Полската режисьорка Агнешка Холанд за новия си филм `Зелена граница`: `Имаме нужда от смели филми`
Euronews Culture сяда с известния режисьор Агнешка Холанд, за да разговарят за нейния въздействащ нов филм „Зелена граница“, европейската бежанска криза и границите на киното при посрещането на човешката трагедия.
В продължение на пет десетилетия прочутият полски режисьор и настоящ президент на Европейската филмова академия Агнешка Холанд пренесе на екрана най-мрачните грехове на човечеството.
От Холокоста (В мрака и Europa Europa) до гладомора в Украйна (г-н Джоунс), нейните непоклатими филми хвърлиха светлина върху някои от най-мрачните събития в историята - самата Холанд е внучка на жертви на Холокоста и дъщеря на боец от Варшавското въстание.
Новият й филм, ) се занимава с друго геополитическо престъпление и това не е филм, който вероятно ще забравите набързо.
Хронизирайки бежанската криза на гористата граница между Полша и Беларус, 75-годишната Холандия се занимава с хуманитарна криза, предизвикана през 2021 г., след като беларуският лидер Александър Лукашенко насърчи мигрантите да пътуват от Близкия изток и Африка към Беларус, предлагайки страната си като врата към Полша и останалата част от ЕС. В действителност мигрантите бяха хвърлени като политически пионки в една ужасяваща нагласена игра.
Зелената граница е не само мощна бежанска драма, но и емоционално опустошително обвинение срещу продължаваща криза в ЕС. Наред с The Zone of Interest на Джонатан Глейзър, това е един от най-завладяващите филми, които ще видите тази година.
С премиерата си миналата година във Venice Film Фестивали спечели специалната награда на журито, квазидокументалният филм на Холанд разглежда кризата от различни гледни точки, следвайки сирийско семейство, пазачите и тяхното брутално малтретиране на бежанците, както и гледната точка на една полякиня събуждайки се за собственото си самодоволство.
Филмът предизвика свирепа реакция в Полша точно след премиерата си, като тогавашният министър на правосъдието Збигнев Зиобро сравни работата на Холанд с нацистка пропаганда. „В киното седят само прасета“, каза президентът на страната Анджей Дуда, цитирайки лозунг от Втората световна война, използван от полската съпротива по време на германската окупация, когато в полските кина се прожектираха само нацистки пропагандни филми.
Европейският филмовата общност подкрепи Холандия и филмът отпразнува най-доброто отваряне за полски филм в кината през 2023 г. със 137 000 допускания през първия си уикенд, според местния дистрибутор Kino Świat.
Все пак Холандия продължи да получава смъртни заплахи от крайнодесни фракции в Полша.
Не е обичайно събитие за трикратно номиниран за Оскар.
Euronews Culture седна с Агнешка Холанд, за да поговорим за Зелената граница, предизвикателствата при пренасянето на трагедията от реалния живот на екрана, както и за европейската бежанска криза и границите на киното при изправянето пред човешката трагедия.
< strong>Euronews Култура: Когато гледах филма във Венеция, излязох малко шокиран от прожекцията. Един аспект на Green Border, който оцених, беше, че във филма се избягва всякакъв вид намеса. Не се чувствах манипулиран и като се фокусирам повече върху човешките истории, разбирането на ситуацията получава човешко измерение. Как преговаряхте за тона на този филм?
Агнешка Холанд: Щастлива съм, че това беше вашата реакция. Опитах се някак си да дам глас на хората без глас. Опитах се да дам на хората глас и лице и да изразя сложността на тяхната перспектива и изборите, пред които са изправени. Исках моралът да е ясен, но по отношение на структурата и човешкото озеленяване исках нещо полифонично и сложно.
Вие разговаряхте с много местни жители, активисти и дори с пазачи в подготовка. Това ли е най-многото изследване, което някога сте правили за филм?
Преди съм правил исторически филми относно Холокоста, така че, разбира се, направих много изследвания тогава, но историческото изследване е нещо различен. Това беше много по-скоро вид журналистическа работа, което означава намиране на източниците, разговори с тях и събиране на всички възможни факти и гледни точки.
Така че да, направихме много голямо проучване, което влезе в живота на тези хора и в местата, от които са бягали. Чувствам, че никога не ни се показват най-драстичните факти, като жестокото поведение на униформените. Но ние го направихме, но никога без да имаме поне два независими източника, които да потвърдят тези факти. И когато бях атакуван от правителствената преса и те говореха нещо за лъжа, винаги имах доказателства за истината.
Беше ли трудно снимането? Тъй като голяма част от него беше заснет тайно и разбира се, поради самото си естество, филмът не получи никакво правителствено финансиране от Полша.
Снимането беше трудно, но беше t напълно в тайна. Бих казал, че беше дискретно. Не искахме хората да знаят, но в същото време не сме снимали под земята. Така че беше трудно и беше малко изнервящо за продукцията, особено за стратегията как да снимате. Но бяхме много бързи – заснехме го за 24 дни. Не искахме да правим дълги снимки, а също така нямахме ресурси. Имахме само някои неприятни посетители към края, но по-голямата част от снимките минаха добре и по тих начин.
Сигурно е било доста наказващо и на емоционално ниво...
Имам това, което бихте могли да наречете малко студенина, което означава, че съм трогнат, но трябва да бъда дистанциран. Моето задължение е да разкажа историята и да не оставям емоциите си да ме завладеят. Това няма да служи на филма. И не искахме да го правим манипулативно или сантиментално.
Като граждани и хора на изкуството чувстваме, че трябва да се изправим пред него и след това да говорим за него. Но не виждам голяма вълна от ангажирано кино. Но е очевидно, че живеем в много опасен свят, в който се случват много политически и човешки трагедии.
(...) Имаме задължение да заемем позиция, но не всички филми трябва да са политически.
В момента има много филми, които се занимават със съвременни трагедии, а във Венеция имаше филмът Io Capitano, който също засяга темата за миграцията. Смятате ли, че сега, може би повече от всякога, ролята на художника, ако не и отговорността, е да прави ангажирани филми, за да представи тези теми пред по-широка публика?
Мисля, че е много трудно се правят ангажирани филми, най-вече поради финансови причини - много е трудно да се финансират филми като тези. Няма много източници, които искат да влагат пари в подобни теми, включително големите платформи или дори публични акаунти в страни, които не са на път да се превърнат в режими като Полша, а в нормални демократични държави.
Така че мисля, че режисьорите все повече осъзнават, че светът е на много трудно място, с много трагедии и несправедливост. И като граждани и творци, ние чувстваме, че трябва да се изправим пред него и след това да говорим за него. Но не виждам голяма вълна от ангажирано кино. Но е очевидно, че живеем в много опасен свят, в който се случват много политически и човешки трагедии. Само през последните две години имаше Украйна, а сега Израел и Газа... Толкова много места на картата, където се случват трагедии. Имаме задължение да заемаме позиция, но не всички филми трябва да са политически.
Достатъчно ли артисти заемат позиция според вас?
Не достатъчно , но има напредък.
Исках да намеря баланса между суровия документален стил и някакво метафорично измерение, вечно измерение, и черното и бялото го дадоха.
Избрахте да заснемете този филм в черно и бяло. Можете ли да ми кажете малко повече за това стилистично решение?
Винаги съм искал да снимам в черно и бяло. И така, след като бях напълно независим, стана възможно! Но сериозно, почувствах, че ще помогне да се контролира естетическата и визуална цялост на филма - по технически причини, а също и по художествени причини. Исках да намеря баланса между суровия документален стил и някакво метафорично измерение, вечно измерение, и черното и бялото го дадоха. Беше някак инстинктивно. Това означава, че не го анализирах прекалено... И мисля, че се оказа правилно.
Преди споменахте тези отчайващи реакции по отношение на филма - хора, които са го критикували, без дори като го видях. Бяхте ли обезпокоени или шокирани от нивото на ярост, насочено към филма, но и към вас лично?
Очаквах, че ще бъде такава реакция, но мащабът и обхватът от това ме изненада. Беше преди изборите в Полша и дясното националистическо правителство вярваше, че може да направи някои точки, като ме атакува и като създаде атмосферата на Полша като крепостта, атакувана от вражеските сили. И аз в челото на тези сили. Но прекалиха. Реакцията на повечето хора беше: „За какво говорят?“
Щях да кажа, защото реакциите им, наричайки това нацистка пропаганда, имаха масов обратен ефект. Той не само показа интелектуално обедняване, защото не коментираш нещо, което не си виждал, но и документалният характер на Зелената граница изключва всякаква форма на сензация.
Точно и изведнъж стана твърде голямо за субектите, все едно се опитваш да убиеш мишката с канона. Реакцията на хората беше противоположна, а аз имах много признаци на солидарност от моите съграждани. Но също така, това направи осведомеността за филма много висока и помага и на боксофиса ни! А филм като този има нужда от подкрепа.
Хората се страхуват от различността. Те се страхуват от нещата, които не разбират или смятат, че могат да бъдат заплаха за техния комфорт.
Вместо да осъждам, бих искал да хуманизирам проблема и да покажа, че всички сме човешки същества и да покажа различните гледни точки.
Създаването на филми е акт на надежда, във и на сам по себе си, но епилогът на филма наистина поразява силно, когато видите контраста между реакцията на полското правителство спрямо бежанците през 2021 г. в сравнение с украинските бежанци, приети само една година по-късно. Това е мрачно напомняне, че в края на деня има „добра имиграция“ и „лоша имиграция“, всички базирани на цвета на кожата на хората...
Расата играе отново важна роля в живота ни и мисля, че е в световен мащаб. Исках да покажа този дисбаланс. В същото време не искам да бъда осъдителен. Това просто означава, че хората се страхуват от различието. Те се страхуват от нещата, които не разбират или смятат, че могат да бъдат заплаха за техния комфорт. Вместо да осъждам, бих искал да хуманизирам проблема и да покажа, че всички сме човешки същества и да покажа различните гледни точки.
Не вярвам, че един филм може да промени природата на глобалната политика. Но със сигурност може да събуди малко съзнание и да говори на сърцата на хората.
С възхода на крайнодесните и популистките движения в Европа, филм като Green Border се чувства като събуждане обаждане и напомняне да не си затваряме очите за това, което се случва на прага ни. Надявате ли се, че ЕС също се пробужда за някои от несправедливостите, които вашият филм разкрива?
Не вярвам, че един филм може да промени природата на глобалната политика. Но със сигурност може да събуди малко съзнание и да говори на сърцата на хората. А имаме нужда от много повече от един филм и не говоря само за кинематографията. Говоря за политическата смелост и честност в лицето на реалността. Но за мен не става въпрос само за надежда – трябва да действате, дори ако един човек няма средствата да разреши световната бежанска криза. „Ние“ сме тези, които трябва да се изправим пред това, „ние“ трябва да намерим решения и да не пренебрегваме проблема.
Ние не винаги водим честни дискусии за нашите страхове и нашите най-дълбоки проблеми и има надежда, когато се промени, в сравнение с фалшивите думи в социалните медии.
Мисля, че филмът е много ефективен инструмент за създаване на тази платформа за истински емоционален и интелектуален обмен.
Има ли реакции на публиката, които са ви белязали по отношение на Green Border?
Нивото на емоционалната реакция в Полша, а също и извън Полша, беше изненада за мен. Не очаквах, че филмът ще има такова невероятно силно емоционално въздействие върху хората. Когато половината от публиката плачеше на излизане... Първо беше тишина, а след това искаха да говорят и да обсъждат. По време на сесиите с въпроси и отговори в Полша се чувствах като някакъв вид c
