„Просто седя и се надявам“: Историята на една майка бежанка
Тунис, Тунис — Стоейки в дъжда пред офиса на Международната организация по миграция в Тунис, Сафиату Мансарай се взира надолу в подутия й корем.
От другата страна на алеята нейният съпруг работи заедно с други хора без документи, изграждайки покрит с найлон дървен подслон за бежанци, чийто престой в Тунис продължава без видим край.
Двойката е дошла в Тунис от Сиера Леоне и се надява да стигне до Европа. Но колкото по-дълго остават тук, толкова по-разтревожена става 32-годишната Сафиату относно бременността си.
„Изминаха седем месеца“, казва тя, като едната си ръка лежи защитно върху корема си. „Тук съм от февруари.“
Преди да тръгне на пътуване, за което знаеше, че може да бъде смъртоносно, тя остави две деца в столицата на Сиера Леоне, Фрийтаун, при една леля. Споменът е все още пресен в съзнанието й.
Сафиату и нейният съпруг са открили други трудности в Тунис. Те живееха в пристанищния град Сфакс до преди няколко месеца, когато полицията дойде за тях. Тя не е сигурна кога точно е било това.
„Полицията ни хваща и ни отвежда в пустинята“, казва тя. „Ще дойдат отново.“
Това беше вторият път, когато Сафиату се оказа на тунизийско-алжирската граница, след като премина от Сиера Леоне, която напусна със съпруга си през ноември.
Този път тя, съпругът й и останалите, които бяха качени в автобус от тунизийските служби за сигурност в Сфакс, се оказаха сами и уязвими за банди „лоши момчета“, които според нея действат в гората близо до северната граница на Тунис с Алжир . Тези банди преследват бежанци, търсещи убежище и мигранти, като крадат телефоните им и всякакви пари или ценности, които носят със себе си.
„Върнахме се пеша [от границата с Алжир]. Някои хора умират. Някои хора се разболяват“, казва тя с пасивно вдигане на рамене. Тя описва как по-късно групата е била заловена по време на пътуването си от полицията, преди да бъде върната на границата. „Разболях се“, казва тя. „Имах болки навсякъде, под корема. Това беше преди три седмици. Беше студено.“
Родителите на Сафиату все още живеят във Фрийтаун. Баща й, който е на 70 години, е твърде слаб, за да работи повече в строителството. Сафиату казва, че би искала да върне парите, но тъй като няма работа за нея или съпруга й в Тунис и бебе на път, няма какво да спестите. „Седя там и моля. Всеки ден моля. Ще им кажа: „Mon ami, ca va?“ [„Как си, приятелю?“] Някои хора ми дават един динар, други два динара [33 или 65 американски цента]. Така че за деня оцелявам.“
От другата страна на алеята започва да се оформя груб заслон. Дървесината е спасена от строителни обекти и преработени палети и се опакова в дебела черна пластмаса, за която живеещите в студената алея са събрали оскъдните си ресурси.
„Ако Господ ми изпълни желанието, ще продължа към Европа. Тук няма работа за никой от нас“, казва Сафиату. „Досега не съм виждал нито лекар, нито медицинска сестра, нищо. Просто седя и се надявам.“
Тази статия е първата от поредица от пет части от портрети на бежанци от различни страни, с различен произход, обвързани от споделени страхове и надежди, докато навлизат в 2024 г.
