преди, само че съм ги изгубил от дълго време. Моята емисия е цялостна с предложено наличие от инфлуенсъри и рекламодатели, които не значат нищо за мен.

Преди няколко месеца се зарекох да поема още веднъж контрола върху цифровия си живот. Започнах с моя имейл. Абонирах се за Хей, услуга за е-поща, която има доста друг мироглед за това по какъв начин би трябвало да работи електронната поща. Gmail и съвсем всички негови съперници одобряват, че всеки би трябвало да може да ви изпраща имейли и по-късно вие би трябвало да съхранявате, сортирате, търсите и категоризирате тези известия. Хей допуска, че единствено хората, от които желаете имейл, би трябвало да могат да ви изпращат имейл.

Следвайте раздела за мнение на New York Times по отношение на,,, и.