Къде бяха номинациите им за Оскар? Девет запомнящи се филмови изпълнения, които бяха напълно пренебрегнати

Нека започнем с простата истина, че не наградата с каквото и да е качество, заслуга или величие винаги ще го направи 100 процента правилно или може да се очаква да го направи - Толстой, например, не спечели Нобеловата награда за литература. Какво трябваше да направи, да напише продължение на „Война и мир“? Но е по-лесно да се разтревожиш за актьорски заместители на Оскарите, отколкото за литературни пренебрежения в Стокхолм. Има много културни причини за това, но основната е, че Оскарите са по-важни. Защо иначе тази година щеше да има шум заради неуспеха да се включи Марго Роби от Барби в надпреварата за най-добра актриса?

Всеки, който е в крак с Оскарите, година след година, ще понякога са стискали юмрук в небето (или в Академията за филмово изкуство и наука) за страхотни изпълнения, които не успяват дори да съберат номинация за най-добър актьор или актриса. С течение на времето някои от тези пренебрегвани изпълнения започват да изглеждат като класики, които заслужават да бъдат ценени и гледани от бъдещите поколения. Това може да включва Антъни Пъркинс в „Психо“, Барбра Стрейзънд в „Йентъл“, Ралф Файнс в „Гранд Будапеща Хотел“... и още няколко.

Тони Колет, Наследствен (2018)

Наследствен, историята за демоничен култ, който прониква в едно семейство през поколенията, е наситена както с ужас, така и с тревожни образи (много от които включват глави, които се разделят насилствено от телата им). Най-големият му източник на ужас обаче е изпълнението на Тони Колет като Ани, напрегната, отчаяно нещастна артистка, съпруга и майка. Въпреки че Ани се възмущава от двете си деца, които никога не е искала, тя е почти унищожена от истерична скръб, когато едно от тях умира (вижте бележката по-горе за глави, тела). Тогава тя е обзета от истерично въодушевление – също толкова плашещо – когато намира начин да призове духа на детето. Колет е едновременно сърцераздирателна и отблъскваща. Нейното изпълнение е по същество болничната сцена на Шърли Маклейн в Terms of Endearment, играна с пълна газ в продължение на два часа без прекъсване, само че никой никога не е дал болкоуспокояващо. Имаше кратък, призрачен шепот за Оскар, когато филмът беше пуснат през лятото на 2018 г., но това бързо избледня. Хорърът не е любим жанр сред гласоподавателите на Академията.

Никол Кидман, Раждане (2004)

Кидман, коронована с Оскар за ролята на Вирджиния Улф с клюн на папагал вместо нос в „Часовете“ (2002) често е поддържала танцовата си карта пълна с по-малки, нестандартни филми, които не е задължително да се харесат на публиката. Раждането, зимен малък шедьовър, демонстрира това, което може да бъде най-богато й представяне. Тя играе Анна, вдовица от Манхатън, опитваща се да разбере абсурдното твърдение на едно момче, че той е превъплъщението на нейния покоен съпруг. В един изключителен близък план от единичен кадър, който продължава повече от 3 минути, Кидман безмълвно регистрира бушуващата вътрешна борба на Ана, докато слуша гръмотевична концертна пиеса от Вагнер. Кидман рядко е била толкова изящно красива – има силно ехо от Миа Фароу в „Бебето на Розмари“ – и тя се справя с невероятно сложната работа да предаде бавно възобновената любов на Ана към нейния съпруг, като същевременно избягва всякакви внушения (които биха обрекли филма), че е влюбване в детето. Раждането е целомъдрена романтична фантазия, която потъва в нещо като трагедия.

Мадона, Евита (1996)

Мадона се бори, меко казано, да постигне успех като филмова актриса - тя може да бъде толкова неуверена в себе си в роля, че почти да изгубите търпение с нея. Но Евита черпи от безспорните си силни страни като изпълнител на музикални видеоклипове – ролята на аржентинката Ева Перон се пее докрай, без диалог, и ролята е секси и остра, с метална грубост (плюс това не е емоционално толкова дълбока ). Ако можете да заемете поза, докато пеете, а Мадона със сигурност може, можете да постигнете триумф, а Мадона със сигурност го прави. Вярно е, че мисълта, че Мерил Стрийп в един момент щеше да играе главна роля (под ръководството на Оливър Стоун), може да ви накара да се чудите какво може да е било: Можете просто да си представите Евита на Стрийп – заблудена, месианска, жалка – с вдигнати ръце над обожаващ множество. Но тази Евита не съществува. Изпълнението на Мадона се нарежда до това на Лайза Минели в Кабаре.

Крисчън Бейл, Американски психопат ( 2000)

Не е задължително да сте искали Бейл да спечели Най-добър Актьор, но той заслужаваше поне да бъде допуснат до надпреварата за представянето си като Патрик Бейтман, покварен убиец — убийствата му са почти вакханалия в кръвопролитието си — който прекарва дните си на Уолстрийт като специалист по сливания и придобивания ( или, както той се изразява, „убийства и екзекуции“). Бейл, говорейки с мек, кух глас, в който има и най-малък намек за шега на момче от братство, доставя част от излъскана, сатирична архалност, която надхвърля очевидната алегорична гавра (капитализъм = убийство) в ... какво точно? Едно обезпокоително, но впечатляващо царство на безумна отдаденост — нещо като Портокал с часовников механизъм, друг, по-ранен филм за социопат, ако играеше Уил Феръл. (Леонардо ди Каприо, между другото, обмисляше ролята, но премина.)

Том Круз, Top Gun: Maverick (2022)

Има филмови звезди, които могат да играят, и такива, които не могат. Круз обаче е нещо по средата, филмова звезда, която може да се държи така, сякаш действа: всяка усмивка и жест имат героичната убеденост на изпълнител, който иска присъствието му да се регистрира със сеизмична сила. Случайно Круз прави това изключително добре – наистина по-добре от всеки друг. Не е ли това добра причина за номинация за Оскар? Maverick, който всъщност подобри оригиналния Top Gun от 1986 г., беше огромен хит и цялото начинание - с военната си техника, бойния дух и учтивата романтика - изглежда произтичаше изцяло от увереността, силата на волята и възгледа на Круз за себе си в света (и Холивуд). Със сигурност това трябва да се счита за нещо с Академията.

Lupita Nyong'o, САЩ (2019)

Ето още един пример за липсата на интерес на Оскар към изключителните изпълнения, които попадат във филми на ужасите. N'yongo, която спечели поддържаща женска роля за 12 години в робство от 2013 г., показа разкриваща емоционална гама тук - тя играе два героя, които случайно са (на това, което се оказва много странно ниво) един и същ човек: Има Аделаида, жена с напълно комфортен живот със семейството си, а след това има и нейния убийствен двойник, Ред, който принадлежи към плашещ легион от „близнаци“, внезапно нападнали обществото. N’yongo играе Аделаида и Ред много отчетливо – Ред говори с накъсан от болка глас – но също така установява странна емпатия между тях. Спектакълът се люлее напред-назад с дяволския импулс на махалото на По.

Джулия Робъртс, най-добрият ми приятел Сватба (1996)

Това ранно изпълнение е едно от най-възхитителните на Робърт — и вероятно също се счита за първото й зряло изпълнение: то въведе нотката на трънливост, която е била ключова за толкова много от по-късните й превозни средства, включително Август: Окръг Осейдж (2013) и сериала на Amazon Homecoming (2018). Може би това докосване на зловеща сложност се зачете срещу нея този път, заедно с факта, че Сватбата е подривна дейност на rom-com фантазията - всъщност това е обратното на Хубава жена, за която Робъртс, като най-печелившата бляскава пола в света работник, беше номинирана за най-добра актриса. Тук тя е Джулиан, кулинарна критичка, която решава, че иска да се омъжи за стар приятел (Дермът Мълроуни) — въпреки че това означава, че ще трябва да разстрои предстоящия му брак (с Камерън Диас, също възхитителна). Ако не подкрепяте Робъртс тук – кой би искал да види Камерън Диас наранена? — прекарвате филма в очакване на момента, в който тя най-накрая ще разреши цялата тази каша и ще доведе историята до хармоничен край. Само изпълнение на истинска магия би могло да постигне това.

Лейди Гага, House of Gucci (2021)

Филмът на режисьора Ридли Скот за загубата на семейство Гучи контролът върху тяхната модна империя е мрачна афера, инертна до точката на безчувственост и зле управлявана от хора като Ал Пачино и Джаред Лето. Дори не би си струвало да мислим за това, ако не беше незабравимото, прекрасно забавление от изпълнението на Лейди Гага като скандалната Патриция Реджиани, която беше осъдена за убийството на бившия си съпруг Маурицио Гучи (Адам Драйвър). В ретроспекция, Гага може да не е направила услуга на кампанията си за Оскар, като е разказвала колко усърдно е работила върху ролята, как се е натикала на толкова тъмно място, че в крайна сметка е наела психиатрична сестра да бъде на снимачната площадка. Това, което виждате на екрана, не подсказва нищо подобно: изпълнението, което е гарнирано със силен италиански акцент и голяма тъмна перука, е изпълнено с нещо, което се усеща като импулсивен, нерепетиран театрален възторг. Като горещ камък за сауна, напръскан с вода, Патриша цвърти от гняв. Гага не е изтънчена, но не е и превъзходна – може да не е възможно да прекали всичко. Не и когато тя е тази, която определя височината.

Никога не пропускайте история — абонирайте се за безплатния ежедневен бюлетин на PEOPLE, за бъдете в крак с най-доброто от това, което ХОРАТА могат да предложат, от новини за знаменитости до завладяващи истории за човешки интереси.

Мишел Пфайфър, Батман се завръща (1992)

По-добро заглавие за втория филм на режисьора Тим Бъртън за Батман може да е просто Жената котка. Това би бил поне един от начините да се признае красиво изработеното изпълнение на Пфайфър, което внесе интензивен невротизъм и мрачна сексуалност в ролята – това е може би най-пълният израз на рококо перверзността на чувствителността на Бъртън. И блясъкът на истинска холивудска звезда все още е прилепнал към нея, придавайки на Жената котка романтичен блясък. Това е едно от малкото наистина страхотни изпълнения на супергерои — и много по-приятно от мъчителната (но спечелила Оскар) роля на Хоакин Финикс в Жокера от 2019 г.

Последвайте ни в