Мнение: Докладвах за Хамас в Газа повече от десетилетие. Въпросите, които си задавам сега.
Бележка на редактора: Илен Прушър е журналист и автор, прекарал две десетилетия, отразявайки Близкия изток. Тя преподава журналистика в Атлантическия университет във Флорида, където е дигитален директор на MediaLab@FAU. Мненията, изразени в този коментар, са нейни собствени. Вижте в CNN.
Пристигаме на Erez Checkpoint. Израелски войници преглеждат паспортите ни, преглеждат всяка вещ в чантите ни и ни махат да преминем. След дълга разходка из барикадирана ничия земя, палестинските служители регистрират имената и номерата на паспортите ни, след което ни притискат за списък с хора, с които планираме да се срещнем. Нашият палестински фиксатор се намесва, напомня на момчетата с оръжия да бъдат мили с нас, чужденците, и бързо: Ние сме в Газа. В списъка с трима или четирима души, с които трябва да се видим през деня, е поне един висш служител на Хамас.
Това е рутина, в която участвах, понякога и извън, в продължение на 16 години от живота си, докато докладвах за израелско-палестинския конфликт за американските медии през 90-те и 2000-те години, до последното ми пътуване до Газа през януари 2009 г. в края на още една война между Израел и Хамас, която шокира света и причини ненужна смърт и разрушение. По-късно, през 2014 г., отразявах много по-смъртоносна 50-дневна война между Израел и Хамас за списание TIME, този път от Южен Израел, Тел Авив и Йерусалим, главно защото тогава имах две малки деца у дома и вече не вярвах, че влизането в Газа си струва риска.
При почти всяко мое пътуване — и бяха твърде много за преброяване — се срещах с представители на Хамас, както изглежда всеки добър журналист. Подобно на много други, аз бях любопитен да чуя тяхната гледна точка и, когато миротворчеството беше нещо и Израел предаваше територия на палестинската власт, имах нетърпелив да разбера защо те не биха се присъединили към „земя за мир“ сделка, известна като Споразуменията от Осло.
Процесът в Осло за разделяне на земята с Израел за създаване на зона на палестинска автономия — и евентуално държавност — беше прегърнат, поне хладно, от покойния Ясер Арафат, ръководител на Организацията за освобождение на Палестина (ООП). Но Хамас, най-значимият палестински съперник на ООП, се противопостави фундаментално на мира с Израел, настоявайки, че единственият път напред е „въоръжената съпротива“, насочена към изкореняване на Израел. През 90-те години, когато мирният процес напредваше, Хамас се опитваше да го провали, като взриви израелски автобуси и кафенета. До началото на 2000-те години, когато миротворчеството беше спряно, те бяха убили стотици израелски цивилни по този начин, което доведе до по-нататъшно разделяне на израелските и палестинските общества.
Лидерите и говорителите на Хамас, които се съгласиха на нашите интервюта, рядко бяха това, което бихте очаквали от представители на терористична организация. Те бяха мъже, които владееха английски, логично звучащи за своите оплаквания и високо образовани за зареждане, обикновено в областта на инженерството или медицината. Те се представиха като част от „политическо крило“ на Хамас, което не знаеше какво се планира от по-секретното военно крило. Често, настояха тези говорители, те нямаха представа, че атаката е неизбежна.
Като цяло ние, репортерите, го изядохме. Нашите редактори искаха да имаме достъп до тази сенчеста група и да обясним нейната примамка за обикновените палестинци — и по-специално стратегическото предизвикателство, което представлява пред Арафат. Твърдейки, че лявата ръка на организацията не знае какво прави дясната, Хамас улесни себе си да избегнат трудните въпроси — като защо да се насочват към цивилни, а не към военни цели? – и удобно за толкова много от нас да се чувстваме така, сякаш слагаме пръсти върху палестинския пулс, вместо да седнем на чай с терористите.
Така че ние отпихме техните горчиви напитки и те си поговориха за добра игра. „Вижте, не изпитваме никаква радост да видим израелски цивилни да бъдат взривявани“, каза ми един говорител — в деня, когато най-лошото оръжие на Хамас беше атентатор самоубиец в градска зона — преди да продължи да настоява, че тези атаки са единствените рационален отговор на това, което видяха като израелска окупация на палестински земи. Когато попитах защо вместо това Хамас няма да се откаже от преговорите, те отговориха, че няма смисъл да се говори с Израел — и Израел също не бърза да говори с Хамас. Говорителят настоя да не използвам името му с онзи почти емпатичен цитат за това, че не изпитвам радост от убийството на израелци. В ретроспекция се чудя дали го е казал, защото е знаел, че звучи добре за западното ухо.
Хамас играе други игри с езика, представяйки се като разумни, като казва, че неговите лидери на теория ще се съгласят на дългосрочна худна или примирие с Израел. Думите им звучат добре — кой не би избрал трайно примирие пред ужасяващите убийства и разрушения, на които сме свидетели? — но реалността беше, че Хамас никога нямаше да подпише постоянна сделка с Израел, тъй като техните лидери ми казаха, че ислямът го забранява.
И тогава имаше откровени изкривявания. Преди 7 октомври Хамас подмами Израел да си помисли, че организацията не е заинтересована от разпалването на ситуацията и иска животът на жителите на Газа да се подобри. Имайки това предвид, Израел всъщност разхлаби граничните пунктове за Газа в края на септември — седмица преди атаката — за да пусне повече палестински работници в Израел. За съжаление отварянето за хиляди допълнителни работници от Газа превърна Израел в информационно сито, от което Хамас според съобщенията е събрал разузнавателна информация за атаката си миналия месец.
Хамас също играеше бързо и небрежно с фактите, които ни предоставиха на репортерите. По време на първата голяма война между Израел и Хамас през 2008 г. до 2009 г., известна като операция „Лято олово“, Хамас каза, че по-малко от 50 от 1400-те загинали в Газа са били бойци. Но повече от година по-късно вътрешният министър на Хамас призна в интервю за базирания в Лондон вестник Al-Hayat, че между 600 и 700 от нейните бойци са били убити в тази война. В тази и в почти всяка война оттогава Хамас или други въоръжени групировки в Газа изстрелваха ракети, които падаха неволно върху собствените им граждани, но рядко, ако изобщо, признаваха грешката, вместо това обвинявайки Израел за смъртта .
И все пак колко често това ни спираше да докладваме какво са ни казали? Тази динамика беше демонстрирана миналия месец, когато много основни медии незабавно повториха твърдението на Хамас, че израелски въздушен удар е опустошил болница и е убил голяма кръгла цифра от 500 палестинци. По-късно се появиха повече подробности, които показват, че най-вероятно Ислямски джихад, съперничеща на Хамас организация, е изстреляла погрешна ракета, която е паднала на мястото, и че броят на жертвите е много по-малък.
Болниците отново заеха централно място във войната, когато Израел обгради болницата Ал-Шифа, след като твърдеше, че Хамас е оперирал от нея. Хамас отдавна отрича да използва болници въпреки доказателството, че го правят, и направи същото този път, въпреки че има доказателства, че оръжия са намерени на място и тунели са изградени, за да позволят на организацията да използва Ал-Шифа като база.
Репортерите могат да почувстват, че нямат друг избор, освен да разчитат на числата и опроверженията на Хамас, защото в Газа са останали малко репортери и малко възможности да проверят нещо независимо. Но много журналисти биха могли да бъдат по-прозрачни за това как нямат независима проверка и да предоставят контекст за това колко ненадежден се е оказал Хамас в миналото.
Едно нещо, което вече е ясно след 7 октомври, е, че членовете на Хамас не звучаха така, сякаш не са изпитали „никаква радост“ в клането на повече от 1200 израелци и отвличането на повече от 200. Въоръжените лица на Хамас се смееха, докато извършваха атаките, според очевидци и те се записаха, докато радостно вилнеят из израелските домове.
Хамас промени ли се? Или твърде голяма част от медиите бяха прекалено склонни да ги видят като нещо различно от това, което винаги са били?
Вероятно е по малко и от двете. Въпреки че е основана през 1987 г. като изрично палестинска организация, има доказателства, че Хамас е била повлияна от стила и бруталността на глобалните джихадистки групи като цяло и в частност на ISIS. Все пак фокусът на Хамас остава върху „ционисткото образувание“, а не върху САЩ, други западни цели или други религии сами по себе си. И доколкото някога е имало политическо крило, което може да е имало различни стремежи, 7 октомври не остави съмнение, че мил
