Къде бяха номинациите им за Оскар? Девет запомнящи се филмови изпълнения, които бяха напълно пренебрегнати

Нека стартираме с простата истина, че не премията с каквото и да е качество, заслуга или великолепие постоянно ще го направи 100 % вярно или може да се чака да го направи - Толстой, да вземем за пример, не завоюва Нобеловата премия за литература. Какво трябваше да направи, да напише продължение на „ Война и мир “? Но е по-лесно да се разтревожиш за актьорски заместители на Оскарите, в сравнение с за литературни пренебрежения в Стокхолм. Има доста културни аргументи за това, само че главната е, че Оскарите са по-важни. Защо другояче тази година щеше да има звук поради неуспеха да се включи Марго Роби от Барби в конкуренцията за най-хубава актриса?

Всеки, който е в крайник с Оскарите, година след година, ще от време на време са стискали пестник в небето (или в Академията за кино изкуство и наука) за страхотни осъществявания, които не съумяват даже да съберат номинация за най-хубав артист или актриса. С течение на времето някои от тези подценявани осъществявания стартират да наподобяват като класики, които заслужават да бъдат ценени и гледани от бъдещите генерации. Това може да включва Антъни Пъркинс в „ Психо “, Барбра Стрейзънд в „ Йентъл “, Ралф Файнс в „ Гранд Будапеща Хотел “... и още няколко.

Тони Колет, Наследствен (2018)

Наследствен, историята за пъклен фетиш, който прониква в едно семейство през поколенията, е наситена както с смут, по този начин и с тревожни облици (много от които включват глави, които се разделят принудително от телата им). Най-големият му източник на смут обаче е осъществяването на Тони Колет като Ани, напрегната, обезверено нещастна артистка, брачна половинка и майка. Въпреки че Ани се възмущава от двете си деца, които в никакъв случай не е желала, тя е съвсем унищожена от истерична тъга, когато едно от тях умира (вижте бележката нагоре за глави, тела). Тогава тя е обзета от истерично вдъхновение – също толкоз плашещо – когато намира метод да призове духа на детето. Колет е по едно и също време сърцераздирателна и отблъскваща. Нейното осъществяване е всъщност болничната сцена на Шърли Маклейн в Terms of Endearment, играна с цялостна газ в продължение на два часа без спиране, единствено че никой в никакъв случай не е дал болкоуспокояващо. Имаше къс, нереален шепот за Оскар, когато филмът беше пуснат през лятото на 2018 година, само че това бързо избледня. Хорърът не е обичан род измежду гласоподавателите на Академията.

Никол Кидман, Раждане (2004)

Кидман, коронована с Оскар за ролята на Вирджиния Улф с клюн на папагал вместо нос в „ Часовете “ (2002) постоянно е поддържала танцовата си карта цялостна с по-малки, ексцентрични филми, които не е наложително да се харесат на публиката. Раждането, зимен дребен шедьовър, показва това, което може да бъде най-богато й показване. Тя играе Анна, вдовица от Манхатън, опитваща се да разбере неуместното изказване на едно момче, че той е превъплъщението на нейния починал брачен партньор. В един извънреден непосредствен проект от индивидуален кадър, който продължава повече от 3 минути, Кидман безмълвно записва вилнеещата вътрешна битка на Ана, до момента в който слуша гръмотевична концертна пиеса от Вагнер. Кидман рядко е била толкоз изтънчено красива – има мощно ехтене от Миа Фароу в „ Бебето на Розмари “ – и тя се оправя с необикновено комплицираната работа да съобщи постепенно обновената обич на Ана към нейния брачен партньор, като в същото време заобикаля всевъзможни внушения (които биха обрекли филма), че е влюбване в детето. Раждането е целомъдрена сантиментална фикция, която потъва в нещо като покруса.

Мадона, Евита (1996)

Мадона се бори, меко казано, да реализира триумф като кино актриса - тя може да бъде толкоз неуверена в себе си в роля, че съвсем да изгубите самообладание с нея. Но Евита черпи от безспорните си мощни страни като реализатор на музикални видеоклипове – ролята на аржентинката Ева Перон се пее до дъно, без разговор, и ролята е секси и остра, с железна неучтивост (плюс това не е прочувствено толкоз дълбока ). Ако можете да заемете поза, до момента в който пеете, а Мадона сигурно може, можете да постигнете успех, а Мадона сигурно го прави. Вярно е, че мисълта, че Мерил Стрийп в един миг щеше да играе основна роля (под управлението на Оливър Стоун), може да ви накара да се чудите какво може да е било: Можете просто да си визиите Евита на Стрийп – заблудена, месианска, жалка – с вдигнати ръце над обожаващ голям брой. Но тази Евита не съществува. Изпълнението на Мадона се подрежда до това на Лайза Минели в Кабаре.

Крисчън Бейл, Американски умопобъркан ( 2000)

Не е наложително да сте желали Бейл да завоюва Най-добър Актьор, само че той заслужаваше най-малко да бъде позволен до конкуренцията за представянето си като Патрик Бейтман, безнравствен палач — убийствата му са съвсем вакханалия в кръвопролитието си — който прекарва дните си на Уолстрийт като експерт по сливания и придобивания ( или, както той се показва, „ убийства и изтезания “). Бейл, говорейки с мек, кух глас, в който има и минимален намек за смешка на момче от приятелство, доставя част от излъскана, сатирична архалност, която надвишава очевидната алегорична подигравка (капитализъм = убийство) в... какво тъкмо? Едно тревожно, само че впечатляващо царство на безумна отдаденост — нещо като Портокал с часовников механизъм, различен, по-ранен филм за социопат, в случай че играеше Уил Феръл. (Леонардо ди Каприо, апропо, обмисляше ролята, само че мина.)

Том Круз, Top Gun: Maverick (2022)

Има кино звезди, които могат да играят, и такива, които не могат. Круз обаче е нещо по средата, кино звезда, която може да се държи по този начин, като че ли работи: всяка усмивка и жест имат героичната увереност на реализатор, който желае наличието му да се записва със сеизмична мощ. Случайно Круз прави това извънредно добре – в действителност по-добре от всеки различен. Не е ли това добра причина за номинация за Оскар? Maverick, който в действителност усъвършенства истинския Top Gun от 1986 година, беше голям шлагер и цялото начинание - с военната си техника, бойния дух и учтивата романтика - наподобява произтичаше напълно от увереността, силата на волята и възгледа на Круз за себе си в света (и Холивуд). Със сигурност това би трябвало да се смята за нещо с Академията.

Lupita Nyong'o, Съединени американски щати (2019)

Ето още един образец за неналичието на интерес на Оскар към изключителните осъществявания, които попадат във филми на ужасите. N'yongo, която завоюва поддържаща женска роля за 12 години в иго от 2013 година, сподели разкриваща прочувствена гама тук - тя играе два героя, които инцидентно са (на това, което се оказва доста необичайно ниво) еднакъв човек: Има Аделаида, жена с изцяло удобен живот със фамилията си, а по-късно има и нейния смъртоносен двойник, Ред, който принадлежи към плашещ легион от „ близнаци “, ненадейно нападнали обществото. N’yongo играе Аделаида и Ред доста отчетливо – Ред приказва с накъсан от болежка глас – само че също по този начин открива странна емпатия сред тях. Спектакълът се люлее напред-назад с дяволския подтик на махалото на По.

Джулия Робъртс, най-хубавият ми другар Сватба (1996)

Това ранно осъществяване е едно от най-възхитителните на Робърт — и евентуално също се смята за първото й зряло осъществяване: то вкара нотката на трънливост, която е била основна за толкоз доста от по-късните й транспортни средства, в това число Август: Окръг Осейдж (2013) и сериала на Amazon Homecoming (2018). Може би това допиране на злокобна трудност се зачете против нея този път, дружно с обстоятелството, че Сватбата е подривна активност на rom-com фантазията - в действителност това е противоположното на Хубава жена, за която Робъртс, като най-печелившата блестяща пола в света служащ, беше номинирана за най-хубава актриса. Тук тя е Джулиан, кулинарна критичка, която взема решение, че желае да се омъжи за остарял другар (Дермът Мълроуни) — макар че това значи, че ще би трябвало да разстрои идния му брак (с Камерън Диас, също възхитителна). Ако не подкрепяте Робъртс тук – кой би желал да види Камерън Диас засегната? — прекарвате кино лентата в очакване на момента, в който тя най-сетне ще позволи цялата тази каша и ще докара историята до съразмерен край. Само осъществяване на същинска магия би могло да реализира това.

Лейди Гага, House of Gucci (2021)

Филмът на режисьора Ридли Скот за загубата на семейство Гучи контролът върху тяхната фешън империя е мрачна спекулация, инертна до точката на апатия и зле ръководена от хора като Ал Пачино и Джаред Лето. Дори не би си коствало да мислим за това, в случай че не беше незабравимото, прелестно развлечение от осъществяването на Лейди Гага като скандалната Патриция Реджиани, която беше наказана за убийството на някогашния си брачен партньор Маурицио Гучи (Адам Драйвър). В ретроспекция, Гага може да не е направила услуга на акцията си за Оскар, като е разказвала какъв брой старателно е работила върху ролята, по какъв начин се е натикала на толкоз мрачно място, че в последна сметка е наела психиатрична сестра да бъде на снимачната площадка. Това, което виждате на екрана, не подсказва нищо сходно: осъществяването, което е гарнирано със мощен италиански акцент и огромна тъмна перука, е изпълнено с нещо, което се усеща като емоционален, нерепетиран сценичен екстаз. Като парещ камък за сауна, напръскан с вода, Патриша цвърти от яд. Гага не е изтънчена, само че не е и превъзходна – може да не е допустимо да прекали всичко. Не и когато тя е тази, която дефинира височината.

Никога не пропускайте история — абонирайте се за безплатния всекидневен бюлетин на PEOPLE, за бъдете в крайник с най-хубавото от това, което ХОРАТА могат да предложат, от вести за звезди до завладяващи истории за човешки ползи.

Мишел Пфайфър, Батман се завръща (1992)

По-добро заглавие за втория филм на режисьора Тим Бъртън за Батман може да е просто Жената котка. Това би бил най-малко един от методите да се признае красиво направеното осъществяване на Пфайфър, което внесе натоварен невротизъм и мрачна половост в ролята – това е може би най-пълният израз на рококо перверзността на чувствителността на Бъртън. И блясъкът на същинска холивудска звезда към момента е прилепващ към нея, придавайки на Жената котка сантиментален искра. Това е едно от дребното в действителност страхотни осъществявания на супергерои — и много по-приятно от мъчителната (но спечелила Оскар) роля на Хоакин Финикс в Жокера от 2019 година