ООН вече не може сама да защитава правата на човека
Писателят е президент на фондациите „Отворено общество“ и бивш заместник-генерален секретар на ООН
През 1948 г., преди 75 години, това месец Общото събрание на ООН прие Всеобщата декларация за правата на човека, исторически акт на международно сътрудничество и силно утвърждаване на нашата обща човечност. Изготвен от комитет, ръководен от Елинор Рузвелт, той кодифицира вековната човешка борба за свобода и достойнство. През десетилетията ВДПЧ е вдъхновявала правни кодекси и норми, подобряващи живота на милиарди хора.
Днес обаче човешките права по света не са в добро състояние. Авторитаризмът е на поход. Решаващи индивидуални права се отменят, от правото на образование на момичета в Афганистан до правото на избор на жената в САЩ. Свободата на словото е атакувана в университетите. И тъй като въоръжените конфликти стават все по-многобройни и по-смъртоносни за цивилните, старите норми отстъпват място на новата ера на безнаказаност.
ООН — люлката на ВДПЧ — все още има роля. Неговият Съвет по правата на човека е дълбоко погрешен, но важен наблюдател. Неговите миротворци помагат за предотвратяване на жестокости. И гласът му все още е надигнат, както видяхме наскоро на 6 декември, когато генералният секретар Антонио Гутериш се позова на член 99 от Устава на ООН, за да призове Съвета за сигурност да настоява за ново хуманитарно прекратяване на огъня в конфликта между Израел и Палестина.
Но настоящите събития разкриват и важна истина: ООН не е достатъчна. Често тя се оказва на заден ход, тъй като геополитическото напрежение на един фрагментиран международен ред възпрепятства общите действия. Въпреки услугата на „сините каски“, неговите мироопазващи мисии днес имат много по-малък отпечатък, отколкото в края на 90-те и през 2000-те години. Моралната сила на ООН остава, но е накърнена. Все повече държави, колкото и мрачни да са престъпленията им, просто няма да понесат критиките на човешките права от страна на своите органи. Докато нейните служители се примиряват с тези политически препятствия, нараства усещането за двойни стандарти.
Отговорът не е да се отхвърли ролята на ООН в защитата на човешките права, а да се признае, че в бъдеще тя трябва да бъдат подкрепени от нови стратегии и методи, вкоренени в изкуството на възможното, които отиват отвъд него. Прагматичните подходи трябва да ги управляват.
Въпреки че „назоваването и засрамването“ на нарушителите на правата на човека понякога са работили по време на еднополюсния разцвет след 1989 г. на водения от Запада ред, този подход рядко е уместен в днешния по-многополюсен свят. Както твърди Джак Снайдер от Колумбийския университет, напредъкът трябва да идва от самите общества чрез вплитане на напредъка в човешките права в по-широки кампании за социални и икономически реформи по всичко - от корупцията до достъпа до образование и здравеопазване.
Ние обитават един „свят по избор“, в който западът или Китай упражняват малко постоянни претенции към лоялността на повечето други страни, които са много по-свободни да избират собствените си геополитически курсове и да игнорират западното морализиране на правата на човека. Но в този нов международен пейзаж авангардните коалиции на желаещите имат ново значение, напредвайки там, където универсалистките наследени институции остават в задънена улица, и моделират нови норми и дори нови институции. Свидетелствайте например как малките островни развиващи се държави са популяризирали в масовия поток нови концепции за групови права за ерата на покачване на морското равнище и климатичен хаос.
Докато редица смели неправителствени организации работят за защита на човешките права в световен мащаб също се нуждаем от ново поколение инициативи отдолу нагоре, водени от местни активисти, които се основават на изискванията на своите общности, а не на външно размахване на пръсти. При скорошни посещения във фавела в Рио де Жанейро и обществени организации в Ливан непрекъснато ми напомняха, че общностите сами по себе си са най-добрите защитници на човешките права. Необходими са местни познания и чувствителност. Международните съюзници трябва да гледат на себе си не като на проповедници, налагащи правата на човека отдалеч, а като на помощници, подкрепящи платформите, на които местните участници могат да предприемат промяна, както намерят за добре.
През март ще отбележим още една 75-та годишнина от историята на движението за правата на човека, речта на Рузвелт за „Да направим човешките права оживени“, изнесена в Колумбия през март 1949 г. Това заслужава толкова внимание, колкото и годишнината от приемането на ВДПЧ този месец. В обръщението си Рузвелт признава декларацията като необходимо, но недостатъчно условие за траен прогрес. Такива документи, както тя каза, „нямат тежест, освен ако хората не ги знаят, освен ако хората не ги разбират, освен ако хората не изискват те да бъдат живи“.
Три четвърти век след моментът, в който тези права са определени, това е важен призив от това време, който трябва да запомните. Да напишеш нещо е едно. Да живееш с него е съвсем друго.
