„План Б“ на Израел за Ивицата Газа
Изминаха повече от два месеца, откакто израелските власти започнаха война срещу Газа в отговор на атаката на Хамас срещу нейните южни територии, която доведе до убийството на около 1200 хора, предимно израелски цивилни. Безмилостните израелски бомбардировки и наземни атаки сринаха цели квартали и убиха близо 20 000 палестинци, повече от една трета от тях деца.
Обявената цел на израелската атака е „изкореняването“ на Хамас от анклава, но жизнеспособността на постигането й все повече се поставя под съмнение от чуждестранни служители и анализатори. Вместо това широкомащабното разрушение, причинено на Газа, както и вътрешните комуникации сочат към друга цел, която израелските власти може да преследват.
Документ, изготвен от Министерството на разузнаването на Израел, изтекъл в израелската преса в края на октомври, очертава насилственото и постоянно преместване на 2,3 милиона палестински жители на Газа към Синайския полуостров в Египет.
Съобщава се, че документът е създаден за организация, наречена The Unit for Settlement – Ивицата Газа, която се стреми да колонизира отново Ивицата Газа 18 години след изтеглянето на израелските войски и заселниците от нея.
И все пак не живеем в 1948 г. Днес е много по-трудно да се заличат градове и села, както беше направено преди 75 години по време на прогонването на голям процент от палестинското население от родината му от израелските милиции, когато , наред с други неща, обхватът на медиите беше много по-малък, отколкото е сега. Поради това израелските власти се обърнаха към това, което бихме могли да наречем „план Б“: тоест да направят Ивицата Газа непригодна за живеене, като хвърлят десетки хиляди тонове бомби.
Новата стратегия се изпълнява чрез насочване към гражданска инфраструктура, която поддържа живота в ивицата, включително училища, университети, болници, пекарни, магазини, земеделска земя и оранжерии, водни станции, канализационни системи, електроцентрали, слънчеви панели и генератори.
Това се извършва успоредно с пълна обсада на Газа, при която храната, водата, електричеството и лекарствата са прекъснати. Израелската армия пропуска по няколко камиона на ден, ако изобщо допуска, което според хуманитарни организации изобщо не отговаря на нуждите на палестинското население, 1,8 милиона от които са вътрешно разселени.
Това доведе до това, което взаимозаменяемо се нарича хуманитарно „бедствие“, „катастрофа“, „гробище“ и „ад“. Палестинците от Газа са изтласкани до ръба на оцеляването, докато широко разпространените епидемии се възприемат от някои като желана цел. Както твърди бившият ръководител на израелския Съвет за национална сигурност Гиора Ейланд: „Тежките епидемии в южната част на ивицата Газа ще доближат победата.“
След като ивицата Газа стане негодна за живеене и населението няма друг избор освен да напусне доброволно, следващата стъпка е да се гарантира, че съседните държави, преди всичко Египет, са готови да ги „погълнат“. Това стана ясно от няколко видни фигури в Израел, включително бившия заместник-директор на националната разузнавателна агенция Мосад, Рам Бен Барак.
В туит на иврит Бен Барак изрази необходимостта от „изграждане на коалиция от държави и международно финансиране, което ще позволи на жителите на Газа, които искат да напуснат, да бъдат абсорбирани [в тези страни] чрез придобиване на гражданство“.
Още на 12 ноември 1914 г. президентът на САЩ Удроу Уилсън пише на защитника на расовото равенство Уилям Монро Тротър, че „сегрегацията не е унизителна, а полза и трябва да бъде разглеждана от вас, джентълмен“. Повече от 100 години по-късно планът на Израел – който има по-малко общо със сегрегацията и повече с етническото прочистване – е представен по подобен начин. Експулсирането, по думите на Бен Барак, е „възможност [за жителите на Газа] да избягат от господството на страха на Хамас, който ги използва като живи щитове“.
Иронията, разбира се, е, че палестинските цивилни често се използват като „живи щитове“ от самата израелска армия. Но освен това, заедно с акцента върху „доброволното“ напускане в този „добронамерен подход“, принудителното презаселване също е направено по-приемливо за международната общност с твърденията, че палестинците наистина са само араби и следователно могат лесно да се преместят в други арабски държави.
Израел отдавна нарича 156 000 палестинци (и техните потомци), които успяха да останат в границите му след 1948 г., „араби“, отричайки им палестинската им идентичност. Както премиерът Бенямин Нетаняху веднъж заяви, „Арабските граждани [на Израел] имат 22 национални държави. Те не се нуждаят от друг.“
Тук е важно да подчертаем, че назоваването на местното население, от Гибралтарския пролив до Ормузкия проток, като „арабите“ би било все едно да наричаме хора от Южна Африка, Съединените щати, Канада, Австралия, Нова Зеландия, Ирландия и Великобритания, независимо от техния произход, „англичаните“. Те споделят езика, но показват много ясни особени истории, традиции и идентичности.
Преди повече от 1000 години ерусалимският географ ал-Мукадаси (946–1000) обясни ясно, че се възприема като палестинец: „Споменах им [работниците в Шираз] за строителството в Палестина и обсъдих с тях тези въпроси. Майсторът каменоделец ме попита: Египтянин ли си? Отговорих: Не, аз съм палестинец.“
Векове по-късно, на 3 септември 1921 г., редакционна статия, публикувана в арабскоезичния вестник Falastin, посочва: „Ние сме първо палестинци, а после араби.“
Това са само два примера, наред с много други, за писмени източници, където „палестински“ ясно се използва като маркер за самоличност.
Това, че палестинците не са просто „араби“, изглежда допълнително очевидно, ако погледнем годините, в които Западният бряг е бил окупиран (1948-1967) от Йордания: окупация, срещу която местното население по това време, повечето от всички от бойци на Фатах, до такава степен, че крал Хюсеин се почувства длъжен да наложи военно положение.
В Газа, която беше под египетски контрол през същия период, палестинците бяха изправени пред жестоки репресии, отказаха им гражданство и имаха много малък контрол върху местната администрация. Повечето от тях са живели в много лоши условия, предимно в бежански лагери, след като са били прогонени от израелските милиции от селата около ивицата Газа, включително Худж, Надж, Абу Сита, Мадждал, ал-Джура, Йибна и Байт Дарас. Тези последни три села, по-специално, са тези, откъдето тримата основатели на Хамас – Ахмед Ясин, Абд ал-Азиз ал-Рантиси и Ибрахим ал-Язури – са били прогонени със семействата си, когато са били деца.
Днес не само палестинците се борят срещу масовото си прогонване от Газа и вероятно Западния бряг, но и съседните държави, които Израел оказва натиск да ги приеме, също оказват яростна съпротива.
Президентът на Египет Абдел Фатах ал-Сиси многократно и ясно отхвърли „изселването на палестинците от тяхната земя“. Той, подобно на своите предшественици, вижда палестинците като риск за сигурността. Ако те бъдат изгонени в Синай, той се опасява, че полуостровът ще се превърне в база за операции на палестински бойци, което може да въвлече Египет в нова война.
Йордания също е разтревожена от експулсирането на палестинците от Западния бряг на нейна територия, а крал Абдула и неговото правителство ясно изразиха своето противопоставяне. Както каза йорданският външен министър Айман Сафади: „Правете каквото искате [израелските власти]. Давай, унищожи Газа. Никой не ви спира и след като приключите, ние [няма] да изчистим кашата ви.“
Способността на Израел да изпълни своя „План Б“ наистина е под въпрос. Още през 1950 г. ООН предложи презаселването на хиляди палестинци от Ивицата Газа на Синайския полуостров. Предложението срещна остра съпротива от самите бежанци и в крайна сметка беше изоставено. Днес съпротивата е по-яростна от всякога. Палестинците знаят какво означава „временно“ – че за тях няма „право на връщане“ – и искат да останат на земята си.
Възгледите, изразени в тази статия, са собствени на автора и не отразяват непременно редакционната позиция на Al Jazeera.
