ООН вече не може сама да защитава правата на човека

Писателят е президент на фондациите „ Отворено общество “ и някогашен заместник-генерален секретар на Организация на обединените нации

През 1948 година, преди 75 години, това месец Общото заседание на Организация на обединените нации одобри Всеобщата декларация за правата на индивида, исторически акт на интернационално съдействие и мощно одобряване на нашата обща човещина. Изготвен от комитет, управителен от Елинор Рузвелт, той кодифицира вековната човешка битка за независимост и достолепие. През десетилетията ВДПЧ е вдъхновявала правни кодекси и правила, подобряващи живота на милиарди хора.

Днес обаче човешките права по света не са в положително положение. Авторитаризмът е на поход. Решаващи самостоятелни права се анулират, от правото на обучение на девойки в Афганистан до правото на избор на дамата в Съединени американски щати. Свободата на словото е атакувана в университетите. И защото въоръжените спорове стават все по-многобройни и по-смъртоносни за цивилните, старите правила отстъпват място на новата епоха на безотговорност.

Организация на обединените нации — люлката на ВДПЧ — към момента има роля. Неговият Съвет по правата на индивида е надълбоко неправилен, само че значим наблюдаващ. Неговите миротворци оказват помощ за попречване на жестокости. И гласът му към момента е надигнат, както видяхме неотдавна на 6 декември, когато генералният секретар Антонио Гутериш се базира на член 99 от Устава на Организация на обединените нации, с цел да призове Съвета за сигурност да упорства за ново филантропично преустановяване на огъня в спора сред Израел и Палестина.

Но актуалните събития разкриват и значима истина: Организация на обединените нации не е задоволителна. Често тя се оказва на заден ход, защото геополитическото напрежение на един фрагментиран интернационален ред попречва общите дейности. Въпреки услугата на „ сините каски “, неговите мироопазващи задачи през днешния ден имат доста по-малък отпечатък, в сравнение с в края на 90-те и през 2000-те години. Моралната мощ на Организация на обединените нации остава, само че е накърнена. Все повече страни, колкото и мрачни да са закононарушенията им, просто няма да понесат рецензиите на човешките права от страна на своите органи. Докато нейните чиновници се помиряват с тези политически трудности, нараства чувството за двойни стандарти.

Отговорът не е да се отхвърли ролята на Организация на обединените нации в отбраната на човешките права, а да се признае, че в бъдеще тя би трябвало да бъдат подкрепени от нови тактики и способи, вкоренени в изкуството на вероятното, които отиват оттатък него. Прагматичните подходи би трябвало да ги ръководят.

Въпреки че „ назоваването и засрамването “ на нарушителите на правата на индивида от време на време са работили по време на еднополюсния подем след 1989 година на водения от Запада ред, този метод рядко е подходящ в днешния по-многополюсен свят. Както твърди Джак Снайдер от Колумбийския университет, напредъкът би трябвало да идва от самите общества посредством заплитане на напредъка в човешките права в по-широки акции за обществени и стопански промени по всичко - от корупцията до достъпа до обучение и опазване на здравето.

Ние населяват един „ свят по желание “, в който западът или Китай упражняват малко непрекъснати искания към лоялността на множеството други страни, които са доста по-свободни да избират личните си геополитически курсове и да пренебрегват западното морализиране на правата на индивида. Но в този нов интернационален пейзаж авангардните обединения на искащите имат ново значение, напредвайки там, където универсалистките наследени институции остават в задънена улица, и моделират нови правила и даже нови институции. Свидетелствайте да вземем за пример по какъв начин дребните островни разрастващи се страни са разпространявали в всеобщия поток нови концепции за групови права за ерата на повишаване на морското ниво и климатичен безпорядък.

Докато редица смели неправителствени организации работят за отбрана на човешките права в международен мащаб също се нуждаем от ново потомство начинания изпод нагоре, водени от локални деятели, които се основават на условията на своите общности, а не на външно размахване на пръсти. При скорошни визити във фавела в Рио де Жанейро и публични организации в Ливан непрестанно ми напомняха, че общностите сами по себе си са най-хубавите бранители на човешките права. Необходими са локални знания и сензитивност. Международните съдружници би трябвало да гледат на себе си не като на проповедници, налагащи правата на индивида отдалеко, а като на помощници, подкрепящи платформите, на които локалните участници могат да подхващат смяна, както намерят за добре.

През март ще отбележим още една 75-та годишнина от историята на придвижването за правата на индивида, речта на Рузвелт за „ Да създадем човешките права оживени “, изнесена в Колумбия през март 1949 година Това заслужава толкоз внимание, колкото и годишнината от приемането на ВДПЧ този месец. В обръщението си Рузвелт признава декларацията като належащо, само че незадоволително изискване за дълготраен напредък. Такива документи, както тя сподели, „ нямат тежест, в случай че хората не ги знаят, в случай че хората не ги схващат, в случай че хората не изискват те да бъдат живи “.

Три четвърти век след моментът, в който тези права са избрани, това е значим апел от това време, който би трябвало да запомните. Да напишеш нещо е едно. Да живееш с него е напълно друго.