„План Б“ на Израел за Ивицата Газа

Изминаха повече от два месеца, откогато израелските управляващи започнаха война против Газа в отговор на офанзивата на Хамас против нейните южни територии, която докара до убийството на към 1200 хора, най-вече израелски цивилни. Безмилостните израелски бомбардировки и наземни офанзиви сринаха цели квартали и убиха близо 20 000 палестинци, повече от една трета от тях деца.

Обявената цел на израелската офанзива е „ изкореняването “ на Хамас от анклава, само че жизнеспособността на постигането й от ден на ден се слага под подозрение от задгранични чиновници и анализатори. Вместо това широкомащабното опустошение, породено на Газа, както и вътрешните връзки сочат към друга цел, която израелските управляващи може да преследват.

Документ, направен от Министерството на разузнаването на Израел, изминал в израелската преса в края на октомври, очертава насилственото и непрекъснато пренасяне на 2,3 милиона палестински жители на Газа към Синайския полуостров в Египет.

Съобщава се, че документът е основан за организация, наречена The Unit for Settlement – ​​Ивицата Газа, която се стреми да колонизира още веднъж Ивицата Газа 18 години след изтеглянето на израелските войски и заселниците от нея.

И въпреки всичко не живеем в 1948 година Днес е доста по-трудно да се заличат градове и села, както беше направено преди 75 години по време на прогонването на огромен % от палестинското население от родината му от израелските милиции, когато, наред с други неща, обсегът на медиите беше доста по-малък, в сравнение с е в този момент. Поради това израелските управляващи се обърнаха към това, което бихме могли да назовем „ проект Б “: т.е. да създадат Ивицата Газа непригодна за живеене, като хвърлят десетки хиляди тонове бомби.

Новата тактика се извършва посредством ориентиране към гражданска инфраструктура, която поддържа живота в линията, в това число учебни заведения, университети, лечебни заведения, пекарни, магазини, земеделска земя и оранжерии, водни станции, канализационни системи, електроцентрали, слънчеви панели и генератори.

Това се прави паралелно с цялостна блокада на Газа, при която храната, водата, електричеството и медикаментите са прекратени. Израелската войска пропуща по няколко камиона дневно, в случай че въобще позволява, което съгласно филантропични организации въобще не дава отговор на потребностите на палестинското население, 1,8 милиона от които са вътрешно разселени.

Това докара до това, което взаимозаменяемо се назовава филантропично „ злополучие “, „ злополука “, „ гробище “ и „ пъкъл “. Палестинците от Газа са изтласкани до ръба на оцеляването, до момента в който необятно публикуваните епидемии се възприемат от някои като мечтана цел. Както твърди някогашният началник на израелския Съвет за национална сигурност Гиора Ейланд: „ Тежките епидемии в южната част на линията Газа ще приближат успеха. “

След като линията Газа стане негодна за живеене и популацията няма различен избор с изключение на да напусне непринудено, идната стъпка е да се подсигурява, че прилежащите страни, на първо място Египет, са подготвени да ги „ обхванат “. Това стана ясно от няколко видни фигури в Израел, в това число някогашния заместник-директор на националната разследваща организация Мосад, Рам Бен Барак.

В туит на иврит Бен Барак изрази необходимостта от „ създаване на коалиция от страни и интернационално финансиране, което ще разреши на жителите на Газа, които желаят да изоставен, да бъдат всмукани [в тези страни] посредством придобиване на поданство “.

Още на 12 ноември 1914 година президентът на Съединени американски щати Удроу Уилсън написа на бранителя на расовото тъждество Уилям Монро Тротър, че „ сегрегацията не е унизителна, а изгода и би трябвало да бъде обсъждана от вас, благородник “. Повече от 100 години по-късно проектът на Израел – който има по-малко общо със сегрегацията и повече с етническото пречистване – е показан по сходен метод. Експулсирането, по думите на Бен Барак, е „ опция [за жителите на Газа] да избягат от господството на страха на Хамас, който ги употребява като живи щитове “.

Иронията, несъмнено, е, че палестинските цивилни постоянно се употребяват като „ живи щитове “ от самата израелска войска. Но също така, дружно с акцента върху „ доброволното “ овакантяване в този „ доброжелателен метод “, насилственото презаселване също е направено по-приемливо за интернационалната общественост с изказванията, че палестинците в действителност са единствено араби и затова могат елементарно да се реалокират в други арабски страни.

Израел от дълго време назовава 156 000 палестинци (и техните потомци), които съумяха да останат в границите му след 1948 година, „ араби “, отричайки им палестинската им еднаквост. Както министър председателят Бенямин Нетаняху един път съобщи, „ Арабските жители [на Израел] имат 22 национални страни. Те не се нуждаят от различен. “

Тук е значимо да подчертаем, че назоваването на локалното население, от Гибралтарския проток до Ормузкия пролив, като „ арабите “ би било все едно да назоваваме хора от Южна Африка, Съединените щати, Канада, Австралия, Нова Зеландия, Ирландия и Англия, без значение от техния генезис, „ англичаните “. Те споделят езика, само че демонстрират доста ясни особени истории, обичаи и идентичности.

Преди повече от 1000 години ерусалимският географ ал-Мукадаси (946–1000) изясни ясно, че се възприема като палестинец: „ Споменах им [работниците в Шираз] за строителството в Палестина и разисках с тях тези въпроси. Майсторът каменоделец ме попита: Египтянин ли си? Отговорих: Не, аз съм палестинец. “

Векове по-късно, на 3 септември 1921 година, публицистична публикация, оповестена в арабскоезичния вестник Falastin, показва: „ Ние сме първо палестинци, а след това араби. “

Това са единствено два образеца, наред с доста други, за писмени източници, където „ палестински “ ясно се употребява като маркер за идентичност.

Това, че палестинците не са просто „ араби “, наподобява в допълнение явно, в случай че погледнем годините, в които Западният бряг е бил окупиран (1948-1967) от Йордания: окупация, против която локалното население по това време, множеството от всички от бойци на Фатах, дотам, че крал Хюсеин се почувства задължен да наложи военно състояние.

В Газа, която беше под египетски надзор през същия интервал, палестинците бяха изправени пред жестоки репресии, отхвърлиха им поданство и имаха доста дребен надзор върху локалната администрация. Повечето от тях са живели в доста неприятни условия, най-вече в бежански лагери, откакто са били прогонени от израелските милиции от селата към линията Газа, в това число Худж, Надж, Абу Сита, Мадждал, ал-Джура, Йибна и Байт Дарас. Тези последни три села, по-специално, са тези, откъдето тримата създатели на Хамас – Ахмед Ясин, Абд ал-Азиз ал-Рантиси и Ибрахим ал-Язури – са били прогонени със фамилиите си, когато са били деца.

Днес освен палестинците се борят против всеобщото си прогонване от Газа и евентуално Западния бряг, само че и прилежащите страни, които Израел оказва напън да ги одобри, също оказват гневна опозиция.

Президентът на Египет Абдел Фатах ал-Сиси неведнъж и ясно отхвърли „ изселването на палестинците от тяхната земя “. Той, сходно на своите прародители, вижда палестинците като риск за сигурността. Ако те бъдат изгонени в Синай, той се притеснява, че полуостровът ще се трансформира в база за интервенции на палестински бойци, което може да въвлече Египет в нова война.

Йордания също е разтревожена от експулсирането на палестинците от Западния бряг на нейна територия, а крал Абдула и неговото държавно управление ясно показаха своето опълчване. Както сподели йорданският външен министър Айман Сафади: „ Правете каквото желаете [израелските власти]. Давай, унищожи Газа. Никой не ви стопира и откакто приключите, ние [няма] да почистим кашата ви. “

Способността на Израел да извърши своя „ План Б “ в действителност е под въпрос. Още през 1950 година Организация на обединените нации предложи презаселването на хиляди палестинци от Ивицата Газа на Синайския полуостров. Предложението срещна остра опозиция от самите бежанци и в последна сметка беше изоставено. Днес съпротивата е по-яростна от всеки път. Палестинците знаят какво значи „ краткотрайно “ – че за тях няма „ право на връщане “ – и желаят да останат на земята си.

Възгледите, изразени в тази публикация, са лични на създателя и не отразяват безусловно публицистичната позиция на Al Jazeera.