„Изстреляй и забравяй“ в Газа
По-рано този месец израелските окупационни сили се изтеглиха от родния ми град Хан Юнис в южната част на Ивицата Газа, вероятно за да се подготвят за атака срещу близкия Рафах. Сега тези цивилни, спечелили лотарията на живот и смърт, са по следите на разбити мечти обратно към Кан Юнис. Това е поклонение – хадж на арабски – но на скръб, а не на вяра.
Опасността все още дебне от всеки ъгъл, но братовчед ми Икрам и нейният съпруг, Авад, се почувстваха принудени да се присъединят към хаджа и да отидат в района на ал-Карара в северната част на Хан Юнис, за да проверят брата на Авад, Мохамед и семейството му.
Това, което откриха, беше извън разбирането. Мохамед, съпругата му Манар и техните седем деца – Халед, Кусай, Хадя, Саид, Ахмад, Ибрахим и Абед, всички под 15-годишна възраст – бяха брутално убити от израелски въздушен удар срещу дома им. Къщата им лежеше в руини и телата им се разлагаха, бездомни кучета и котки се опитваха да ги гризат. Икрам и Авад изкопаха плитки гробове и ги погребаха.
Това беше вторият път, когато Икрам и Авад трябваше да погребват племенници и племенници. През октомври те трябваше да се погрижат за телата на Тасним, Ясмин, Махмуд и Иляс, децата на другия брат на Авад, Ибрахим, които бяха убити заедно с майка им Нанси от израелска бомбардировка.
Този път болката се оказа твърде непоносима. При завръщането си у дома, Икрам, преодоляна от мъка, претърпя внезапна загуба на зрение. Причината за това трагично страдание остава неизвестна, оставяйки всички ни объркани и опустошени.
Междувременно, в западната част на Хан Юнис, който сега прилича на призрачен град, някои от семейството на съпруга ми се впуснаха в подобно пътешествие на мъка. Тяхната дестинация: руините на домовете им, недалеч от останките от болница Ал-Амал.
Целият блок, включително трите многоетажни сгради, в които живееха моите зетове и още над 70 души, беше разрушен. Младите мъже от семейството снимаха, записваха и спасиха малкото останало от предишния им живот. След това предприеха пътуването обратно до ал-Маваси, някога оживен център на живот на плажа на Хан Юнис, сега превърнат в палатков лагер, пустош на отчаянието, където бяха разселени през последните четири месеца.
След като се върнаха в палатките си, те споделиха снимките и клиповете на руините на домовете си със своите родители и братя и сестри. За моята снаха Нима новините и изображенията на дома й се оказаха твърде тежки за понасяне. Тя продължаваше да плаче, докато гледаше снимките. На следващата сутрин беше установено, че Нима не реагира.
Семейството й я закара бързо до най-близката болница, Ал-Амал, което по ирония на съдбата се превежда като „надежда“, само за да не намери нито болница, нито надежда. Един от лекарите-герои, които останаха там, я обяви за мъртва. Тя просто не можеше да издържи на мъката. Съкрушена от мъка и отчаяние, Нима е получила инсулт.
Съпругът на Нима, Сюлейман, и децата му се бореха да завършат организацията на погребението, да измият тялото по правилния начин, да намерят материал за ковчег и да достигнат до Рабаб, най-голямата дъщеря на Нима, която беше потърсила убежище в Рафах .
Докато те плачеха и тъгуваха, израелските бомби продължиха да падат върху жилищни райони в Рафа, бежанския лагер Нусейрат, Дейр ал-Балах, бежански лагер Магази и Бейт Ханун, което доведе до стотици жертви. В бежанския лагер Ибна в Рафах бомба уби членове на семейството Абу Ал Хануд – Иман; нейната майка Ибтисам; съпругът й Мохамед; и техните четири малки деца: Талин, Алма, Лана и Карам.
По време на тази тежка бомбардировка Сюлейман взе решение да не информира Рабаб, страхувайки се за нейната безопасност и безопасността на децата ѝ. Погребаха Нима без нея. Изборът беше опустошителен, но рисковете от пътуването до Рафа и обратно бяха твърде големи. Ударите с дронове, обстрелите или бомбардировките на кораби бяха безмилостни.
В деня, когато погребаха Нима, израелската армия бомбардира пазара в лагера Магази, убивайки 11 души, много от които жени и деца.
Това не беше първият път, когато огромна болка доведе до такава преждевременна смърт в семейството. През 1967 г. бащата на Сюлейман, Абдула, получава инсулт, когато изгрява суровата реалност на израелската военна окупация.
След като изгуби дома си в Накба от 1948 г., терорът, който израелската армия отприщи върху палестинското население на Газа през 1967 г., дойде като нов шок. Но в крайна сметка това, което се оказа твърде трудно да се понесе, беше израелските войници, отвличащи сина му Сюлейман, който по това време беше 16-годишно дете.
Не знаейки нищо за съдбата на Сюлейман и неспособен да приеме мисълта, че ще го загуби, Абдула се поддаде на скръбта и инсулт опустоши тялото му, оставяйки го парализиран. Той издържа мизерията на живота в лагера Хан Юнис в продължение на седем години, преди да почине седмицата след завръщането на Сюлейман в Газа.
Благодарен, че съпругата му Нима не страда от същата продължителна болка като баща му, Сюлейман благодари на Аллах и помоли децата си да рецитират сура ал-Фатиха вместо нея.
Нима е само една от повече от 10 000 палестински жени, загинали досега в тази война. Тя беше отличен домакин и фантастична готвачка, която мечтаеше един ден да направи поклонение в Мека, като щателно спестяваше всеки свободен шекел за пътуването.
Смъртта на Нима угаси не само нейните мечти, но и топлината и щедростта, които определяха нейната същност, палестинската същност. Тя оставя след себе си празнота, пълна само със сърдечна болка и загуба.
Подобно на моите деца, започнах да се чудя кой ще бъде там и какво ще има, когато посетим Газа следващия път?
Ракетите от израелски дрон Hermes могат да пробият неекранираното въздушно пространство на Газа и да унищожат животи за секунди. Така наречените ракети „стреляй и забравяй“ могат да ударят цели на разстояние повече от 2,5 километра (1,5 мили) в небето, така че когато бъдат изстреляни, никой на земята не знае, че идват. Цивилни, занимаващи се с работата си, биват убивани моментално, защото няма кой и нищо да ги защити.
Нито един йордански, британски, френски или американски военен самолет не беше разположен в защита на 50-те жени, убити всеки ден през последните 200 дни от Израел. Но всички те се бориха, за да защитят Израел от ирански дронове, на които им трябваха осем часа, за да достигнат територията му, много от тях дори не успяха да стигнат толкова далеч. Единственият по-бавен метод за нанасяне на иранските удари би бил транспортирането на оръжията с камили през пустинята.
Но сега светът е изместил фокуса си върху Иран. Израел отново е превърнат в жертва. Никой не говори за правото на самозащита на палестинските цивилни, преживяващи геноцид и престъпления срещу човечеството.
„Изстреляй и забрави“ в Газа изглежда е глобална политика.
Но моят решителен вик е, че светът никога не трябва да забравя. Добри хора по целия свят работят, за да гарантират, че отговорните за тези престъпления и тези, които са им доставили оръжията, ще бъдат изправени пред съда и ще бъдат преследвани от призрака на справедливостта до края на дните си.
Възгледите, изразени в тази статия, са собствени на автора и не отразяват непременно редакционната позиция на Al Jazeera.
