Гледайки наблюдателите: американска телевизия, Газа и двете страни на прекратяване на огъня
Ако искате да разберете защо през последните четири десетилетия Близкият изток е преживял един брутален конфликт след друг , въпреки многократните ръководени от Съединените щати усилия за „посредничество“ и „постигане на мир“ между арабите и Израел, ето безплатен съвет за вас: гледайте американско телевизионно отразяване на момент на криза или голяма драма в региона и след това сравнете какво видяхте с арабско или дори европейско отразяване на същото събитие.
Точно това правех през последните няколко дни – гледах отразяването на крехкото прекратяване на огъня в Газа и размяната на задържани между Израел и Хамас в различни американски телевизионни мрежи (главно CNN, ABC и NBC), както и на BBC и Al Jazeera.
Никога през половин век, откакто следя международните новини, не съм бил свидетел на толкова лоша, пристрастна и повърхностна журналистика като тази на тези американски телевизионни канали през последната седмица. Всъщност това, което видях, беше по-малко журналистика, насочена към информиране на публиката за актуални събития по света, и повече риалити телевизия, внимателно проектирана и изпълнена, за да ги забавлява. За разлика от тях Ал Джазира и до известна степен Би Би Си явно се стремяха да постигнат по-голям баланс, да осигурят задълбочен анализ, да включат историческия контекст и да хуманизират всички засегнати от конфликта. Техните усилия да осигурят качествена журналистика за своите аудитории само подчертаха шокиращо лошото представяне на американските мрежи.
Нищо чудно, че американската общественост е толкова зле информирана по проблемите на Близкия изток, а американското правителство продължава да се проваля в усилията си за „постигане на мир“ и вместо това редовно изпраща военни батальони и флотилии в региона .
И така, ето какво ми направи впечатление относно американското телевизионно отразяване на примирието в Газа. Моля, имайте предвид, че това не е научно изследване, а списък с впечатления и наблюдения:
По-голямата част от американските журналисти, отразяващи събитията „на място“, са били базирани или в Тел Авив, или в израелския Западен Йерусалим, и не са имали пряк контакт с палестинците в Газа.
Доминиращата тема на американското отразяване беше освобождаването на израелците, които бяха задържани в Газа (ще наричам тях и хилядите палестинци в момента в израелски затвори „задържани“, за да избегна засега дебата за който бива наричан „заложник“ или „затворник“). Американските телевизионни канали не положиха много усилия да предадат на аудиторията си палестинските гледни точки и настроения. Разбираемо е израелската телевизия да се фокусира директно върху израелските задържани, но американската телевизия трябва поне да се опита да представи цялата история и да създаде пространство за чувствата и перспективите на двете общества.
Огромното време и усилия, които американските домакини и кореспонденти посветиха да споделят с аудиторията си мощните емоции на семействата на израелски задържани, бяха впечатляващи по всякакъв стандарт. Имаше многократни интервюта, фотоколажи, видео свидетелства и безброй емоционални истории за изпитанията на израелските задържани и техните разтревожени семейства. И все пак нямаше подобен интензитет или степен на отразяване на чувствата на палестинските задържани и техните семейства, които съставляват половината от историята. Израелските задържани и техните семейства бяха представени като истински хора, с имена, възраст и силни човешки емоции, обхванати от страх и надежда, правейки всичко възможно, за да спасят членовете на семействата си, задържани в Газа. Опознахме ги и почувствахме болката им, която до голяма степен ни беше отказана за палестинците.
Всеки, който гледа американски новини, бързо научи имената на всички израелски деца, задържани в Газа. Техните разкази, придружени със снимки и видеоклипове, предоставени от техните семейства, докоснаха сърцата на всички, които ги гледаха. Бях особено развълнуван, например, от доклада за едно малко момиченце, чийто баща довел кучето й, за да я посрещне при завръщането й в Израел.
Като цяло, отразяването от страна на САЩ на историите на израелски задържани в Газа и техните семейства представя журналистиката – и човечеството – в най-добрата емоционална и разказна форма. И все пак, отразявайки може би второто най-значимо политическо/военно събитие във вековния конфликт между ционизма/Израел и арабизма/Палестина (след 1947/48 г.), човек би очаквал американските новинарски мрежи да предложат на публиката си факти, личности, емоции и социални реалности и от двете страни. Едностранчивото отразяване, колкото и да е технически опитно и емоционално завладяващо, не е новинарско отчитане, то е мажоретка.
Думите, използвани от американски водещи, водещи и кореспонденти, докато отразяваха тези събития, също издаваха техните пристрастия. Израелците под 16-годишна възраст винаги са били наричани „деца“, докато лишените от свобода млади палестинци от същата възрастова група са били преобладаващо наричани „непълнолетни“. Израелските задържани жени обикновено бяха идентифицирани като „майки“, „дъщери“ или „баби“ – и с право. Палестинските задържани жени обаче са били наричани предимно само „жени“ или „жени“ – по този начин публиката не е била насърчавана да ги възприема като майки, лели, баби и да създава емоционални връзки с тях.
Служителите на Хамас бяха почти универсално наричани „терористи“ – може би разбираема номенклатура, когато се описват онези, които са участвали в нападение срещу невъоръжени цивилни, но не е полезна или адекватна за описание на всички членове на организация, която извършва политически, военни и социални роли в обществото – и представлява най-новата проява на войнствена политическа съпротива срещу Израел и века на агресия на ционизма срещу и подчинение на палестинците.
В някои случаи мрежите проследяваха ежеминутно пътуванията на израелски задържани от Газа до домовете им в Израел – връщайки се към интервюта със семействата и напред към подготовката, за да ги поздравят. За разлика от това, с много малко изключения, не е имало сериозен опит да се осигури подобно отразяване на пътуванията на палестинските задържани или техните семейства – въпреки че достъпът до много от тези семейства на Западния бряг беше възможен.
Отразяването на палестинците, приветстващи завръщащите се задържани, беше разпръснато и леко формулирано, докато отразяването на еквивалентната израелска история беше повтарящо се, разтърсващо сълзи и страстно.
Анализаторите/коментаторите, интервюирани в САЩ от американските мрежи, предоставят допълнителни слоеве ориенталистки стереотипи за палестинци и араби, които предлагат малка или никаква новинарска стойност, но се поддават главно на естествените инстинкти за забавление на публиката или на шовинистичната подкрепа на мрежите за политиките на САЩ в региона.
Така чух бивши преговарящи за заложници в САЩ да обясняват (всъщност да предположим) какви трудности ще срещнат израелците при освобождаването на техните задържани граждани, включително натиска на „арабската улица“. Дори чухме, че агенти на ФБР са били в Израел, за да разследват възможни палестински престъпления срещу американски граждани – разбира се, мрежите не са направили опит да поставят под съмнение дали се правят подобни усилия за разследване на многото израелски престъпления срещу палестинците – включително убийството на повече от 14 000 души – някои от които също са американски граждани.
Най-яркият недостатък в американското телевизионно отразяване на последните събития в Израел-Палестина беше почти пълната липса на какъвто и да е исторически контекст, който би помогнал на публиката да осмисли атаката срещу Израел от 7 октомври и всичко последвало. Този контекст беше необходим не за да оправдае атаката на Хамас, а просто за да помогне на хората да разберат защо това се случи в този вековен конфликт.
Наистина атаката срещу Израел не може да бъде напълно разбрана и анализирана, без да се вземат предвид половин дузина други сблъсъци между Израел и Хамас през последните 35 години от раждането на Хамас. Палестинците и по-голямата част от международната общност настояват, че историческият контекст на този конфликт трябва да бъде оценен, ако войните трябва да приключат и да се прокара път към съвместно съществуване. Израел, от друга страна, е решен да спре всеки исторически анализ, който би могъл да обясни как земя, която е била 96 процента палестинска преди век, сега е 80 процента евреи израелски. Когато американската телевизия не представя никакъв исторически контекст, тя изрично застава на страната на Израел по този централен въпрос. Може да прави това колкото си иска в предложенията си за мнения, но не и в отразяването на новини.
Тези бързи наблюдения не са изчерпателен анализ на телевизионното отразяване на САЩ на последните събития в Израел-Палестина. Наясно съм, че американските телевизионни мрежи също предоставиха няколко момента на балансирано отразяване, по време на които израелци и палестинци бяха третирани като еднакви хора. По-голямата част от репортажа, който видях обаче, не признаваше човечността на палестинците и вместо това отразяваше доминиращия израелски възглед, че палестинците не са хора и по този начин тяхното страдание, емоции и стремежи могат да бъдат игнорирани, минимизирани или представени повърхностно в медийното отразяване.
Всички медийни организации, включително телевизионните мрежи, които се опитват да отразяват този век на конфликт за американската публика, трябва да се стремят да практикуват по-добра журналистика, като избягват, доколкото е възможно, представянето на развлечение и пропаганда в своите новинарски емисии.
Възгледите, изразени в тази статия, са собствени на автора и не отразяват непременно редакционната позиция на Al Jazeera.
